Зед вече беше започнал пилето. От време на време през рамото му прелетяваше по някой кокал. След известно време той се сети да предложи и на останалите. Чейс отказа, без нито за миг да отклонява вниманието си от околността, оглеждайки особено прецизно лявата страна на пътеката, която беше по-близо до границата. Другите двама приеха. Пилето беше оцеляло по-дълго, отколкото Ричард предполагаше. Не след дълго пътеката стана по-широка и той мина с коня си до Калан, за да яздят редом. Със затоплянето на деня тя свали пелерината си и му се усмихна с онази особена нейна усмивка, с която не удостояваше никой друг освен него.

Хрумна му нещо.

— Зед, не съществува ли нещо, което един магьосник може да направи, за да се справи с тоя облак?

Старецът хвърли бегъл поглед нагоре, след това се обърна към Ричард.

— Вече обмислях нещо подобно. Струва ми се, че все ще се намери нещо, но ми се ще да поизчакам още малко, докато се отдалечим достатъчно от семейството на Чейс. Не искам да насочвам следата към тях.

В късния следобед срещнаха възрастна двойка — хора, живеещи в гората, които Чейс познаваше. Четиримата спряха конете си, докато граничният надзирател поговори с двамата. Той седеше без напрежение на седлото си, чиято кожа проскърцваше под него, и слушаше най-нови вести за същества, прииждащи откъм границата. Ричард вече знаеше, че това са нещо повече от слухове. Чейс се отнасяше с двамата възрастни хора с уважение, както правеше с повечето хора; въпреки това те очевидно се страхуваха от него. Каза им, че се е заел с въпроса, и ги посъветва да не излизат от къщата си нощем.

Продължиха да яздят дълго след мръкнало и чак тогава си устроиха лагер край една борова горичка, за да тръгнат отново на път на следващата сутрин веднага щом откъм планините край границата просветля. И Ричард, и Калан се прозяваха на седлата си. Докато яздеха през хълмистите местности на юг, гората се разреди, появиха се открити поляни, ухаещи сладко под лъчите на слънцето, светли и зелени. Пътят им на места ги отдалечаваше от границата. От време на време прекосяваха неголеми ферми, чиито собственици се стряскаха при вида на Чейс.

Местността ставаше все по-малко позната на Ричард, който рядко беше стигал толкова далеч на юг. Той отваряше очите си на четири, като не изпускаше от поглед следите, оставени по пътя пред тях. Когато отново тръгнаха, след като изядоха студения си обяд под топлите лъчи на слънцето, пътят започна да се приближава все повече до планините и в късния следобед четиримата се оказаха толкова близо до границата, че започнаха да срещат изсъхнали посивели дървета, убити от змийската лоза. Дори слънцето не успяваше да придаде особено свеж вид на гъстите гори. Постепенно Чейс стана по-сериозен, вглъбен, очите му се вглеждаха внимателно в околността. На няколко пъти той слиза от коня си, за да огледа следите отблизо с поводи в ръка.

Пресякоха река, извираща от планините, чиито води, студени и мътни, се точеха мудно надолу по течението. Чейс се закова на място, вгледан в сенките. Останалите се спогледаха и също спряха, като от време на време хвърляха по някой поглед към границата. Ричард усети мъртвата миризма на змийска лоза, която се носеше във въздуха. Граничният надзирател тръгна, но след малко отново слезе от коня си и приклекна, забил поглед в земята. Когато се изправи, подаде поводите си на Зед. Обърна се и каза само „Почакайте“. Без да помръдват от местата си, останалите трима го видяха да се изгубва между дърветата. Огромният кон на Калан наведе глава и захрупа трева, като в същото време потръпваше, за да прогони нападналите го мухи.

Чейс се върна и като пъхна ръце в черните си ръкавици, взе поводите си от Зед.

— Вие тримата ще продължите напред. Не ме чакайте и не спирайте. Придържайте се към пътя.

— Какво означава това? Откри ли нещо? — попита Ричард.

Чейс се извърна и го погледна мрачно.

— Вълците са имали гуляй. Отивам да заровя останките, след което ще тръгна напряко и ще се движа между границата и вас тримата. Трябва да проверя нещо. Помнете какво ви казах. Не спирайте. Не пришпорвайте конете, но се движете в темпо и дръжте очите си на четири. Прецените ли, че съм се забавил прекалено много, не си и помисляйте да се връщате да ме търсите. Знам какво правя, пък и няма да ме намерите. Ще ви настигна когато мога. Дотогава продължавайте напред и се придържайте към пътя.

Той яхна коня си, обърна го и го пришпори така, че изпод копитата му изхвърчаха буци пръст.

— Тръгвайте! — изкрещя през рамо.

Докато се изгубваше сред дърветата, Ричард го видя да посяга към късия меч, висящ през рамото му, и да го измъква от ножницата. Знаеше, че Чейс лъже. Никакви останки нямаше да заравя. Ричард не би искал да оставя приятеля си да тръгва сам просто така, но Чейс беше прекарал по-голямата част от живота си сам близо до границата и наистина знаеше какво прави, как да се погрижи за приятелите си. Ричард трябваше да му се довери.

— Чухте какво каза човекът — обади се Търсачът. — Да вървим.

Докато тримата напредваха през планините, ограждащи границата, на пътя им се изпречваха все по-големи скали, които трябваше да заобикалят ту от едната, ту от другата страна. Гората толкова се сгъсти, че слънчевата светлина буквално беше натирена навън от тишината й, пътят заприлича на тунел сред гъсталака. На Ричард не му се нравеше да е обграден толкова плътно отвсякъде и докато се придвижваха бързо напред, и тримата не изпускаха от погледа си черните сенки отляво. Над пътя се свеждаха клони, под които трябваше да се шмугват, за да могат да продължат нататък. Ричард трудно можеше да си представи как Чейс ще успее да върви без пътека през толкова гъста гора.

Когато пътят стана достатъчно широк, Ричард настигна Калан и застана от лявата й страна, за да стои между нея и границата. Държеше поводите с лявата си ръка, за да освободи дясната за меча си. Калан се беше увила в пелерината, но той видя, че ръката й е върху дръжката на ножа.

Вляво пред тях се чу вой — приличаше на вълчи, но не беше. Надаваше го същество, живеещо на границата.

И тримата наостриха слух. Конете изпаднаха в ужас и направиха опит да побягнат в галоп. Трябваше хем да ги удържат, хем да съумеят да направят така, че да не губят темпо. Ричард можеше да си представи какво чувстват конете. Изпита желание да ги оставят да препускат свободно, но Чейс недвусмислено го бе предупредил да не правят това. Сигурно е имал нещо предвид, помисли си Ричард. Когато воят се изостри в смразяващи кръвта писъци, от които косата му настръхна, започна да устоява с все по-големи усилия на желанието си да освободи поводите на конете. Това бяха неистови писъци, изразяващи необходимост да се убива, молещи, отчаяни. Тримата яздиха в тръс почти цял час, но същите писъци сякаш ги следваха по петите. Нямаха друг избор, освен да продължат нататък, съпътствани от зверовете на границата.

В един момент Ричард не издържа, спря коня си и застана обърнат към гората. Чейс беше някъде там, сам със зверовете. Не можеше повече да остави нещата така, да изостави приятеля си сам. Без помощ.

Зед го погледна.

— Трябва да продължаваме напред, Ричард.

— Той може би е в беда. Не можем да го оставим сам.

— Това му е работата, остави го да си я върши.

— Точно сега той не е граничен надзирател; работата му е да ни изведе до просеката!

Магьосникът обърна коня си и когато се приближи до Ричард, каза със спокоен глас:

— Точно това прави, Ричард. Закле се да те пази с цената на живота си. И го изпълнява, като ти осигурява възможност да се добереш до просеката. Разбери, че онова, което ти правиш, е по-важно от един човешки живот. Чейс го знае. Точно затова ни каза да не се връщаме за него.

Ричард не можеше да повярва на ушите си.

— И ти очакваш от мен да допусна смъртта на приятел при положение, че мога да я предотвратя?

Воят се приближаваше.

— Очаквам да не допуснеш той да загине напразно!

Ричард се вгледа в стария си приятел.