— Но вероятно можем да променим нещата.

— А вероятно не можем.

Конете уплашено се въртяха на място.

— Зед е прав — каза Калан. — Връщането ти при Чейс не е смела постъпка, смело ще бъде да продължиш напред, независимо от желанието да му помогнеш.

Ричард знаеше, че двамата са прави, но не искаше да го приеме. Хвърли гневен поглед на Калан.

— Може би някой ден и ти ще се окажеш в неговото положение! Тогава как би искала да реагирам?

Тя го погледна безстрастно.

— Бих предпочела да продължиш.

Той я гледаше, без да знае какво да каже. Крясъците откъм гората се чуваха още по-отблизо. Лицето й не издаваше никакво чувство.

— Ричард, Чейс не прави нещо необичайно, не се тревожи, той ще се справи — каза успокоително Зед. — Не бих се учудил, ако дори се забавлява. Колко ще разказва после! Ти го познаваш. Някои от историите му може и да са истински.

Ричард беше разгневен и на тях, и на себе си. Пришпори коня си напред и тръгна пръв, като по този начин им даде да разберат, че разговорът е приключен. Те го оставиха насаме с мислите му и не се възпротивиха. Ядоса се на Калан, която си мислеше, че той би я изоставил просто ей така. Тя не беше граничен надзирател. Не му харесваше идеята да заплати успеха на мисията със смъртта на приятелите си. Някак си не му се връзваше. Или най-малкото не му се искаше да се връзва.

Опита се да не обръща внимание на крясъците и воя. След известно време те сякаш позатихнаха. Гората сякаш беше лишена от всякакъв живот, нямаше птици, зайци, нямаше дори мишки, единствено криви дървета, храсти и сенки. Вслушваше се внимателно, за да е сигурен, че другите двама го следват. Не му се искаше да се обръща и да поглежда; не искаше да среща лицата им. След известно време осъзна, че воят е спрял. Чудеше се дали това е добър или лош знак.

Щеше му се да се извини, да им каже, че просто се е страхувал за приятеля си, но не можеше. Почувства се безпомощен. Чейс ще се справи, помисли си. Той беше шефът на граничните надзиратели, не му липсваше ум и не би се захванал с нещо, което не му е по силите. Чудеше се дали би имал сили да каже на Ема, ако нещо се случи със съпруга й.

Остави въображението си да се понесе след Чейс. С него всичко е наред. Не само че е добре, но и със сигурност ще побеснее, ако разбере какво си е мислел Ричард, ако научи за колебанията му.

Чудеше се дали Чейс ще се върне, преди да е паднала нощта. Трябваше ли да спрат да нощуват, ако той не се върнеше? Не. Чейс беше казал да не спират. Трябваше да продължават напред, ако се наложи дори цяла нощ, докато той ги настигне. Струваше му се, че планината се навежда към тях, готова да се срути върху им. Май никога до този момент не му се беше налагало да се приближава толкова много до границата.

Докато се безпокоеше за Чейс, ядът му мина. Обърна се към Калан. Тя го погледна топло, той също й се усмихна и се почувства по-добре. Опитваше се да си представи как ли е изглеждала гората, преди да загинат толкова много дървета. Сигурно е било чудесно място, зелено, уютно, безопасно. Може би баща му е минавал оттук на път за границата, може би е пренесъл книгата по същия път.

Запита се дали дърветата около втората граница също са измрели, преди тя да изчезне. Може би просто трябваше да изчакат да падне и тази и след това да преминат оттатък. Може би беше излишно да бият толкова много път на юг до Кралевата порта. Но защо смяташе това за отклонение? Нямаше представа в коя част на Средната земя отиват, така че защо едно място му се струваше по-добро от друго? Кутията, която търсеха, можеше да е както на юг, така и далече на север.

Гората ставаше все по-мрачна. През последните няколко часа Ричард изобщо не видя слънцето, но то без съмнение залязваше. Не му харесваше идеята да пътуват нощем през тези гори, но да останат да нощуват в тях звучеше още по-неприемливо. Той се обърна да провери дали другите двама все още го следват.

Във вечерната тишина се чу шум от падаща вода, който се усилваше с всяка крачка и тримата скоро стигнаха до неголяма река, над която минаваше дървен мост. Точно преди да стъпят на него, Ричард спря. Нещо в моста не му харесваше; нямаше представа какво точно, но го почувства. Нямаше да им навреди да бъдат предпазливи. Поведе коня си надолу към коритото на реката и огледа моста отдолу. Поддържащите греди бяха прикрепени с железни пръстени в гранитни блокове. Пироните липсваха.

— Някой е бърникал из моста. Ще може да издържи тежестта на човек, но не и на кон. Май ще трябва да се понамокрим.

Зед се намръщи.

— Не желая да се мокря.

— Ами имаш ли по-добра идея? — попита Ричард.

Зед прокара палеца и показалеца си от двете страни на голобрадото си лице.

— Да — обяви той. — Вие двамата минавайте, аз ще държа моста. — Ричард го погледна, сякаш магьосникът си е загубил ума. — Хайде тръгвай, няма страшно.

Зед се изправи на седлото си, изпъна ръце покрай тялото си, отметна глава назад, пое дълбоко въздух и затвори очи. Без особено желание и много внимателно другите двама запристъпваха по моста. На другия бряг обърнаха конете си и погледнаха назад. Конят на магьосника тръгна сам, Зед продължаваше да държи ръцете си по същия начин с отметната назад глава и затворени очи. Когато стигна от другата страна, той отпусна ръце и погледна другите двама. Ричард и Калан го гледаха ококорено.

— Може би съм се излъгал — каза Ричард. — Може би мостът щеше да издържи тежестта ни.

Зед се усмихна.

— Може би си се излъгал. — Без да се обръща назад, той щракна с пръсти. Мостът се срути във водата с трясък. Гредите, отделени една от друга, изпукаха и се понесоха надолу по течението. — А може би не си. Не мога да оставя нещата така. Някой може да иска да мине и да пострада.

Ричард поклати глава.

— Някой ден, приятелю, ще трябва да седнем и да си поговорим на дълго и на широко.

Ричард се запита какво ли още може да прави Зед. Остави коня си сам да избира пътя в нарастващата тъмнина, чудейки се колко ли нататък продължава този мъртъв свят и дали някога ще излязат от него. Нощта одухотворяваше мястото, странни гласове и стържещи шумове оживяваха. Конят му цвилеше срещу невидими същества. От време на време Ричард го потупваше успокоително по гърба и оглеждаше небето за змейове. Напразно; небе нямаше. Но и змейове едва ли беше възможно да се появят, тъй като трудно щяха да преминат незабелязано през свода от криви мъртви клони и листа. Може би съществата, които се криеха в клоните на дърветата, бяха по-опасни от змейовете. Ричард не знаеше нищо за тези същества и не беше сигурен, че иска да узнае. Установи, че сърцето му бие силно.

След около час долови звук, идващ откъм храсталака отпред вляво. Като от чупене на клони. Пусна коня си в лек галоп и се обърна да провери дали Калан и Зед го следват. Каквото и да беше това, то се движеше с тях. Нямаше как да му избягат. Пътят им щеше да бъде отрязан. Може би е Чейс, помисли си. А може би не беше, опроверга се само миг по-късно.

Накланяйки се напред на коня си, Ричард извади Меча на истината и пришпори коня в галоп. С увеличаването на скоростта напрежението в мускулите му също се усили. Не знаеше дали Калан и Зед го догонват, пък и всъщност изобщо не мислеше за това. Беше се концентрирал върху усилието да види нещо пред себе си в мрака, да улови с поглед съществото, което очакваше да се появи отпреде му. Гневът му излизаше от черупката си, заля го гореща вълна и желание. Стиснал челюсти, той летеше напред, готов да се бие на живот и смърт. Копитата на коня му заглушаваха другия шум, но Ричард знаеше, че съществото е там, че приближава.

След това различи черната фигура, открояваща се едва-едва на фона на дърветата. Тя стъпи на пътеката, излизайки от гората на около десетина ярда пред него. Той вдигна меча и се спусна към нея, представяйки си мислено какво ще направи. Фигурата зачака неподвижна.

В последния миг Ричард осъзна, че това е Чейс, замахнал да го спре с ръка, в която се очертаваше силуета на боздуган.