Изведнъж причината го заля като студена вода. Шумно си пое въздух. Завъртя се със широко отворени очи и сграбчи Зед за робата.

— Трябва да изчезваме от тук! На мига!

— Какво?

— Зед! Мрачният Рал не е глупав! Той иска да се почувстваме в безопасност, да получим увереност! Той знае, че сме достатъчно умни, за да се справим с тези мъже по един или друг начин. Всъщност надява се да го направим, за да седнем след това и да се поздравим с успеха, а през това време самият той да има време да пристигне. Той не се бои от теб — ти сам каза, че е по-силен от всеки магьосник, — не се бои от меча, не се бои и от Калан. Той вече е тръгнал насам! Планът му е да ни хване наведнъж, сега, тази нощ! Не е направил грешка, това е било капан. Сам го каза — понякога номерът върши повече работа от магията. Точно това прави и той; това беше просто номер, който да отклони вниманието ни!

Лицето на Калан побеля.

— Зед, Ричард е прав. Това е начинът на мислене на Рал, неговият почерк. Той обича да прави нещата неочаквано. Трябва да се махаме от тук на мига.

— По дяволите! Какъв стар глупак съм! Прави сте. Трябва да изчезваме, но не мога да тръгна без камъка си. — Той тръгна да заобикаля къщата.

— Зед, няма време!

Старецът вече тичаше нагоре по хълма с развени коси и роба, потъваше в тъмнината. Калан последва Ричард в къщата. Безделието беше притъпило сетивата им. Не можеше да повярва, че по такъв глупав начин беше подценил Рал. Грабна раницата си от ъгъла до огнището и се втурна в стаята си, като най-напред напипа зъба под ризата си. След като се увери, че е на сигурно място, се върна в другата стая с пелерината си в ръка. Наметна я около раменете на Калан и хвърли един бърз поглед наоколо да види дали няма още нещо, което да може да грабне набързо, но нямаше време за мислене, нищо не струваше колкото живота им, така че я хвана за ръката и тръгна към вратата. Навън, на тревата пред къщата, вече ги чакаше Зед, дишаше тежко.

— Какво стана с камъка? — попита Ричард. Нямаше как Зед да го повдигне, камо ли да го носи.

— В джоба ми е — усмихнато каза магьосникът. Ричард не можеше да отдели време, за да размишлява върху това. Котаракът изведнъж се появи и сякаш разбрал припряността на ситуацията, се заумилква в краката им. Зед го вдигна.

— Не мога да те оставя тук, Котарак. Наближава беда. — Зед повдигна капака на раницата на Ричард и го пъхна вътре.

Ричард стана неспокоен. Огледа се наоколо, взирайки се в тъмнината, търсеше нещо, което да не си е на мястото, нещо скрито. Не видя нищо, но почувства, че го наблюдават.

Калан забеляза погледа му.

— Какво има?

Макар да не виждаше скрития поглед, той го усещаше. Помисли си, че това е страхът.

— Всичко е наред. Да тръгваме.

Ричард ги поведе на юг през рядка гора, която познаваше толкова добре, че можеше да върви из нея и с вързани очи, към пътеката, по която смяташе да поемат. Движеха се бързо и без да говорят, с изключение на Зед, който от време на време промърморваше нещо под носа си за това какъв глупак е. След известно време Калан му каза да не бъде толкова строг към себе си. И тримата бяха измамени, така че всеки чувстваше жилото на вината, но бяха успели да избягат и единствено това имаше значение.

Пътеката беше лека, широка почти като път, така че тримата вървяха редом, Ричард в средата, от лявата му страна Зед, от дясната Калан. Котаракът подаде глава от раницата на Ричард и се огледа, докато вървяха. Този начин на придвижване му беше любим още от времето, когато беше малко котенце. Лунната светлина осветяваше добре пътя им. Ричард забеляза няколко хралупести бора, които се издигаха внушително в небето, но знаеше, че няма време за спиране. Трябваше да изчезват от тук. Нощта беше студена, но той се беше загрял от бързия ход. Калан се уви добре в пелерината.

След около половин час Зед ги спря. Посегна към робата си и извади шепа прах. Изсипа го зад себе си върху пътя, по който бяха дошли. От ръката му паднаха сребристи искри, които се стрелнаха назад в тъмното, осветявайки пътя. Чу се звън, след което искрите се изгубиха зад един завой.

Ричард отново тръгна по пътеката.

— Какво беше това?

— Просто малко магически прах. Ще покрие пътеката ни и Рал няма да знае откъде сме минали.

— Но все още разполага с облака, за да ни следи.

— Да, но облакът просто му показва района, където се намираме. Ако продължаваме да се движим, това няма да му е от голяма полза. Облакът помага само когато спреш.

Те продължиха на юг по пътеката, която се виеше между ароматни борове все по-нагоре сред хълмовете. Когато се изкачиха на едно възвишение, силен тътен ги накара да се обърнат рязко назад. Отвъд тъмното пространство на гората, някъде в далечината забелязаха огромен огнен стълб, врязващ се в небето. Червено-жълтите му пламъци се протягаха в тъмнината.

— Къщата ми. Мрачният Рал е там — усмихна се Зед. — Май е ядосан.

Калан го докосна по рамото.

— Съжалявам, Зед.

— Няма за какво, скъпа моя. Това беше просто една стара къща. А можеше да сме ние.

Когато отново тръгнаха, Калан се обърна към Ричард.

— Знаеш ли къде отиваме?

Ричард изведнъж установи, че знае.

— Да — той се усмихна на себе си, зарадван, че казва истината.

Трите фигури се изгубиха в нощта, потъвайки между тъмните сенки от двете страни на пътеката.

Над главите им кръжаха две огромни крилати чудовища с гладни, искрящи зелени очи. След миг те се гмурнаха във въздуха стремително и безшумно. С прибрани криле и страхотна скорост изненадаха плячката си в гръб.

Спаси го котаракът. Ужасен, той с писък скочи върху главата на Ричард, принуждавайки го да се наведе рязко, не толкова, че змеят да не го докосне, но достатъчно, за да отклони част от силата на удара. Все пак ноктите го одраскаха болезнено по гърба и го проснаха по очи в прахта, въздухът мощно излезе от дробовете му. Преди да успее да си поеме дъх, змеят го възседна. Беше достатъчно тежък, за да не позволи на Ричард нито да диша, нито да посегне към меча си. Преди да падне, той видя как Зед се прекатурва между дърветата, повален от втория змей, който вече си проправяше път през храсталака към стареца.

Ричард се приготви да посрещне ноктите, които знаеше, че ще го потърсят. Преди това да стане, Калан започна да замеря змея с камъни, които взимаше отстрани на пътеката. Те отскачаха от огромната глава, без да му причинят ни най-малка болка, но поне за миг отклониха вниманието му. От широко отворената му паст се чу рев, раздиращ нощния въздух, който обаче не попречи на здравата хватка около Ричард — сякаш котка беше сграбчила в ноктите си мишка. Той напрегна всички сили, за да се изправи, дробовете му горяха за въздух. Мухи-кръвопийци се впиваха във врата му. Протегна ръка назад и в опита си да избута огромната лапа от гърба си успя да изскубне малко козина. По размерите на тая лапа можеше да предполага, че си има работа с късоопашат змей; беше доста по-огромен от дългоопашатия, който бе срещнал преди. Мечът беше точно под него, болезнено врязан в корема му. Нямаше как да го измъкне. Почувства как вените на врата му ще се пръснат.

Започваше да губи съзнание. Докато се мъчеше да се освободи от хватката, до него все по-слабо достигаха ревовете и крясъците на змея. Объркана, Калан продължаваше да хвърля камъни и се приближи твърде близо. Със страхотна бързина той посегна към нея и я сграбчи за косата. Тежестта му се измести достатъчно, за да може Ричард с последни усилия да глътне малко въздух, но не толкова, че да успее да се измъкне изпод него. Калан изпищя.

Изневиделица се появи котаракът, само зъби и нокти, и се хвърли в муцуната на змея. Нададе вой и ожесточено заби нокти в очите на звяра. Без да изпуска Калан, змеят повдигна свободната си лапа и замахна срещу котарака.

Ричард използва момента, изтърколи се на една страна и скочи на крака, моментално изтегляйки меча си. Калан отново изпищя. Ричард замахна ожесточено и разсече лапата, в която змеят я беше стиснал. Освободена, Калан тупна на земята. Змеят с вой му нанесе обратен удар, преди той да успее да замахне наново с меча. Ударът беше толкова силен, че Ричард отхвръкна надалеч и след кратък полет във въздуха се приземи по гръб.