Демин подуши купата и носът му се повдигна с отвращение. Подаде я на един от пазачите, който я пое без възражения и доближи лъжицата до устните си. Кимна.

— Сайфър може да загуби зъба или просто да го хвърли. Тогава няма да можете да намерите нито него, нито книгата — каза Демин и смирено кимна. — Моля да ми простите, че го казвам, Господарю Рал, но ми се струва, че разчитате много на случайността.

— Понякога, Демин, оставям нещата на съдбата, но никога на случайността. Разполагам и с други начини да открия Ричард Сайфър.

Демин пое дълбоко въздух, олекна му, когато чу думите на Рал.

— Сега разбирам защо не бяхте разтревожен. Нямах представа за всичко това. — Рал се намръщи на верния си главнокомандващ.

— Ние едва докоснахме частица от онова, което не знаеш, Демин. Нали затова ти си ми подчинен, а не аз на теб — изражението на лицето му омекна. — Винаги си бил добър другар, Демин, още от дете, така че по този въпрос ще те улесня. Имам да върша много работа, която не търпи отлагане, неща, свързани с магия, които не могат да чакат. Като това — ръката му посочи момчето. — Знам къде е скрита книгата. Познавам и способностите си. Мога да си я прибера когато пожелая. Засега приемам, че Ричард Сайфър просто ми я пази. — Рал се наведе към него. — Доволен ли си?

Демин извърна очи и заби поглед в земята.

— Да, Господарю Рал — отново погледна нагоре. — Моля ви, разберете, че ви занимавам с въпросите си единствено защото желая успеха ви. Вие по право сте господарят на всички земи. Всички ние се нуждаем от това да ни ръководите. Единственото, което желая, е да допринеса за вашата победа. Не ме е страх от нищо друго, освен че мога да ви проваля.

Мрачният Рал постави ръка около огромните рамене на Демин и се вгледа в белязаното му лице, в кичура черна коса, разсичащ русата.

— Де да имаше повече такива като теб, приятелю — той свали ръката си и взе купата. — А сега върви и кажи на Кралица Милена за съглашението ни. И не забравяй да повикаш дракона — леката му усмивка отново се появи. — Не позволявай на малките ти отклонения да те забавят на връщане.

Демин се поклони с глава.

— Благодаря ви, Господарю Рал, за честта да ви служа.

Мъжагата излезе през задната врата, а Рал през онази към градината. Гардовете останаха в малката, гореща помощна стаичка.

След като взе рога за хранене, Рал се приближи до момчето. Рогът представляваше дълга медна тръба, стесняваща се в единия край, който се слагаше до устата. Широкият край беше повдигнат на височината на раменете с два крака, така че кашата да може да се плъзне надолу. Рал я нагласи с тясната страна към Карл.

— Какво е това? — попита момчето, като примигна срещу тръбата. — Рог ли?

— Да, точно така. Много добре, Карл. Това е рог за хранене. Той е част от церемонията, в която ще се включиш. Младежът, който преди теб помогна в същата церемония, мислеше, че е много забавно да се яде така. Слагаш устата си в ей този край и аз те обслужвам, наливайки храната отгоре.

Карл го погледна скептично.

— Наистина ли?

— Да — усмихна се насърчително Рал. — И познай какво съм ти донесъл — пресен боровинков пай, току-що изваден от фурната.

Погледът на Карл светна.

— Чудесно! — той нетърпеливо постави устата си в тесния отвор.

Рал направи около рога три кръга с ръка, за да промени вкуса, после погледна надолу към Карл.

— Трябва да го разбъркам, така че да мине през рога, мисля, че вече е добре.

— Аз винаги го размесвам с вилицата си — ухили се Карл, след това отново доближи устата си до отвора.

Рал сипа малко каша от горния край. Когато стигна до устата на Карл, той лакомо я изяде.

— Великолепен е! Най-добрият, който съм ял през живота си!

— Много се радвам — каза Рал със свенлива усмивка. — По моя собствена рецепта е. Страхувах се, че няма да се получи толкова вкусен, колкото го прави майка ти.

— По-добър е. Може ли още малко?

— Разбира се, синко. При Татко Рал винаги има още.

Уморен, Ричард внимателно огледа мястото, където пътеката се появяваше наново в края на склона. Надеждите му се изпариха. Ниско над главата му висяха тъмни облаци, от които от време на време падаха тежки капки студен дъжд, разливащи се върху наведената му глава. Надяваше се Калан да е успяла да премине през Теснината, мислеше, че двамата просто са се разделили и тя е продължила напред. У нея беше костта, дадена й от Ейди, която би трябвало да я държи в безопасност. Сигурно е успяла да премине от другата страна. От друга страна обаче, той носеше зъба, за който Ейди му беше казала, че ще го държи незабележим, и въпреки всичко сенките бяха тръгнали след тях. Изглеждаше му странно; преди да падне мракът, сенките стояха неподвижни в пукнатината. Защо не ги нападнаха по-рано?

Не се виждаха никакви следи. От дълго време нищо не беше прекосявало Теснината. Обгърнаха го изтощение и отчаяние, а ледените юмруци на вятъра развяваха пелерината около тялото му, като по този начин сякаш го подканваха да върви напред, далеч от Теснината. Останал без капка надежда, той се обърна с лице към пътеката, към Средната земя.

Направи само няколко крачки, когато внезапно му хрумна нещо, което го накара да се закове на мястото си.

Ако Калан е била разделена от него, ако си е помислила, че отвъдният свят го е взел при себе си, ако е сметнала, че го е загубила и е останала сама, тя би ли продължила напред към Средната земя? Сама?

Не.

Извърна се към Теснината. Не. Тя сигурно се е върнала обратно. Обратно при магьосника.

Нямаше смисъл да се връща сама в Средната земя. Тя имаше нужда от помощ, това беше първата причина, поради която бе дошла в Западната земя. Без Търсача неин единствен помощник оставаше магьосникът.

Ричард не се осмели да се довери прекалено на тази мисъл, но мястото на схватката със сенките, където я беше загубил, не беше много далеч. Не можеше да продължи напред, без да провери. Забравил умората, той отново се гмурна в Теснината.

Връщането му бе приветствано от зелената светлина. Следвайки собствените си стъпки, той бързо намери мястото. Навсякъде по калния склон се виждаха безразборно разхвърляните във всички посоки негови стъпки, разказващи историята на битката му. Изненада се от това каква голяма площ е покривал. Не си спомняше да се е въртял толкова много, да е тръгвал ту напред, ту назад. Но всъщност не помнеше и голяма част от битката освен края й.

С огромна изненада откри онова, което търсеше. Следите на двамата, движещи се заедно, след това само нейните, сами. Тръгна след тях, а сърцето му заби лудо, обзе го болезнена надежда, че няма да свършат в стената. Приклекнал, той внимателно ги следваше, докосваше ги. В очевидно объркване, следите й се лутаха насам-натам известно време, след което стигнаха донякъде и се обърнаха. Там, където следите на двамата се виждаха в едната посока, в обратна посока тръгваха още един чифт следи.

Тези на Калан.

Ричард рязко се изправи, дишаше бясно, пулсът му бе учестен. Досадната зелена светлина го обгръщаше отвсякъде. Чудеше се колко ли далеч е стигнала. Бавното прекосяване на Теснината им бе отнело почти цяла нощ. Но тогава не знаеха къде е пътеката. Погледна надолу към следите в калта. Сега вече знаеше къде е тя.

Трябваше да върви бързо; нямаше право да проявява боязън на връщане. В главата му изплува споменът за нещо, което Зед му каза, когато му даваше меча. Силата на гнева, каза тогава магьосникът, те кара да действаш необмислено.

Когато Търсачът извади меча от ножницата, мъгливият утринен въздух се изпълни със звънливия металически звук. През тялото му премина вълна от ярост. Без да се замисля повече, той се втурна надолу по пътеката, следвайки стъпките си. Докато тичаше в студената мъгла, от двете си страни чувстваше натиска на стените. Когато следите завиваха, обръщайки се ту наляво, ту надясно, той не забавяше темпото, а просто извиваше стъпалото си на едната или на другата страна, за да балансира тежестта си.