Усмивката на брат му грейна.

— Ти си ми брат. Какво друго можех да направя?

Изгарян жестоко от болката на предателството, Ричард се насили да се усмихне топло. По някакъв начин това беше по-лошо, отколкото ако предателят беше Калан. Ричард беше израснал с Майкъл; те бяха братя, бяха прекарали заедно доста голяма част от живота си. Той винаги се бе възхищавал на Майкъл, винаги го бе подкрепял, бе го дарявал с безпрекословната си любов. Спомни си как се фукаше пред останалите момчета с по-големия си брат.

— Майкъл, трябва ми кон. Трябва да тръгвам. Веднага.

— Всички тръгваме с теб. Аз и хората ми — усмивката му се разшири още повече. — Сега, когато отново сме заедно, не искам да те изгубя от поглед.

Ричард скочи на крака.

— Не! — Бързо успокои гласа си. — Познаваш ме, свикнал съм да ходя сам в гората. С това се справям най-добре. Ти само ще ме забавиш. Точно сега не разполагам с много време.

Майкъл се изправи, очите му се стрелнаха към отвора на палатката.

— Не искам и да чуя подобно нещо. Ние…

— Не. Ти си Пръв съветник на Западната земя. Това е най-първата ти отговорност, а не да се грижиш за малкия си брат. Моля те, Майкъл, върни войската си обратно в Западната земя. Аз ще се оправя.

Майкъл потърка брадичката си.

— Е, май си прав. Ние отивахме в Д’Хара само за да ти помогнем, а сега, когато си в безопасност…

— Благодаря ти, че дойде да ми помогнеш, Майкъл. Ще си взема коня. Ти тук си работи.

Ричард се почувства като най-големия глупак, живял някога под слънцето. Трябваше да се сети. Отдавна трябваше да се сети. Спомни си речта на Майкъл, в която се говореше, че огънят бил враг на хората. Трябваше по това да разбере, ако не по друго. Калан се беше опитала да го предупреди за това още първата нощ. Подозренията й, че Майкъл е на страната на Рал, се оказаха верни. Ако само се беше вслушал в разума, а не в сърцето си.

Първото правило на магьосника: хората са глупави, вярват в онова, в което искат да вярват. Той се беше оказал най-глупав от всички. Беше твърде ядосан на себе си, за да може да се ядоса на Майкъл.

Отказът му да види истината щеше да му струва всичко. Не му оставаше никакъв избор. Заслужаваше да умре.

Спрял влажните си очи върху Майкъл, Ричард бавно падна на едно коляно и му отдаде почестта на губещия.

Майкъл постави ръце на хълбоците си и му се усмихна от високо.

— Спомняш си. Това беше толкова отдавна, малки братко.

Ричард се изправи.

— Не толкова отдавна. Някои неща никога не се променят; винаги съм те обичал. Довиждане, Майкъл.

През главата му отново светкавично премина мисълта да убие Майкъл. Знаеше, че ще трябва да го направи с гнева на меча; никога нямаше да може да прости на брат си и да превърне острието в бяло. За себе си може би, но не и за онова, което бе причинил на Калан, на Зед, никога. Но убиването на Майкъл не беше толкова важно, както спасяването на Калан; не можеше да поеме риска само защото искаше да успокои собствената си глупост. Излезе през отвора на палатката. Майкъл го последва.

— Остани поне да хапнеш нещо. Има още неща да си кажем. Все още не съм сигурен…

Ричард се обърна и впи поглед в брат си, застанал на входа на палатката. Беше започнала да пада лека мъгла. По вида на Майкъл разбра, че брат му няма никакво намерение да го остави да върви; той просто изчакваше, за да може да извика хората си на помощ.

— Направи каквото ти казвам, Майкъл, моля те. Трябва да вървя.

— Ей, вие — провикна се той към стражите. — Искам брат ми да остане при нас за негова сигурност.

Трима от тях се впуснаха към него. Ричард скочи в храсталака и потъна в тъмнината. Те тромаво го последваха. Не бяха хора, свикнали с гората, а войници. Ричард не искаше да се стига до убийство; те бяха от Западната земя. Промъкна се в мрака, докато бивакът се оживи, закрещяха се заповеди. Чуваше как Майкъл им крещи да го спрат, но да не го убиват. Разбира се, че не; той искаше лично да предаде Ричард на Мрачния Рал.

Ричард си проправи път през лагера до конете, промушвайки се между стражите. Разряза всички въжета, с които бяха вързани конете, след това се метна на един, без да го оседлава. Започна да крещи, да рита и да удря останалите. Те се заблъскаха ужасени. Хора и коне се залутаха във всички посоки. Ричард пришпори своя кон.

Чу зад себе си затихващи неистови крясъци. Погна коня си в тъмнината, а лицето му беше мокро от мъглата и от сълзи.

Зед лежеше буден в ранната утрин и главата му беше изпълнена с тревожни мисли. През нощта се бяха натрупали облаци, така че явно ги очакваше едно мокро пътуване. Калан лежеше наблизо, заспала дълбоко. Чейс беше някъде наоколо на пост.

Светът се разпадаше, а Зед се чувстваше безпомощен. Листенце, носено от вятъра. Помисли си, че след като толкова години беше магьосник, би трябвало по някакъв начин да може да влияе върху събитията. И въпреки това се оказа, че не е нищо повече от обикновен наблюдател, гледаше как хората биват наранявани, убивани, докато самият той се опитваше да направлява онези, които можеха да направят разликата, за да ги накара да направят необходимото.

Като магьосник от Първия орден би трябвало да може да направи нещо повече от това да отиде в Д’Хара, но какво беше това повече? Трябваше да го направи, ако имаше дори най-малък шанс да спасят Ричард. След три дни настъпваше първият ден на зимата. Мрачният Рал притежаваше само две от кутиите; щеше да умре. Ако не успееха да измъкнат Ричард оттам, Мрачният Рал щеше да убие първо него.

Още веднъж си помисли за сблъсъка с Мрачния Рал предния ден. Положи всички усилия, но така и не можеше да разбере случилото се. Беше крайно невероятно. Рал очевидно беше полудял от мисълта да намери кутията, толкова полудял, че не ги уби, когато имаше такава възможност. Магьосникът, който беше убил баща му, онзи, когото търсеше, а сега, когато го намери, не направи нищо. Но и държането му изобщо не изглеждаше логично.

При вида на Рал, носещ меча на Ричард, по гърба на Зед преминаха ледени тръпки. Защо му е на Мрачния Рал, владетеля на магията на двата свята, да носи Меча на истината? И по-точно, какво ли беше сторил на Ричард, за да му отнеме меча?

Най-смущаващо беше поведението му, когато беше допрял меча до гърлото на Калан. Зед никога през живота си не се бе чувствал по-безпомощен. Беше глупаво да се опита да използва магьосническа болка върху него. Всеки с дарба, а също и онзи, който е изтърпял теста на болката, би преодолял неговото докосване. Но какво можеше да направи? При вида на Мрачния Рал, насочил Меча на истината към гърлото на Калан, Зед изпита болка, страхотна болка. В един миг беше сигурен, че Рал ще я убие, а в следващия, преди още Зед да е успял да направи каквото и да било, най-неочаквано в очите на Рал проблеснаха сълзи и той отдръпна меча си. Защо ли му е на Мрачния Рал да използва меча, ако иска да убие нея или който и да е от тях? Може да го стори само с едно щракване на пръстите. Защо ще му е да използва меча? А защо после спря?

Най-лошото беше, че острието на меча беше побеляло. Когато Зед видя това, той едва не припадна от изненада. Пророчествата говореха за онзи, който ще превърне в бяла магията на меча. Говореха много предпазливо. Фактът, че този човек беше Мрачният Рал, го накара да потръпне до мозъка на костите си. Това, че Ричард можеше да се окаже този, който ще превърне в бяла магията на меча, го ужасяваше по свой начин, но Рал…

Воалът, както го наричаха пророчествата, воалът между света на живите и отвъдния свят. Ако този воал бъде разкъсан от магията на Орден на агент, предричаха пророчествата, единствено онзи, който накара Меча на истината да стане бял, ще може да го възстанови. Ако той не успее, отвъдният свят ще нахлуе в света на живите.

Думата агент беше ужасно важна и това притесняваше Зед много. Това можеше да означава, че Мрачният Рал не действа по своя воля, а е агент на някой. Агент на отвъдния свят. Че е овладял субстрактивната магия, магията на отвъдния свят. Означаваше също и че дори Мрачният Рал да се провали, да бъде убит, магията на Орден пак щеше да разкъса воала. Зед се опита да не мисли за пророчествата. Идеята, че отвъдният свят може да нахлуе в света на живите, притисна гърлото му; по-добре да можеше да умре, преди това да се случи. По-добре всички да можеха да умрат.