Ричард престана да яде; Калан се намръщи. Рейчъл протегна едната си ръка към джоба, пръстите й стиснаха пръчицата на Гилер.

— Рейчъл? Какво има? — попита я Калан.

Гилер й беше казал да не се доверява на никого. Трябваше да измисли нещо. Какво би отговорил Гилер?

— За баба ми е! — усети как по бузата й се стича сълза.

— Добре тогава — каза Ричард, — след като е за баба ти, няма да го докосваме. Обещавам. Нали така, Калан?

— Разбира се. Съжалявам, Рейчъл, не знаехме. И аз обещавам. Прощаваш ли ми?

Рейчъл извади ръка от джоба си и кимна. Буцата в гърлото й беше прекалено голяма, за да може да каже нещо.

— Рейчъл — попита я Ричард, — къде е баба ти?

Рейчъл замръзна; тя всъщност нямаше баба. Опита се да измисли някакво име на място, което беше чувала. Прехвърли в главата си имена, които беше чувала да споменават съветниците на Кралицата. Каза първото, което й хрумна.

— В Града на дърварите.

Още преди думите да излязат от устата й, разбра, че е сбъркала. И Ричард, и Калан придобиха загрижени изражения и се спогледаха. За миг настъпи пълна тишина; Рейчъл не знаеше какво ще се случи. Огледа вътрешността на хралупестото дърво, пролуките между клоните.

— Рейчъл, няма да се докосваме до хляба на баба ти — каза Ричард нежно, — обещаваме.

— Ела, вземи си още едно парче риба — каза Калан. — Можеш да оставиш спокойно хляба; няма да го вземем.

Рейчъл все още не помръдваше. Помисли си да избяга, колкото може по-бързо, но знаеше, че те са по-бързи от нея и ще я хванат. Трябваше да направи, каквото й беше казал Гилер, да се крие с кутията до зимата, в противен случай всички онези хора щяха да загубят главите си.

Ричард взе Сара и я сложи в скута си. Престори се, че й дава парче риба.

— Сара ще излапа всичко. Ако искаш още, по-добре ела насам и си вземи. Хайде, можеш да седнеш у мен и да хапнеш. Искаш ли?

Рейчъл се вгледа в лицата им, опитвайки се да прецени дали говорят истината. Жените с дълги коси лъжеха с лекота. Тя погледна към Ричард; не й приличаше на човек, който лъже. Изправи се и се втурна към него. Той я взе в скута си, Сара пусна в нейния.

Рейчъл се гушна в него и всички започнаха да ядат. Не поглеждаше към Калан. Понякога да гледаш жена с дълга коса не е прилично, казваше Принцеса Вайълит. Не искаше да прави нищо, което би предизвикало шамар. И нищо, което би я свалило от скута на Ричард. Там беше топло, чувстваше се в безопасност.

— Рейчъл — каза Ричард, — съжалявам, но не можем да те пуснем да отидеш в Града на дърварите. Там не е безопасно.

— Няма проблеми. Тогава ще отида някъде другаде.

— Страхувам се, че никъде не е безопасно, Рейчъл — каза Калан. — Ще те вземем с нас, така ще е най-сигурно.

— Къде?

Калан се усмихна.

— Отиваме в Тамаранг, да видим Кралицата. — Рейчъл спря да дъвче. Не можеше да си поеме дъх. — Ще дойдеш с нас. Сигурна съм, че Кралицата ще намери някой, който да се грижи за теб, ако я помоля.

— Калан, сигурна ли си? — прошепна Ричард. — Ами магьосникът?

Калан кимна и тихо му каза.

— Ще го уредим, преди да се заема с Гилер.

Рейчъл се насили да продължи да дъвче, за да може да си поеме дъх. Знаеше си! Знаеше, че не може да се довери на жена с дълга коса. Едва не заплака; Калан тъкмо беше започнала да й харесва. Ричард беше толкова мил. Защо ли се държеше добре с Калан? Защо изобщо беше с толкова жестока жена, която искаше да причини зло на Гилер. Сигурно той е в нейното положение, когато трябваше да се държи добре с Принцесата, за да не пострада. Сигурно и той се боеше от същото. Дожаля й за него. Прииска й се той да успее да избяга от Калан, както тя избяга от Принцеса Вайълит. Може би трябваше да каже на Ричард за кутията и той щеше да успее да избяга от Калан заедно с Рейчъл и кутията.

Не. Гилер каза да не се доверява на никого. Ричард можеше да се страхува прекалено много от Калан и да й каже. Трябваше да бъде смела заради Гилер. Заради всички онези хора. Трябваше да избяга.

— Можем да решим сутринта — каза Калан. — А сега по-добре да поспим, за да можем да тръгнем на зазоряване.

Ричард кимна и прегърна Рейчъл.

— Аз ще поема първия пост. Вие поспете.

Той вдигна Рейчъл и я подаде на Калан. Рейчъл захапа езика си, за да не изкрещи. Калан я прегърна здраво. Рейчъл хвърли един поглед на ножа й; дори Принцесата нямаше нож. Протегна ръце към Ричард със стон. Той се усмихна и й подаде Сара. Не това искаше тя, но стисна здраво Сара и захапа крака й, за да не заплаче.

Ричард разроши косата й.

— До утре сутринта, мъничката ми.

После излезе, а тя остана сама с Калан. Стисна очи. Трябваше да бъде смела, така че не биваше да плаче. Но заплака.

Калан я притисна към себе си. Рейчъл затрепери. Усещаше как пръстите на жената галеха косата й. Калан я люлееше, а Рейчъл забеляза в тъмното една дупка между клоните от другата страна на хралупестото дърво. Гърдите на Калан правеха смешни малки движения и Рейчъл с учудване установи, че тя плаче. Калан допря бузата си до главата й.

Тя почти започна да вярва… но после си спомни какво казваше понякога Принцеса Вайълит, че повече боли да наказваш, отколкото да си наказан. Очите й се ококориха при мисълта какво ли ще е онова, което Калан възнамеряваше да прави, та чак я караше да заплаче. Дори Принцеса Вайълит никога не бе плакала, когато раздаваше наказания. Рейчъл заплака още по-силно и затрепери.

Калан отдръпна ръцете си и избърса сълзите от лицето й. Краката на Рейчъл трепереха твърде много, за да може да бяга.

— Студено ли ти е? — прошепна Калан. Гласът й звучеше така, сякаш все още плаче.

Рейчъл се страхуваше, че каквото и да каже, Калан ще я удари. Тя кимна, готова за всичко, което можеше да й се случи. Вместо това Калан извади едно одеяло от раницата си и уви и двете в него, Рейчъл си помисли, че е за да не може тя да избяга.

— Ела, легни по-близо до мен и ще ти разкажа приказка. Ще се топлим една друга. Искаш ли?

Рейчъл легна на една страна, обърнала гръб на Калан, която се беше увила около нея и я притискаше до себе си с ръце. Беше й хубаво, но знаеше, че е номер. Лицето на Калан се притисна до ухото й и както си лежеше, Калан й разказа приказката за рибаря, който се превърнал в риба. Думите извикваха в главата й картини, за миг забрави за всичките си проблеми. Веднъж двете с Калан дори се засмяха заедно. Когато приказката свърши, Калан я целуна по челото и я погали.

Опита се да си повярва, че Калан не е толкова жестока. Нищо не я бе карало да се чувства по-добре от тези пръсти, които я галеха, от тихата песен, която Калан пееше в ухото й. Рейчъл си помисли, че сигурно това е като да си имаш майка.

Противно на волята си, тя заспа и засънува чудни сънища.

Събуди се по средата на нощта, когато Ричард дойде да вдигне Калан, но се направи, че още спи.

— Искаш ли да поспиш още с нея? — наистина нежно прошепна той.

Рейчъл задържа дъха си.

— Не — прошепна в отговор Калан. — Ще изкарам поста си.

Рейчъл чу как тя си слага пелерината и излиза. Вслуша се в посоката, накъдето затихнаха стъпките й. След като Ричард сложи още малко съчки в огъня, легна близо до нея. Тя видя как вътрешността на дървото се освети. Знаеше, че Ричард я гледа; усещаше очите му върху гърба си. Толкова й се искаше да му каже колко жестока е всъщност Калан, да го помоли да избягат заедно. Беше толкова добър, прегръдките му бяха най-приятното нещо в целия свят. Той се протегна и я уви по-добре в одеялото, подпъхвайки го под брадичката й. По бузите й се изтърколиха сълзи.

Рейчъл чу как Ричард ляга по гръб и се покрива с одеялото си. Изчака, докато дишането му стане равномерно, и след като се увери, че е заспал, се измъкна изпод одеялото.

Калан се обърна и го погледна с очакване, когато го чу да отмества един клон встрани и да влиза в хралупестото дърво, отпускайки се пред огъня. Стовари раницата си на земята и започна да ровичка в нея.