Един клон помръдна и Рейчъл подскочи. Видя огромна ръка, която го задържа встрани. След това блестящото острие на дълъг меч. Тя гледаше с ококорени очи. Не можеше да помръдне.

Една мъжка глава се пъхна вътре.

— Я да видим какво имаме тук?

Рейчъл чу някакъв стон и разбра, че идва от собственото й гърло. Все още стоеше като вцепенена. Една женска глава се пъхна до мъжката. Тя избута мъжа зад себе си. Рейчъл притисна Сара до гърдите си.

— Махни меча — скара му се жената, — плашиш я.

Рейчъл придърпа наполовина развития самун хляб до хълбока си. Прииска й се да избяга, но краката й не помръдваха. Жената се пъхна в хралупестия бор, приближи се и коленичи до нея, отпускайки се назад на пети, мъжът стоеше точно зад нея. Очите на Рейчъл се вдигнаха нагоре към лицето й; тогава видя дългата й коса, осветена от огъня. Очите й се ококориха още повече и от гърлото й се надигна още един стон. Краката й най-после се задвижиха: те я отблъснаха назад, към ствола на дървото, не изпускаше хляба от ръцете си. Жените с дълги коси винаги носеха неприятности. Тя захапа крака на Сара и задиша тежко, с всеки следващ дъх се чуваше по един стон. Стисна Сара с всичка сила. Отмести очите си от косата на жената; бясно се заоглежда във всички посоки, търсейки възможност за бягство.

— Няма да ти причиня нищо лошо — каза жената. Гласът й изглеждаше приятен, но и Принцеса Вайълит казваше същото понякога, а веднага след това я удряше.

Жената протегна ръка и докосна Рейчъл по рамото. Тя отскочи с вик и се дръпна назад.

— Моля те — каза, като очите й се напълниха със сълзи, — не изгаряй Сара.

— Коя е Сара? — попита мъжът.

Жената се обърна и му направи знак да мълчи. Отново я погледна, дългата й коса се стелеше по раменете й, очите на Рейчъл не се отместваха от нея.

— Няма да изгоря Сара — каза тя с мил глас. Рейчъл знаеше, че когато жена с дълга коса говори с мил глас, това означава, че вероятно лъже. Все пак гласът на тази жена й звучеше, сякаш наистина е мил.

— Моля те — проплака тя, — защо не ни оставите на мира?

— Ни? — жената се огледа. После спря поглед точно върху Сара. — О, разбирам. Значи това е Сара? — Рейчъл кимна, захапвайки още по-силно крака на куклата си. Знаеше, че ще получи силен удар, ако не отговори на жена с дълга коса. — Сара е много красива кукла — усмихна се жената. На Рейчъл й се прииска да не го беше правила. Когато жена с дълга коса се усмихне, това обикновено означава, че ще последва проблем.

Мъжът пъхна главата си до главата на жената.

— Аз съм Ричард. А ти?

Очите му й харесаха.

— Рейчъл.

— Рейчъл. Чудесно име. Но трябва да ти кажа, Рейчъл, че имаш най-грозната коса, която някога съм виждал.

— Ричард! — изкряска му жената. — Как можеш да говориш така!

— Ами вярно е. Кой те е наръфал така, Рейчъл, някоя стара вещица ли?

Рейчъл се изкикоти.

— Ричард! — отново му изкряска жената. — Ще я уплашиш.

— О, глупости. Рейчъл, в раницата си нося едни малки ножички и съм доста добър в подстригването. Би ли искала да оправя прическата ти? Поне ще мога да я изравня. Ако я оставиш така, може да изплашиш някой дракон или нещо такова.

Рейчъл отново се изкикоти.

— Да, моля ви. Искам косата ми да бъде равна.

— Добре тогава, ела тук и седни в скута ми и веднага ще я оправим.

Рейчъл стана и заобиколи отдалече жената, поне толкова отдалече, колкото позволяваше хралупестото дърво, като гледаше ръцете й. Ричард сложи по една голяма ръка от двете страни на кръста й и я вдигна да седне в скута му. Размести няколко кичура.

— Да видим какво имаме тук.

Рейчъл държеше под око жената, страхувайки се да не получи шамар. Той също й хвърляше по едно око. Посочи с ножиците.

— Това е Калан. И мен ме изплаши отначало. Ужасно е грозна, нали?

— Ричард! Къде си се научил да говориш така с деца!

Той се усмихна.

— От един познат граничен надзирател.

Рейчъл се изкикоти срещу него; не можа да се сдържи.

— Не мисля, че е грозна. Мисля, че е най-красивата дама, която някога съм виждала — това беше самата истина. Но косата на Калан я ужасяваше.

— Ами, благодаря ти, Рейчъл, но и ти си много красива. Гладна ли си?

Рейчъл никога не биваше да казва на никого с дълга коса, на никой лорд или дама, че е гладна. Принцеса Вайълит казваше, че е неприлично, и веднъж я наказа. Калан гледаше Рейчъл. Ричард й се усмихна, но въпреки това тя се притесняваше да каже, че е гладна.

Калан я потупа по рамото.

— Обзалагам се, че си. Наловихме малко риба и ако ни позволиш да споделим огъня ти, можем да си я разделим. Какво ще кажеш? — Жената се усмихваше наистина чаровно.

Рейчъл отново погледна Ричард. Той й смигна, после въздъхна.

— Страхувам се, че налових повече, отколкото можем да изядем. Ако не ни помогнеш, ще се наложи да изхвърлим част от нея.

— Добре тогава. Щом ще я изхвърляте, ще ви помогна да я изядете.

Калан започна да си сваля раницата.

— Къде са родителите ти?

Рейчъл каза истината, защото не можа да измисли нищо друго.

— Мъртви са.

Ръцете на Ричард спряха, после продължиха отново. Очите на Калан сякаш се натъжиха, но Рейчъл не можеше да прецени дали това е искрено или не. Тя стисна нежно ръката й.

— Съжалявам, Рейчъл. — На Рейчъл не й беше особено тъжно; тя не помнеше родителите си, помнеше само онова място, където живееше с другите деца.

Ричард продължаваше да се бори с косата й, докато Калан извади тенджера и започна да пържи рибата. Ричард беше прав, имаше много риба. Калан поръси с някакви подправки, както Рейчъл беше виждала да правят готвачите. Миришеше толкова вкусно, коремът й къркореше. Около нея падаха малки кичурчета коса. Тя се усмихна на себе си, като си помисли колко ще побеснее Принцесата, ако разбере, че косата й е подстригана равно. Ричард отряза една от по-дългите къдрици и я овърза с тъничка връвчица. Сложи я в ръката й. Тя му се намуси.

— Трябва да запазиш това. Някой ден, когато си харесаш някое момче, можеш да му дадеш това кичурче коса, а той ще може да си го носи в джоба точно до сърцето си. — Той й намигна. — За да си спомня винаги за теб.

Рейчъл се изкикоти.

— Ти си най-глупавият мъж, когото съм срещала. — Той се изсмя. Калан също, като му хвърли поглед през рамо. Рейчъл пъхна кичура в джоба си. — Ти господар ли си?

— Съжалявам, Рейчъл, аз съм просто горски водач. — Лицето му малко помръкна. Тя беше доволна, че не е господар. Той се обърна, извади от раницата си малко огледалце и й го подаде. — Погледни. Кажи ми какво мислиш.

Тя го вдигна, опитвайки се да види лицето си в него. Беше най-малкото огледалце, което бе виждала някога, така че й отне цяла минута, докато го нагласи добре, така че да може да се види на светлината от огъня. Щом успя, очите й се ококориха и тя заплака.

Обгърна Ричард с ръчичка.

— О, благодаря ти, Ричард, благодаря ти. Никога преди косата ми не е била толкова красива. — Той й отвърна с прегръдка, от която тя се почувства така добре, като че Гилер я прегръщаше. Огромните му топли ръце погалиха гърба й. Освен това беше дълга прегръдка, искаше й се никога да не свършва. Но свърши.

Калан поклати глава на себе си.

— Ти си наистина рядко срещан човек, Ричард Сайфър — прошепна му тя.

Калан набучи на една клечка голямо парче риба за Рейчъл и й каза да духа, докато изстине, за да не се изгори. Рейчъл подуха малко, но беше твърде гладна, за да чака дълго. Това беше най-вкусната риба, която някога беше яла. Толкова вкусна, колкото онова парче месо, което готвачите в замъка веднъж й дадоха.

— Готова ли си за още едно парче? — попита я Калан. Рейчъл кимна. Тогава Калан измъкна ножа от колана си. — Може ли да си отрежем по едно парченце хляб от твоя, за рибата? — тя протегна ръка.

Рейчъл се спусна към хляба, сграбчвайки го точно преди Калан да го доближи с ръка. Рейчъл го притисна с две ръце към себе си…

— Не! — тя се отблъскваше назад с пети, отдалечавайки се от Калан.