— Наистина ли? — попита го тя.

Ричард сви рамене.

— Ами, аз знаех, че ни следва, а нямах представа кой е, но не мислех, че иска да ни стори нещо лошо. Така че му оставях храна, за да му покажа, че и ние не му мислим злото — той се усмихна на вълка. — Но когато се нахвърли върху мен там в гората, бях убеден, че съм сгрешил. Още веднъж ти благодаря.

Брофи явно се притесняваше от благодарностите и се изправи.

— Доста се застоях тук. Трябва да пообиколя гората. Наоколо може да се навъртат разни същества. Вие тримата няма защо да стоите на пост, щом Брофи се е заел с това.

Ричард хвърли една съчка в огъня и се загледа в искрите, които се завъртяха във въздуха.

— Брофи, как се почувства, когато Калан те докосна? Когато изля силата си в теб?

Настъпи пълно мълчание. Ричард се вгледа в жълтите очи на вълка. Главата на Брофи се вдигна към Калан.

— Кажи му — прошепна тя съкрушено.

Брофи отново се отпусна на земята, премятайки лапи една връз друга, главата му беше вдигната високо. Направи дълга пауза, преди да заговори.

— Трудно е да си спомня всичко, но ще се опитам да го обясня колкото се може по-добре — главата му леко се наклони на една страна. — Болка. Спомням си болката. Беше невероятна, по-силна от всичко, което би могъл да си представиш. Първото, което си спомням след болката, е страх. Всепоглъщащ страх, че може да дишам не както трябва и с това да не й се харесам. И след това, когато ми каза какво иска да знае, то беше пристъп на най-невероятното щастие, което съм изпитвал. Щастие, защото вече знам с какво мога да й доставя удоволствие. Бях безкрайно щастлив, че ме е помолила за нещо, че съществува нещо, което бих могъл да направя, за да й доставя удоволствие. Това си спомням най-ясно, отчаяната, неудържима необходимост да направя онова, което тя желае, да й доставя удоволствие, да й доставя радост. Казах й какво се случи — ушите му леко клюмнаха. — Когато й признах, че не съм убил момчето, тя положи ръка на рамото ми — от това докосване едва не изпаднах в безсъзнание, толкова огромно удоволствие ми достави — и каза, че съжалява. Аз не я разбирах. Помислих си, че иска да каже, че съжалява, че не съм убил момчето. Помолих я да ме накара да убия друго момче заради нея — от очите на вълка потекоха сълзи. — Тогава тя ми обясни, че онова, което е искала да каже, е, че съжалява за мен, за това, че съм бил несправедливо обвинен в убийство. Помня, че заридах неудържимо, защото усетих нежност, съчувствие, обич. Помня какво е усещането да си близо до нея, в нейно присъствие. Мисля, че това чувство беше любов, но думите са твърде бледи.

Ричард се изправи. Единственото, което можа да направи, бе да хвърли на Калан възможно най-бърз поглед, да види сълзите й.

— Благодаря ти, Брофи — трябваше да направи пауза, за да бъде сигурен, че гласът няма да му изневери. — Късно е. По-добре да поспим; утре е важен ден. Отивам да довърша поста си. Лека нощ.

Брофи се изправи.

— Вие тримата спете. Тази нощ аз ще стоя на пост.

Ричард преглътна буцата в гърлото си.

— Много ти благодаря за това, но аз ще изкарам поста си. Ако искаш, можеш да ми пазиш гърба.

Той се обърна и тръгна да се отдалечава.

— Ричард — провикна се към него Зед. Ричард спря, без да се обръща. — Каква беше тая кост, дадена ти от баща ти?

Мисълта на Ричард запрепуска панически. Моля те, Зед, каза си той, повярвай на тази лъжа.

— Трябва да я помниш. Онази малката, кръглата. Виждал си я преди, сигурен съм.

— О, да, предполагам, че съм. Лека нощ.

Първото правило на магьосника. Благодаря ти, стари приятелю, каза си той, че ме научи как да защитавам живота на Калан.

Той потъна в нощта, главата му пулсираше болезнено — и отвътре, и отвън.

Град Тамаранг не можеше да побере всички желаещи да влязат в него; те просто бяха прекалено много. Хора, прииждащи от всички посоки, търсещи защита и сигурност, изпълваха местността около градската площ. Палатки и барачки никнеха от голата земя извън градските стени и по хълмовете. Сутринта всички се бяха изсипали от хълмовете към импровизирания пазар отвън градските стени. Хората, дошли от други градове и села, се тълпяха и продаваха кой каквото има. Търговци предлагаха всичко — от стари дрехи до накити. В други краища бяха натрупани плодове и зеленчуци.

Имаше бръснари, лечители и гадатели, хора, които имаха хартия и искаха да те рисуват, други, които имаха пиявици и искаха да ти изпият кръвта. Навсякъде се продаваше вино и алкохол. Независимо от обстоятелствата, които ги бяха събрали, хората сякаш празнуваха. Надеждата за протекция, помисли си Ричард. Разнасяха се слухове за чудесата на Татко Рал. Говорители, застанали в центъра на групички от хора, съобщаваха последните новини, последните жестокости на врага. Дрипавата тълпа се вайкаше и стенеше при разказите за извършваните от войниците на Западната земя безчинства. Чуваха се викове за отмъщение.

Ричард не видя нито една жена с коса, по-дълга от ушите.

Самият замък се издигаше на върха на хълм, скрит зад отделни стени, във вътрешността на града. На равни интервали върху внушителните крепостни стени се развяваха червени флагове с черна вълча глава върху тях. Огромните дървени порти на външната градска стена бяха затворени. Очевидно за да държат сганта на разстояние. Конна стража обикаляше из улиците, като оръжията им блестяха на слънцето — лъчи светлина сред океан от шум. Ричард забеляза едно подразделение с червени флагове с черни вълчи глави върху тях, докато се промъкваха през импровизираните улички. Някои от хората се радваха, други се кланяха, но всички отстъпваха назад, докато конете минаваха покрай тях. Войниците не им обръщаха внимание, сякаш не съществуваха. Онези, които не се отстраняваха от пътя на конете достатъчно бързо, получаваха ботуш в лицето.

Но никой не отскачаше от конете така, както от Калан. Хората бягаха от Майката Изповедник като дявол от тамян.

Бялата й рокля сияеше на искрящото слънце. Стегнала гръб, с високо вдигната глава, тя се движеше така, сякаш целият град й принадлежеше. Гледаше право напред, не поздравяваше никого. Беше отказала да си сложи пелерината с довода, че не е редно и че не иска у никой да не остане и капчица съмнение коя е. Съмнение нямаше.

Хората се блъскаха един в друг, отстранявайки се от пътя й. Около нея се образува широк кръг, в който всички се кланяха, навеждайки един подир друг глави. Приглушен шепот разнасяше титлата на Калан сред тълпата. Тя не отговаряше на поклоните.

Зед й носеше раницата и вървеше редом с Ричард на две крачки зад нея. Очите и на двама им се плъзгаха по тълпата. Откакто го познаваше, Ричард никога не беше виждал Зед да носи раница. Да се каже, че изглеждаше странно, би било неточно. Ричард гледаше пелерината му да бъде втъкната под Меча на истината. Това накара някоя и друга вежда да се повдигне, но реакцията беше несравнима с тази към Майката Изповедник.

— Така ли е навсякъде, където отиде тя? — прошепна той на Зед.

— Страхувам се, че да, момчето ми.

Без никакво колебание Калан се отправи право към масивния каменен мост, водещ към външните градски порти. Стражите откъм нея на моста се простряха в краката й, правейки й път. Тя не ги забеляза. Ричард оглеждаше внимателно всичко около себе си, в случай че се наложи да търси някакво бързо решение.

Двайсетината стражи, пазещи градските порти, очевидно имаха инструкции да не пускат никого в града. Тези, които пазеха портите, нервно се спогледаха; не очакваха посещение от Майката Изповедник. Дрънчейки с желязо върху желязо, някои от тях се отдръпнаха назад, като се блъснаха в тези отзад, други останаха по местата си, без да знаят какво да предприемат. Калан спря; вгледа се в портата пред себе си, сякаш очакваше тя в миг да се изпари, разчиствайки пътя й. Стражите залепиха гръб в портите и започнаха да се оглеждат за капитана си.

Зед заобиколи Калан, обърна се към нея, поклони се дълбоко, сякаш за да й се извини, че застава пред нея, след това се извърна към капитана.