— Какво ти става? Да не си сляп, бе? Отвори портите!

Тъмните очи на капитана се местеха от Зед върху Калан.

— Съжалявам, но никой не може да влиза в града. Вашето име е…

Лицето на Зед стана моравочервено; Ричард с усилие успя да овладее собственото си изражение. Гласът на магьосника се сниши до тих съсък.

— Да не би да искаш да ми кажеш, Капитане, че ти е заповядано: „Ако Майката Изповедник се появи, не я пускай да влезе“?

В очите на капитана се прокрадна съмнение.

— Ами… наредено ми е… Не съм…

— Отвори веднага портите! — изкрещя Зед, свил юмруци край тялото си. — И доведи подобаващ ескорт тук на мига!

Капитанът едва не изпусна оръжието си. Изкрещя някакви заповеди и някакви хора започнаха да тичат насам-натам, за да ги изпълнят. Портите се плъзнаха навътре. Отвътре изтопуркаха коне и се приближиха до малката група, подреждайки един фланг пред Калан, най-отпред флаговете. Зад Ричард и Зед се подредиха още конници. Пехотинци дотърчаха и се хвърлиха в краката й, но на известно разстояние.

Ричард за първи път виждаше нейния свят, самотата му. В какво го беше забъркало сърцето му? Пронизан от студена болка, той разбра необходимостта й от приятел.

— И ти наричаш това подобаващ ескорт? — избоботи Зед. — Е, ще трябва да се задоволим с наличното — той се обърна към Калан и дълбоко се поклони. — Приемете моите извинения, Майко Изповедник, за безочливото поведение на този човек и за вялите му усилия да ви ескортира.

Очите й се отместиха към Зед и тя леко кимна с глава.

Макар да знаеше, че няма право да изпитва подобни чувства, видът й в тази рокля караше Ричард да се изпотява.

Като даваха всичко от себе си, войниците предпазливо се обръщаха назад към Калан в очакване и когато тя пристъпи напред, те също тръгнаха.

Щом процесията потегли, Зед се намести отново до Ричард, а когато минаваха покрай капитана, му се озъби:

— Имаш късмет, че Майката Изповедник не знае името ти, капитане!

Ричард забеляза как капитанът въздъхна с дълбоко облекчение, щом те се отдалечиха на прилично разстояние от него. Усмихна се на себе си. Наистина бе искал да ги сплаши, но нямаше и представа, че ще е толкова ефикасно.

От вътрешната страна на стената цареше такъв ред, какъвто безпорядък се ширеше отвън. Магазини, изложили стоките си във витрини, се подреждаха по павираните улици, тръгващи като лъчи от замъка в центъра. По тези улици липсваха прахът и миризмите на улиците отвън. Минаваха покрай ханове, които изглеждаха по-прилични от всички, край които Ричард беше минавал. Пред някои стояха портиери, които се оглеждаха на всички страни в червените си униформи с бели ръкавици на ръцете. Над вратите се мъдреха изискани надписи: „Сребърната градина“, „Колинс“, „Белият жребец“, „Файтонът“.

Мъже в красиви цветни сака, придружаващи дами в прекрасни рокли, ходеха по делата си със спокойна грациозност. Единственото, което не беше по-различно от вън, беше, че те също се покланяха дълбоко, щом видеха Майката Изповедник да приближава. Тропотът на конски копита върху паважа и тракането на оръжие привличаха вниманието им и се обръщаха, за да погледнат откъде идва, и тогава виждаха Калан, отдръпваха се встрани и се покланяха, макар и не така припряно като хората отвън. Изразът им на уважение бе лишен от жизненост, поклоните им — от чистосърдечност. В погледите им се долавяха неуважителни нотки. Калан не ги забелязваше. Хората вътре в града обърнаха повече внимание на меча, отколкото тези отвън. Ричард забеляза как погледите на мъжете се плъзгат по него, докато минава покрай тях, виждаше как лицата на жените пламват с презрение.

Жените бяха все още преобладаващо късокоси, но тук там се срещаше по някоя, чиято коса докосваше раменете. Не повече. Това накара Калан да се изпъне още повече, косата й падаше на вълни от раменете и покриваше по-голямата част от гърба. Нито една жена нямаше коса, която дори да се доближава до нейната. Ричард изпита задоволство, че не я подстрига, както го беше помолила.

Един от конниците получи някаква заповед и препусна напред в галоп към замъка, за да извести за пристигането на Майката Изповедник. Калан вървеше с лице, върху което беше изписано онова спокойно изражение, което не казваше нищо, изражението, с което Ричард беше свикнал. Сега разбра какво означава то. Изражение на Изповедник.

Преди да стигнат до портите на замъка, се чуха тръби, възвестяващи пристигането на Майката Изповедник. Горе на стените бъкаше от войници: с копия, лъкове и мечове. Всички стояха подредени в редици и се покланяха като един, щом Калан се приближеше, и оставаха наведени, докато Калан премине през железните порти, широко отворени пред нея. Вътре имаше шпалир от войници, които стояха в готовност, те също се покланяха едновременно, щом Калан се приближеше до тях.

На терасите имаше каменни саксии, разположени от двете страни на пътя, в някои от тях все още се виждаше зеленина или пък цветя, които сигурно ежедневно се доставяха от оранжерии. Върху обширни равни пространства се виждаше жив плет, оформен в сложни фигури, дори лабиринти. С приближаването до стената около замъка живият плет ставаше все по-висок, подрязан в различни форми — на предмети или животни. Зеленината се простираше, докъдето поглед стига.

Кулите на замъка се врязваха в небето над главите им. Сложната изработка на каменната ограда накара Ричард да зяпне. Никога през живота си не се беше приближавал до нищо, направено от човешка ръка, което да е с толкова внушителни размери. Замъкът на Шота беше голям, но не колкото този, пък и той не се приближи до него. Кули и кулички, стени и площадки, балкони и ниши — всичко това се издигаше високо над главите им. Ричард се зачуди над думите на Калан, че това било незначително кралство, запита се какво ли представляват замъците в по-значителните кралства.

Конниците ги оставиха край крепостния вал, а когато встъпиха във владенията на замъка, пехотинците — шест на брой, подредени в редица, между които имаше място за по още шест — минаха тържествено през огромната двойна порта с месингови дръжки и се разделиха на двете страни, като пуснаха тримата да продължат без тях — Калан най-отпред.

Залата беше огромна. Искрящо море от черни и бели мраморни плочки се простираше пред тях. От двете страни на залата се издигаха полирани каменни колони, толкова масивни, че бяха необходими десет души, хванати за ръце, за да обиколят всяка от тях. Бяха украсени с виещи се спираловидно, издълбани в камъка ивици. Техните редици поддържаха арките, разположени в края на богато украсения сводест централен покрив. Ричард се почувства дребен като мравка.

Огромни пана, изобразяващи героични сцени от мащабни боеве, висяха по стените. И преди беше виждал пана; брат му имаше две. Ричард донякъде ги харесваше, макар да ги считаше за голямо разточителство. В сравнение с тези тук паната на Майкъл му се сториха като нарисувана в прахта рисунка с пръчка на фона на изящна картина с маслени бои. До този момент Ричард не беше и предполагал, че е възможно да съществуват подобни великолепни неща.

Зед се наведе леко към него и прошепна:

— Прибери си очите и си затвори устата.

Разочарован, Ричард бързо прилепи устните си една до друга и заби поглед напред. Приближи се към Зед и попита с тих шепот:

— Тя на такива места ли е свикнала да живее?

— Не. Майката Изповедник живее в много по-голям разкош.

Смазан, Ричард положи усилия да върви изправен.

Пред тях се издигаше просторно стълбище. По преценка на Ричард цялата му къща би се побрала на неговата централна площадка, та дори би останало още място. От двете страни на стъпалата се спускаха перила от дялан мрамор. Очакваше ги група хора.

Най-отпред в центъра стоеше Кралица Милена — доста пълна жена, облечена в копринена рокля на волани в крещящи цветове. Беше наметната с къса пелерина от скъпа петниста лисица. Косата й беше с дължината на косата на Калан. Отначало Ричард не можа да разбере какво носи Кралицата в ръцете си, но щом чу скимтенето, установи, че е малко кученце.