Чейс го погледна притеснен.

— Какъв е вторият начин?

Зед се поколеба.

— Кутиите. Обвивките им са свалени. Мога да ги усетя. Те също са в Градината на живота.

Нещо не беше наред. Зед знаеше какво трябва да усети от една кутия, за две усещането трябваше да бъде два пъти по-силно. Но не беше; то беше три пъти по-силно.

Магьосникът водеше Майката Изповедник по правилните коридори, когато стигаха до тях, по правилните стълбища, изпречващи се пред погледа им. Всеки коридор, всеки следващ етаж беше изграден от различен по вид и цвят камък. На някои места колоните се издигаха с няколко нива по-нависоко. Те свързваха балкони, гледащи към коридорите. Всички стълбища бяха мраморни, всяко с различен цвят. Минаваха покрай огромни статуи, изправени от двете страни край стените, които сякаш бдяха над коридорите. Тримата вървяха няколко часа, проправяйки си път все по-нагоре към центъра на Народния дворец. Беше невъзможно да се върви направо; такъв път не съществуваше.

Най-сетне стигнаха до затворени врати, върху които беше издълбан някакъв пейзаж, гравиран със злато. Калан спря и погледна към магьосника.

— Това е мястото, скъпа моя. Градината на живота. Кутиите са тук. Мрачният Рал също.

Тя го погледна съсредоточено.

— Благодаря ти, Зед, на теб също, Чейс.

Калан се обърна към вратата, но Зед нежно постави ръка на рамото й, обръщайки я обратно към себе си.

— Мрачният Рал притежава само две от кутиите. Скоро ще умре. Без твоята помощ.

В центъра на непоколебимото й лице с изрисувани върху него две червени светкавици проблясваха с леден огън очите й.

— В такъв случай нямам време за губене.

Тя отвори вратата и влезе в Градината на живота.

Щом влязоха в Градината на живота, ги погълна аромат на цветя. Зед моментално разбра, че нещо не беше наред. Нямаше съмнение; в залата бяха и трите кутии. Беше сгрешил. Рал беше успял да намери и трите. Освен това усети и още нещо, нещо не на място, но тъй като силата му беше отслабнала, не можеше да се довери на усещанията си. С Чейс плътно зад себе си Зед не се отделяше от Калан, която тръгна напред по пътеката между дърветата, покрай покритите с лози зидове и цветните градини. Стигнаха до трева. Калан спря.

От другата страна на полянката имаше кръг от бял пясък. Магьоснически пясък. През целия си живот Зед не беше виждал толкова много магьоснически пясък, събран на едно място, никога не беше виждал повече от една шепа. Такова количество от него струваше колкото десет кралства. Тънки лъчи пречупена светлина танцуваха по лицето му. С нарастващо безпокойство Зед се запита за какво му е на Мрачния Рал толкова много магьоснически пясък, какво ли го прави. С мъка откъсна очи от блясъка му.

Отвъд мястото с пясъка се издигаше свещен олтар. Върху него бяха подредени трите кутии на Орден. Сърцето на Зед прескочи, когато с очите си се убеди, че кутиите наистина са три. И трите без обвивките си. Черни като нощ.

Пред кутиите с гръб към тях стоеше Мрачният Рал. Зед се изпълни с ярост, виждайки човека, наранил Ричард. Под слънчевата светлина, спускаща се направо от стъкления покрив, бялата му роба и дългата му руса коса блестяха. Рал стоеше и гледаше кутиите, своите съкровища.

Зед почувства как лицето му пламва. Как е успял Рал да намери последната кутия? Как се е добрал до нея? Той отхвърли въпросите; бяха безполезни. Въпросът беше какво щяха да правят сега. Притежавайки и трите, Рал можеше да отвори едната. Зед наблюдаваше Калан, която не откъсваше поглед от Рал, застанал насреща й. Ако наистина можеше да докосне Рал със силата си, бяха спасени, но той се съмняваше, че тя ще успее. В този дворец, още повече в тази зала, Зед усещаше как собствената му сила са превръща в нищожна, става безполезна. Цялото това място представляваше едно гигантско заклинание, отправено срещу всеки магьосник освен Рал. Ако Мрачният Рал изобщо можеше да бъде спрян, то това трябваше да направи Калан. Той усети как Кървавата ярост бълва от тялото й, унищожителната омраза.

Калан се запъти през тревата. Зед и Чейс я последваха, но когато почти стигнаха пясъка пред Рал, тя се обърна и постави ръка на гърдите на магьосника.

— Вие двамата оставате тук.

Зед усети гнева в очите й и разбра чувствата й, защото ги споделяше. Той също усещаше болката от загубата на Ричард.

Когато Зед вдигна глава, срещна синия поглед на Рал. Двамата втренчено се гледаха известно време. Очите на Рал се отместиха към Калан, която заобикаляше кръга с пясъка, изражението й беше мъртвешки спокойно.

Чейс се наведе и прошепна.

— Какво ще правим, ако не стане?

— Ще умрем.

Надеждата на Зед се върна, когато видя притеснения поглед на Мрачния Рал. Притеснение и страх от изрисуваното със светкавиците на Кон Дар лице на Калан. Зед се усмихна. Мрачният Рал не беше предвидил това и очевидно беше изплашен.

Притеснението се превърна в действие. Когато Калан се приближи, Мрачният Рал внезапно извади Меча на истината. Той изсъска, освободен от ножницата, острието му беше бяло. Рал протегна меча напред, опирайки върха на острието в Калан.

Двамата бяха прекалено близо един до друг, връщане назад нямаше. Зед трябваше да й помогне, да й помогне да използва единственото нещо, което можеше да ги спаси. Магьосникът напрегна всичката си останала сила, която далеч не беше толкова, колкото му се искаше да е, и пусна една светкавица към магьосническия пясък пред себе си. Вложи цялата си сила в това. Синята светкавица удари меча, който отхвръкна от ръцете на Рал. Мечът се изви във въздуха и се приземи на голямо разстояние от него. Мрачният Рал изкрещя нещо на Зед, след това се обърна към Калан и започна да й говори, но нито един от двамата можеше да го разбере.

Калан настъпи напред, Мрачният Рал се отдръпна назад. Той се блъсна в олтара, повече нямаше накъде да отстъпва. Калан спря пред него, а той прокара пръсти през косата си.

Усмивката на Зед се изпари. Нещо не беше наред. Начинът, по който Рал прокара пръсти през косата си, предизвика някакъв спомен в съзнанието му.

Майката Изповедник протегна ръце и стисна Рал за гърлото.

— Това е заради Ричард.

Очите на Зед се ококориха. През тялото му пробягаха ледени тръпки. Разбра какво не е наред. Ахна.

Това не беше Мрачният Рал.

Зед изкрещя.

— Калан, не! Спри! Това е…

Нещо удари въздуха, гръмотевица без гръм. Листата на околните дървета потрепериха. Тревата се залюля, накланяйки се навън.

— … Ричард! — Твърде късно осъзна магьосникът истината. Болката прониза тялото му.

— Господарке — прошепна той, като падна на колене в краката й.

Зед замръзна на място. Отчаянието измести радостта от това, че вижда Ричард жив. Покрита с лози врата на една странична стена се отвори. Появи се истинският Рал, последван от Майкъл и двама огромни стражи. Калан примигна объркано.

Мрежата се стопи. Обгърнат в слаба светлина, човекът, когото смятаха за Рал, се превърна в себе си. В Ричард.

Калан отстъпи назад, очите й бяха широко отворени от ужас. Силата на Кон Дар потръпна и се стопи. Тя изкрещя от болка, осъзнавайки какво е направила.

Двамата стражи застанаха зад нея. Чейс посегна към меча си. Още преди да го достигне, замръзна на мястото си. Зед вдигна ръце, но не му беше останала никаква сила. Нищо не се случи. Затича се към тях, но още преди да е направил две стъпки, се удари в невидима стена. Беше в капан, като затворник в каменна килия. Изпадна в ярост от собствената си глупост.

Виждайки какво е направила, Калан измъкна ножа от колана на единия от стражите. С болезнен вик тя издигна ножа с две ръце над главата си, готова да го забие в собственото си тяло.

Майкъл се спусна към нея изотзад, изви ножа от ръцете й и го насочи към гърлото й. Ричард бясно се нахвърли върху брат си, но се блъсна в някаква невидима стена и отскочи назад. Калан беше вложила цялата си сила в Кон Дар и беше твърде слаба, за да се съпротивлява; отпусна се, обляна в сълзи. Един от стражите сложи на устата й превръзка, като по този начин й попречи дори да изрича името на Ричард.