Гръдта на Ричард се повдигна под натиска на изпепеляващата болка от това, че вече знае какво се е случило с баща му, това знание означаваше край на нещо. Мисли, които никога преди не си беше позволявал, се превърнаха в единствено негово желание. Предпазливостта и разсъдливостта бяха пометени от неудържима страст за отмъщение.

В този момент единственото му желание, единственият му копнеж, единствената му необходимост беше да убие Мрачния Рал. Всичко останало нямаше абсолютно никакво значение.

Той се протегна и с другата си ръка и хвана дръжката на меча, за да го извади от ножницата. Ръката на Зед се стовари върху неговата. Търсачът рязко вдигна поглед, разярен от чуждата намеса.

— Ричард — гласът на Зед беше нежен, — успокой се.

С неудържимо пулсиращи мускули Търсачът погледна заплашително спокойните очи на другия. Някаква част от него някъде дълбоко в съзнанието му продължаваше да го предупреждава, да се опитва да възстанови контрола над чувствата му. Той не се вслуша в предупреждението. Наведе се през масата към магьосника, стиснал зъби.

— Приемам длъжността на Търсач.

— Ричард — спокойно повтори Зед, — всичко е наред. Отпусни се. Седни.

Светът изведнъж се втурна отново в съзнанието му. Ричард овладя готовността си да убива, но не потисна яростта си. Не само вратата, но и цялата стена, задържаща гнева му, се беше срутила. И макар светът около него да се беше върнал на мястото си, той вече гледаше на него с други очи — с очи, които винаги е имал, но се е страхувал да използва: очите на Търсач.

Ричард установи, че стои прав. Не си спомняше да е ставал. Отново седна до Калан, ръцете му отпуснаха меча. Нещо вътре в него му помогна да овладее гнева си. Въпреки това Ричард знаеше, че вече не е същият. Гневът не изчезна, не се върна обратно зад старата врата, просто премина някъде на заден план. Ричард вече не се страхуваше от гнева си, беше готов да го извика при нужда.

Част от старото му аз се промъкна в съзнанието му, започна да го успокоява, забави дишането му, опита се да размени мисли с него. Ричард се почувства свободен, за първи път в живота си не изпита страх или срам от избухливия си нрав. Отпусна се, освободи напрежението в себе си, разхлаби мускулите си.

Погледна към спокойното лице на Зед. Рошавата му коса стърчеше около ръбестото му лице, което го гледаше изпитателно, изучаваше го, преценяваше го с възможно най-незабележимата усмивка, закръглила едва видимо ъгълчетата на тънките му устни.

— Поздравления — каза магьосникът. — Ти премина и последното ми изпитание, за да станеш Търсач.

Ричард се дръпна назад объркан.

— Какво искаш да кажеш? Нима вече си ме определил за Търсач?

Зед бавно поклати глава.

— Вече ти казах. Не ме ли слушаш, като ти говоря? Търсачът сам определя себе си. Преди да станеш Търсач, ти трябваше да преминеш през едно последно изпитание. Трябваше да ми покажеш, че можеш да използваш цялото си съзнание. Дълги години, Ричард, ти държа част от него затворено в един далечен ъгъл. Гнева си. Трябваше да се уверя, че можеш да го освободиш, да го повикаш. Виждал съм те ядосан, но преди ти не смееше да признаеш гнева пред себе си. Търсач, който не си позволява да използва гнева си, би бил безнадеждно слаб. Силата на гнева те кара да вземаш безразсъдни решения. Ако не беше способен да изпитваш гняв, ти би свалил меча, в такъв случай трябваше да те освободя, защото това би означавало, че не притежаваш необходимите качества за Търсач. Но всичко това сега е без значение. Ти доказа, че вече не си затворник на собствените си страхове. Все пак бъди предпазлив. Еднакво важно е както да умееш да даваш воля на гнева си, така и да го овладяваш. Ти вече показа, че си способен да го направиш. Не допускай да загубиш това си качество. Трябва да си достатъчно мъдър, за да избереш правилната посока. Понякога да дадеш воля на гнева си е почти толкова груба грешка, колкото и да го потиснеш.

Ричард кимна със сериозно изражение. Спомни си какво изпита с меча в ръка, докато беше разгневен, как усети силата му, освобождаващото чувство, че се оставяш на първичните си страсти, извиращи дълбоко от душата ти, но и от меча.

— В меча има магия — каза той отбранително, — почувствах я.

— Така е. Но, Ричард, магията е само средство, подобно на всяко друго. Когато използваш брус, за да наточиш ножа си, ти го правиш, за да може ножът да ти върши по-добра работа. Същото е и с магията. Тя просто изостря намерението ти. — Очите на Зед бяха бистри, проницателни. — За някои хора смъртта, причинена чрез магия, е по-страшна от тази например от острие, сякаш човек е по-малко мъртъв, щом е ударен или намушкан, отколкото ако е убит от невидима сила. Но чуй ме добре. Мъртвият си е мъртъв. Въпреки това страхът от магията може да бъде силно оръжие. Запомни това.

Ричард кимна. Слънцето в късния следобед топлеше лицето му и с крайчеца на окото си той мерна облака. Рал сигурно също го гледаше. Ричард си спомни онзи мъж от четворката край Отвесната скала, спомни си как той прокара меча през ръката си, порязвайки се до кръв, преди да нападне. Спомни си погледа в очите му. Тогава не го разбра; вече го разбираше. Гладът му за битка се изостряше.

Листата на близките дървета се поклащаха на лекия есенен ветрец. Идваше зима; първият й ден скоро щеше да настъпи. Ричард се запита как ли ще успее да прехвърли тримата през границата. Трябваше да се сдобият с една от кутиите на Орден, а след като намерят нея, щяха да открият и Рал.

— Зед, стига толкова игри. Престани с изпитанията, аз вече съм Търсач. Вярно ли е?

— Вярно като крастава жаба.

— В такъв случай само си губим времето. Сигурен съм, че Рал не го прави. — Той се обърна към Калан. — Призовавам те да изпълниш обещанието си да бъдеш мой водач, когато стигнем Средната земя.

Тя се усмихна на нетърпението му и кимна. Ричард се обърна към Зед.

— Покажи ми как действа магията, магьоснико.

Дяволитата усмивка на Зед се изписа на лицето му. Той подаде на Ричард препаската на меча. Фино обработената кожа беше омекнала с годините. Токата й, изработена от сребро и злато, подхождаше на ножницата. Явно предишният притежател на препаската е бил по-дребен, защото тя се оказа прекалено тясна за Ричард. Той я прехвърли през рамо и пъхна Меча на истината в нея, а Зед му помогна да нагласят широчината й така, че да му пасва.

Старецът ги поведе между продълговатите сенки на близките дървета, насочвайки се към края на поляната, където растяха два клена — единият дебел колкото китката на Ричард, другият тънък като тази на Калан.

Обърна се към Ричард.

— Извади меча. — Ричард го издърпа от ножницата, от което въздухът в късния следобед се изпълни с неповторимия звънтящ металически звук. Зед се приближи. — Сега ще ти покажа най-важното нещо, което трябва да знаеш за него, но за целта е необходимо временно да преотстъпиш на Калан поста си на Търсач, като ми позволиш да я нарека с това име.

Калан погледна Зед подозрително:

— Не желая да бъда Търсач.

— Просто заради демонстрацията, скъпа моя. — Той кимна на Ричард да й подаде меча. Тя се поколеба, но накрая го пое с две ръце. Беше прекалено тежък за нея и затова остави върха му да опира тревата. Зед тържествено размаха ръце над главата й. — Калан Амнел, наричам те Търсач. — Тя продължаваше да го гледа все така подозрително. С пръст под брадичката й Зед повдигна главата й. В очите му имаше жестокост. Доближи лицето си до нейното и каза тихо:

— Когато напуснах Средната земя с този меч, Мрачният Рал използва магическата си сила и посади тук по-дебелото от тези две дървета, за да ме бележи, да може да дойде за мен, когато си пожелае. За да ме убие. Същият Рал, който уби Дени. — Изражението на лицето й помръкна. — Същият Рал, който те преследва, за да те убие, както уби и сестра ти. — В очите й проблесна омраза. Тя стисна зъби, от което мускулите на здравите й челюсти изпъкнаха. Мечът на истината се повдигна от земята. Зед пристъпи зад нея. — Това дърво е негово. Ти трябва да му попречиш.