Острието разсече есенния въздух със сила, каквато Ричард трудно би могъл да си представи, че съществува. Мечът описа широка дъга във въздуха и когато се стовари върху по-дебелото дърво, се чу мощен трясък, сякаш едновременно се прекършиха хиляди пръчки. Навсякъде се разхвърчаха трески. Дървото сякаш за миг увисна във въздуха, след което се стовари край нащърбения си дънер и се прекатури с пукот. Ричард осъзна, че за да повали същия този клен, щеше да се наложи да направи поне десет здрави удара с добра брадва.

Зед измъкна меча от ръцете на Калан, която падна на колене и се отпусна със стон върху петите си, заровила лицето си в ръце.

— Какво има, Калан?

— Всичко е наред. — Тя се подпря на рамото му, докато той й помагаше да се изправи на крака. На бледото й лице се изписа с мъка докарана усмивка. — Но се отказвам от поста на Търсач.

Ричард се извърна към магьосника.

— Зед, що за глупост беше това? Това дърво не е поставено тук от Мрачния Рал. Виждал съм те да го поливаш и да се грижиш за него, както и за съседното. Дори да опреш нож в гърлото ми, пак бих твърдял, че ти си посадил тук тези две дървета в памет на жена си и дъщеря си.

Зед само леко се усмихна.

— Много добре, Ричард, вземи си меча. Ти отново си Търсач. А сега, момчето ми, отсечи малкото дърво, после ще ти обясня.

Отегчен, Ричард вдигна меча с две ръце и усети как през тялото му преминава гневна тръпка. Замахна с всичка сила. Върхът на острието изсвистя, разсичайки въздуха. Точно преди да се удари в дървото, мечът просто застина на място, сякаш целият въздух наоколо изведнъж се втвърди и той не можеше да мине през него.

Ричард се отдръпна изненадан. Погледна меча и опита още веднъж. Същата работа. Дървото си остана непокътнато. Хвърли поглед на Зед, който стоеше със скръстени ръце и самодоволно се усмихваше.

Ричард пъхна обратно меча в ножницата.

— Добре, а сега ми кажи какво става?

Зед повдигна вежди с невинно изражение на лицето.

— Видя ли с каква лекота Калан повали по-голямото дърво? — Ричард се намръщи. Зед се усмихна. — То можеше да е и от желязо. Острието пак щеше да го разсече. Ти си по-силен от нея, а не успя дори да одраскаш по-малкото дърво.

— Да, Зед, забелязах.

Челото на Зед се набръчка в престорено недоумение.

— Да имаш някаква идея защо стана така?

Раздразнението на Ричард се изпари. Това беше често използван от Зед начин за изнасяне на лекции, с който той подтикваше Ричард сам да стигне до отговора.

— Бих предположил, че има нещо общо с намерението. Калан мислеше, че дървото е зло, аз не.

Зед вдигна във въздуха кокалестия си пръст.

— Много добре, момчето ми!

Калан сплете пръсти.

— Зед, не разбирам. Аз унищожих това дърво, а то не е било зло. Било е невинно.

— Това, скъпа моя, беше целта на демонстрацията. Действителността не се променя. Всичко зависи от това как я възприемаш. Решиш ли, че си намерила врага си, можеш да го унищожиш, независимо дали наистина е така или не. Магията интерпретира единствено собствените ти възприятия. Тя не би ти позволила да нараниш някой, който мислиш за невинен, но би унищожила всеки, когото ти сметнеш за враг. Нещата зависят единствено от онова, в което вярваш, а не от истинността на мислите ти.

Ричард се почувства малко объркан.

— Това не оставя възможност за грешка. Но какво ще стане, ако не си сигурен?

Зед повдигна вежда.

— По-добре бъди сигурен, момчето ми, или рискуваш да загазиш сериозно. Магията може да изнамери в главата ти неща, които ти дори не предполагаш, че съществуват. Тя се движи и в двете посоки. Можеш да убиеш приятел или пък да пощадиш враг.

Ричард замислено забарабани с пръсти по дръжката на меча. Гледаше как между дърветата откъм запад се промъкват тънките златисти проблясъци на залязващото слънце. Змиевидният облак над главата му беше наполовина оцветен в червено, другата му половина беше тъмновиолетова. Всъщност какво от това, каза си той. Знаеше кого преследва и не изпитваше и капка съмнение относно факта, че именно това е врагът му. Никакво съмнение.

— Има още нещо. Нещо много важно — каза магьосникът. — За привилегията, че използваш меча срещу врага си, трябва да платиш определена цена. Нали така, скъпа моя? — погледна я той. Калан кимна и сведе поглед към земята. — Колкото по-силен е врагът, толкова по-голяма е цената. Съжалявам, че се наложи да ти причиня подобно нещо, Калан, но това беше най-важният урок, който трябваше да научи Ричард. — Тя леко му се усмихна, за да му покаже, че разбира необходимостта от стореното. Той отново се обърна към Ричард.

— И двамата знаем, че понякога единственото правилно нещо, което можеш да направиш, е да убиеш. Не считам за нужно да ти обяснявам, че въпреки това всеки път, когато убиваш, вършиш нещо ужасно. Убийството е нещо, което остава в теб за вечни времена, извършиш ли го веднъж, връщане назад няма. Сам определяш цената, която ще платиш; убийството те гризе отвътре, задето си го извършил.

Ричард кимна; все още чувстваше вина за убийството на онзи мъж край Отвесната скала. Не съжаляваше за стореното; тогава нямаше нито време, нито възможност за избор, но в съзнанието си все още пазеше спомена за изражението на лицето на онзи мъж в момента, в който политаше от ръба.

Зед го погледна с напрежение.

— Когато убиваш с Меча на истината, е различно заради магията. Тя ти прави предложение, за което иска определена цена. Не съществува абсолютно зло или абсолютно добро, най-малкото що се отнася до човека. И в най-добрите от нас има лоши мисли и дела, и в най-недостойните се крие някаква добродетел. Противникът не е човек, който върши злини заради самите злини. Той винаги си има причина, която му се струва достатъчно основателна. Котаракът ми яде мишки. Това прави ли го лош? Не мисля, той също е съгласен с мен, но се обзалагам, че мишките са на друго мнение. Всеки убиец е убеден, че жертвата му си заслужава убийството. Знам, че ти се иска да не ми повярваш, Ричард, но трябва да ме чуеш. Мрачният Рал постъпва по определен начин, защото го смята за правилен, точно както правиш и ти. По това двамата си приличате повече, отколкото можеш да си представиш. Ти искаш да отмъстиш на него за убийството на баща си, той иска да отмъсти на мен за убийството на своя. В твоите очи той е жесток, но в неговите лошият си ти. Всичко е въпрос на възприятия. Победителят винаги се мисли за прав. Загубилият винаги ще е убеден, че са постъпили нечестно с него. Така е и с магията на Орден: силата просто си съществува; едната й употреба взима връх над другата.

— Приличаме си? Ти да не си се побъркал? Как можеш дори да си помислиш такова нещо. Мрачният Рал копнее за власт! Би унищожил света, за да си я осигури! На мен власт не ми трябва, единственото, което искам, е да ме оставят на мира! Той уби баща ми! Извади червата му! Опитва се да убие всички нас! Как можеш да кажеш, че си приличаме? Казваш го така, сякаш изобщо не е опасен!

— Ти не внимава ли в онова, на което току-що се опитах да те науча? Казах, че си приличате по убедеността в правотата си. И че това го прави по-опасен, отколкото можеш да си представиш, защото по всичко останало се различавате. На Мрачния Рал му доставя наслада да убива. Изпитва глад за чужда болка. Ти притежаваш ограничено чувство за правата си; той изобщо няма такова. То се е изродило в една всеядна страст да превръща всяка опозиция в подчинение, да обявява всеки, който не се втурва да коленичи в краката му, за опонент. С чиста съвест измъкна червата на баща ти с голи ръце, докато той беше все още жив. Това му достави удоволствие, защото изкривеното му чувство за справедливост му подсказваше, че така трябва. Ето тук е голямата разлика с теб. Ето в това той е опасен — Зед отново посочи Калан. — Не ме ли слуша внимателно, Ричард? Не видя ли на какво беше способна тя с меча? Как направи онова, което ти не можа? М-м?

— Въпрос на възприятия — каза Ричард с много по-спокоен глас. — Тя успя, беше убедена в правотата си.