Зед вдигна пръст във въздуха.

— Аха! Възприятието е онова, което прави опасността още по-голяма. — Пръстът на магьосника се смъкна надолу и започна да боде Ричард при всяка следваща дума… — Точно… както… и меча!

Ричард пъхна палеца си под препаската си и въздъхна дълбоко. Обзе го чувство на несигурност, сякаш ходеше по плаващи пясъци, но беше прекарал твърде много време със Зед, за да си позволи да не обърне внимание на думите му просто защото бяха трудни за разбиране. Въпреки че го познаваше обаче, му се щеше днес старецът да се изразява по-ясно.

— Искаш да кажеш, че не само стореното от него го прави опасен, но и това, че вярва в правотата си?

Зед сви рамене.

— Нека го кажа по друг начин. От кого би се страхувал повече? От мъжага, висок двеста фута, който иска да открадне от теб къшей хляб и знае, че това, което прави, не е хубаво, или от жена сто фута ниска, която е убедена с цялото си сърце, че си откраднал детето й?

Ричард скръсти ръце пред гърдите си.

— От жената. Тя не би се предала. Не би изслушала никакво обяснение. Би била готова на всичко.

В очите на Зед се четеше жестокост.

— Така е и с Мрачния Рал. Той си мисли, че е прав, и затова е още по-опасен.

Ричард му върна свирепия поглед.

— Аз съм правият.

Чертите на Зед омекнаха.

— И мишките си мислят, че имат право, но все едно, котаракът ги изяжда. Опитвам се да те науча на нещо, Ричард. Не искам той да те докопа в лапите си.

Ричард отпусна ръце и въздъхна.

— Не ми харесва това, което казваш, но го разбирам. Както съм те чувал да казваш, нищо на тоя свят не се постига лесно. Всичко това е интригуващо, но то няма да ми попречи да изпълня задълженията си, да постъпя както смятам за правилно. Така че кажи ми каква е цената, която трябва да платя, задето използвам Меча на истината?

Зед допря тънкия си пръст до гърдите на Ричард.

— Цената е, че ще изпиташ болката от това да видиш собствените си злини и недостатъци, всичко онова, което човек не желае да види у себе си, да приеме, че притежава. И още нещо, ще видиш доброто в онези, които убиваш, ще изпиташ чувство за вина от деянието си. — Зед тъжно поклати глава. — Трябва да ми повярваш, Ричард, болката не извира единствено от теб, нещата са по-сериозни, тя идва от магията, една изключително силна магия, която причинява изключително силна болка. Не я подценявай. Тя наистина съществува и наказва както тялото, така и душата ти. Ти беше свидетел на болката, която изпита Калан, след като уби едно дърво. Ако беше убила човек, болката щеше да е хиляди пъти по-силна. Ето защо гневът е нещо толкова важно. Яростта е единственото ти оръжие срещу болката; тя може да те предпазва до известна степен. Колкото по-силен е врагът, толкова по-силна е болката. Но колкото по-голяма е яростта, толкова по-голяма защитна стена си изграждаш. Така се научаваш да се притесняваш по-малко за това доколко е била правилна постъпката ти. В някои случаи това ти спестява болката. Ето защо казах всички онези ужасни неща на Калан, неща, от които боли и които я изпълниха с ярост. То беше, за да я защитя, когато пусне меча в действие. Виждаш ли защо нямаше да ти позволя да го използваш, ако не бях сигурен в способността ти да използваш гнева си? Не можеш ли да го направиш, би се изправил беззащитен пред силата на магията; тя би те разкъсала на парчета.

Ричард почувства известен страх от това, от болката в очите на Калан, след като беше използвала меча, но не се опита да му противоречи. Вдигна поглед към граничните планини. Те се извисяваха бледорозови на светлината на залязващото слънце. Зад тях, от изток, настъпваше тъмнината. Тъмнината, търсеща тях. Трябваше да намери начин да прехвърлят границата, да намери път към тази тъмнина. Мечът щеше да му помогне, единствено това имаше значение за него. Рискът беше голям. Всичко в тоя живот се плаща; той щеше да плати своята цена.

Старият му приятел постави ръце върху раменете му и го погледна строго. Чертите му бяха замръзнали в сериозно предупреждение.

— Сега ще ти кажа нещо, което няма да ти хареса — пръстите му се вкопчиха по-здраво, почти болезнено в плътта му. — Нямаш право да използваш Меча на истината срещу Мрачния Рал.

— Какво!

Зед го раздруса.

— Той е твърде силен. Магията на Орден го пази, докато търси другата кутия. Ако се опиташ да използваш меча срещу него, ще загинеш, преди да си го докоснал.

— Това е безумие! Най-напред искаш от мен да стана Търсач и да взема меча, после ми казваш, че нямам право да го използвам!

Ричард побесня. Почувства се измамен.

— Само срещу Рал, срещу него мечът е безсилен! Ричард, не аз съм измислил тази магия, аз само знам как действа тя. Мрачният Рал също го знае. Той ще те предизвика да използваш меча срещу него. Той знае, че това ще те убие. Ако се оставиш на яростта си и го направиш, победата е негова. Ти ще си мъртъв, а кутиите — в ръцете на Рал.

Калан сбърчи чело с безпокойство.

— Зед, съгласна съм с Ричард. Това прави нещата невъзможни. Щом като няма да може да използва най-силното си оръжие, тогава…

Зед я прекъсна.

— Не! Това — той почука с кокалчетата си по главата на Ричард, — това е най-силното оръжие на Търсача. — Прокара показалец между гърдите на Ричард. — И това.

За миг всички замлъкнаха.

— Търсачът е силата — натъртено каза Зед. — Мечът е просто помощно средство. Трябва да намериш друг начин. Длъжен си.

Ричард си помисли, че чутото би трябвало да го развълнува, ядоса, обезпокои или съкруши, но не се случи нищо подобно. Предишната му представа за собствените възможности го напусна, позволявайки му да погледне по-надалеч. Почувства се странно спокоен и уравновесен.

— Съжалявам, моето момче. Ще ми се да можех да променя магията, но…

Ричард постави ръка на рамото на Зед.

— Всичко е наред, приятелю. Прав си. Трябва да попречим на Рал. Това е единственото, което има значение. За да успея, е важно да знам истината и ти ми я каза. Сега от мен зависи да я използвам. Получим ли една от кутиите, справедливото наказание ще се стовари върху Рал. Не искам да видя какво ще е то. Достатъчно е да знам, че го е получил. Казах, че не бих станал убиец и държа на думата си. Мечът е безценен, сигурен съм, но той е просто средство, както ти каза, и точно като такова ще го използвам. Магията на меча не изчерпва нещата. Не мога да си позволя да направя тази грешка, в противен случай не бих бил истински Търсач.

В настъпващия мрак Зед сърдечно потупа Ричард по рамото.

— Разбрал си ме правилно, момчето ми. Съвсем — лицето му се разтегна в широка усмивка. — Направил съм добър избор. Гордея се със себе си.

Ричард и Калан се засмяха на това самопоздравление на Зед.

Само след миг усмивката на Калан се изпари.

— Зед, аз отсякох дървото, което си посадил в памет на жена си. Това ме притеснява. Дълбоко съжалявам, че го направих.

— Недей, скъпа моя, паметта за нея ни помогна, не може да съществува по-подходящ начин да изразим почитта си.

Ричард не ги чуваше. Вече беше отправил поглед на изток, към масивните планини и се опитваше да намери разрешение на проблемите. Да отидеш отвъд границата, мислеше си той, да отидеш отвъд границата, без да минаваш през нея. Как? Ами ако това беше невъзможно? Ако не съществуваше никакъв начин? Нима ще трябва да останат затворени тук, докато Мрачният Рал търси кутиите? Нима ще умрат, без да са имали възможност да опитат късмета си? Щеше му се да разполага с повече време и по-малко ограничения. Укори се, че си губи времето с мисли какво би му се искало.

Само да знаеше, че може да се направи нещо, щеше да измисли начин как. Нещо дълбоко в съзнанието му започна да го човърка, че такова нещо съществува, да настоява, че Ричард знае какво е то. Имаше начин, трябваше да има. Навсякъде около тях нощта се спускаше, изпълнена със звуци. От езерца и поточета се обаждаха жаби, от дърветата подвикваха нощни птици, от тревата — насекоми. От далечните хълмове до тях достигаше виенето на вълци, мъчително и тъжно срещу тъмната стена от планини. Някак си трябваше да прекосят тези планини, да преминат отвъд непознатото.