За миг той се загледа в тлеещия огън пред краката си, след това стисна здраво очи, с усилие преглъщайки буцата в гърлото си, сълзите. Пареща болка проряза гърдите му, които потъваха в ритъма на учестеното му дишане.

— Моля те, Калан, няма ли някакъв начин — попита той, — изобщо, какъвто и да е начин… да можем… за нас…

— Не — простена тя.

Той сключи треперещите си ръце. Всичко беше загубено.

— Калан — най-после успя да каже, — има ли някакъв закон или правило, или нещо друго, което казва, че не можем да бъдем приятели?

Тя отговори през плач:

— Не.

Той безмълвно се обърна към нея и я обгърна с ръце.

— Точно сега наистина имам нужда от приятел — прошепна.

— Аз също — тя зарида върху гърдите му, като също го притисна към себе си. — Но не мога да бъда нищо повече.

— Знам — каза Ричард, докато по бузите му се изтърколиха няколко сълзи. — Но, Калан, аз те…

Тя постави пръст на устните му, за да го накара да замълчи.

— Не казвай това — проплака. — Моля те, Ричард, никога не го казвай.

Можеше да му попречи да го изрече на глас, но не и да го спре да го повтаря в мислите си.

Притисна се към него ридаеща и той си спомни: когато двамата бяха в хралупестия бор, в първия ден на срещата им, когато отвъдният свят почти я отвлече, тя се бе притиснала до него и тогава си бе помислил, че не е свикнала да е в прегръдките на някой. Сега знаеше защо. Докосна бузата си до главата й.

В пепелта на бляновете му проблесна малко гневно пламъче.

— Избрала ли си вече своя другар?

Тя поклати глава.

— Точно сега има много по-важни неща, за които да се тревожа. Но ако спечелим и аз остана жива… тогава ще трябва да го направя.

— Обещай ми нещо.

— Ако мога.

Гърлото му беше толкова горещо, че трябваше да преглътне два пъти, преди да заговори.

— Обещай ми, че няма да го избереш, преди аз да съм се върнал в Западната земя. Не искам да знам кой ще е той.

Тя изхлипа, преди да отговори, пръстите й се вкопчиха още по-здраво в ризата му.

— Обещавам.

След като известно време стоя така, притиснал я в прегръдката си, опитвайки се да се овладее, прогонвайки черните си мисли, Ричард успя да се усмихне.

— За едно нещо обаче грешиш.

— И какво е то?

— Каза, че никой мъж не би могъл да заповядва на Изповедник. Грешиш. Аз заповядвам на самата Майка Изповедник. Ти си се клела да ме защитаваш, държа да изпълниш задължението си като мой водач.

Тя се засмя болезнено в гърдите му.

— Май си прав. Поздравления — ти си първият, който прави подобно нещо. И какво ще заповяда господарят на своя водач?

— Да не ми създава повече проблеми с това, че иска да сложи край на живота си; аз имам нужда от нея. И да ни заведе при Кралицата и при кутията преди Рал, а после да ни изведе в безопасност оттам.

Калан кимна, все още без да се отделя от гърдите му.

— На вашите заповеди, господарю — тя се дръпна от него, вдигна ръце върху раменете му и още веднъж го стисна, усмихвайки се през сълзи. — Как правиш така, че винаги ме караш да се чувствам по-добре, дори в най-тежките мигове?

Той сви рамене, насилвайки се да й се усмихне, макар вътрешно да умираше.

— Аз съм Търсачът. Аз мога да направя всичко. — Щеше му се да каже още нещо, но гласът му изневери.

Тя поклати глава, а усмивката й грейна.

— Ти си наистина рядко срещан човек, Ричард Сайфър — прошепна.

Единственото, което искаше, бе да остане сам, за да може да се наплаче.

Ричард зари тлеещите въглени с малко пръст, която загреба с обувката си, като по този начин угаси единствената топлинка в зората на студения нов ден. Небето изсветляваше в ледено синьо, от запад нахлуваше остър вятър. Е, добре поне, че ще духа в гърбовете им, помисли си той. До другата му обувка лежеше шишът, на който Калан беше опекла заека — този, който сама бе хванала с капан, както я бе научил.

Почувства как се изчервява при тази мисъл, при мисълта, че той, един горски водач, я учеше на такива неща. Нея — Майката Изповедник. Повече от кралица. Кралиците се кланят на Майката Изповедник, каза му тя. Почувства се толкова глупаво, както никога досега. Майка Изповедник. За какъв се мислеше той? Зед се опита да го предупреди, защо не се вслуша в думите му.

Празнотата заплашваше да го погълне. Помисли за брат си, за приятелите си Зед и Чейс. Макар че те не можеха да запълнят празнотата в него, му се прииска да са тук. Ричард гледаше как Калан си слага раницата. Тя си няма никой, помисли си той; единствените й приятели, останалите Изповедници, са мъртви. Тя е сама на тоя свят, сама в Средната земя, заобиколена от хора, които се опитва да спаси и които се страхуват от нея, мразят я, от врагове, които искат да я убият, по-лошо дори. А си няма дори магьосник, който да я защити.

Сега разбра защо я е било страх да му каже. Той е единственият й приятел. Почувства се дори по-глупаво при мисълта, че е такъв егоист. Ако приятел е единственото, което можеше да е той за нея, тогава ще й бъде приятел. Дори това да го убиваше.

— Сигурно ти е било трудно да ми го кажеш — каза той, докато наместваше меча на хълбока си.

Калан се загърна в пелерината си, за да отблъсне острите пориви на вятъра. Лицето й отново бе придобило спокойното изражение, по което не можеше да се прочете нищо.

— Щеше да ми е по-лесно да се самоубия.

Той я проследи с поглед, докато тя се обърна и тръгна, след това я последва. Ако му беше казала в началото, чудеше се той, дали щеше да е с нея все още? Ако му беше казала всичко това, преди да я опознае, дали щеше да се страхува да бъде близо до нея, също както всички останали? Може с право се е страхувала да му каже по-рано. Но, от друга страна, ако го беше сторила, сигурно щеше да му спести онова, което чувстваше в момента.

Някъде по обяд стигнаха до място, където се събираха много пътеки, отбелязано с камък, висок наполовина колкото Ричард. Той се спря и се загледа в символите, издълбани върху гладката повърхност.

— Какво означават?

— Указват посоките към различни градове и села и разстоянията до тях — каза тя, пъхнала ръце под мишниците си, за да ги стопли. Посочи с глава една от пътеките. — Ако не искаме да срещаме хора, най-добре е да тръгнем насам.

— Колко по-далеч е?

Тя хвърли още един поглед към камъка.

— Обикновено се движа по пътищата между градовете, а не по тези пътеки, които са по-малко използваеми. Камъкът не указва разстоянието по пътеката, само по пътя, но предполагам, че ще вървим с няколко дни повече.

Ричард забарабани по дръжката на меча си.

— Има ли град наблизо?

Тя кимна.

— На час-два път сме от Града на дърварите. Защо питаш?

— Щяхме да спестим доста време, ако имахме коне.

Тя погледна пътеката, която водеше към града, сякаш можеше да го види.

— В Града на дърварите има много дъскорезници. Сигурно и коне се намират, но идеята ти може да не се окаже съвсем добра. Чувала съм, че симпатиите им са на страната на Д’Хара.

— Защо да не идем да хвърлим едно око; с коне ще спестим поне ден. Имам малко сребро и една-две златни монети. Може да успеем да си купим.

— Предполагам, че ако сме внимателни, можем да отидем да хвърлим един поглед. Но да не си посмял да показваш среброто или златото си. Това показва, че си от Западната земя, а хората тук гледат на всеки, дошъл от там, като на заплаха. Разкази и суеверия.

— А как тогава ще се сдобием с коне? Ще ги откраднем ли?

Тя повдигна вежда.

— Толкова ли бързо забрави? Ти си с Майката Изповедник. Трябва просто да ги помоля.

Ричард прикри, доколкото можа, недоволството си с празен поглед.

— Да вървим тогава.

Градът на дърварите беше разположен на брега на река Калисидрин, чиито кални кафяви води го снабдяваха както с енергия за дъскорезниците, така и с транспорт за трупите и дървения материал. Между работните площадки имаше преливници, а разнебитените дъскорезници се извисяваха над другите сгради. Плътно наредени редици дървен материал се възкачваха една връз друга под покривите на откритите навеси, а под платнища, нахвърляни встрани, още купища трупи чакаха или шлеп, който да ги отнесе надолу по реката, или вагони, с които да бъдат транспортирани по суша. На хълма, издигащ се над дъскорезниците, бяха накацали плътно една до друга къщурки, които изглеждаха така, като че са били построени за временен подслон, а с годините са се превърнали в постоянно жилище за обитателите си.