— Не искам никой да ви причинява болка. Никога повече, Господарке Дена.

— Това е чест — прошепна през сълзи Дена, — Господарят Рал да отдели време, за да накаже такова нищожество като мен със собствения ми Агиел.

Ричард остана безмълвен.

— Надявам се утре да ме убие, за да нямам възможност да науча и други неща, от които боли толкова много, Господарке Дена.

Пълните й със сълзи очи проблясваха на светлината от лампата.

— Причиних ти болка, която не съм причинявала никому другиму, и въпреки това ти си първият човек, откакто бях избрана, който е направил нещо, за да облекчи болката ми. — Тя седна на леглото и взе тенекиената купа. — Има още малко. Позволи ми да те намажа там, където Констанс направи онова, което й бях забранила.

Дена намаза раните по раменете му с аумовия крем, след това намаза и корема му, и гърдите, продължавайки нагоре към врата. Очите им се срещнаха. Ръката й спря. В стаята настъпи мъртвешка тишина. Дена се наведе напред и нежно го целуна. Постави намазаната си с крем ръка на тила му и отново го целуна.

Отпусна се по гръб на леглото, държейки ръката му на корема си.

— Ела при мен, любов моя. Толкова те желая точно сега.

Той кимна и протегна ръка към Агиел, който стоеше на масата. Дена докосна китката му.

— Тази нощ те желая без Агиел. Моля те! Научи ме как е без болка!

Тя постави ръка на тила му и леко го дръпна върху себе си.

На следващата сутрин Дена не проведе обучение, а вместо това го изведе на разходка. Господарят Рал беше пожелал да го види след второто отдаване. Когато то приключи и те тъкмо тръгваха, Констанс ги пресрещна.

— Изглеждаш изненадващо добре, сестро Дена.

Дена я погледна с безстрастен поглед. Ричард беше бесен на Констанс, задето е говорила пред Господаря Рал за Дена, за това, че е предизвикала наказанието й, и трябваше да се концентрира върху плитката на Господарката си.

Констанс се обърна към Ричард.

— Така. Чувам, че днес ще имаш честта Господарят Рал да те приеме. Ако все още си жив след това, ще имаш възможност да видиш на какво още съм способна. Насаме. Искам нещо от теб, след като той свърши.

Той заговори, без да се замисля.

— Годината, в която са ви избирали, Господарке Констанс, трябва да е била много оскъдна; в противен случай човек с вашата ограничена интелигентност не би бил избран за Морещица. Само най-голям невежа би заложил жалките си амбиции върху цената на приятел. Особено за приятел, жертвал толкова много за него. Вие не сте достойна да целунете Агиела на Господарката Дена — Ричард се усмихна широко, самоуверено, докато тя го гледаше изумена. — По-добре се надявайте Господарят Рал да ме убие, Господарке Констанс, защото ако не го направи, следващия път, когато ви видя, ще ви убия за онова, което сторихте на Господарката Дена.

Констанс не можеше да помръдне от изненада, след това внезапно насочи своя Агиел към него. Дена вдигна ръка. Насочи към гърлото на Констанс собствения си Агиел и я задържа назад. Очите на Констанс се ококориха от изненада. Закашля се с кръв и падна на колене, стискайки гърлото си с ръце.

Преди да се отдалечи, без да каже нито дума, Дена я погледна за миг. Ричард, привързан за веригата, я последва. Той забърза, за да я настигне.

Дена продължи напред, без да се обръща към него.

— Само се опитай да познаеш колко часа си спечели.

Ричард се усмихна.

— Господарке Дена, ако съществува Морещица, която може да изтръгне вик от мъртвец, то това сте вие.

— А ако Господарят Рал не те убие, тогава колко часа?

— Господарке Дена, в един човешки живот няма толкова часове, които могат да замъглят удоволствието ми от онова, което направих.

Тя леко се усмихна, но не го погледна.

— В такъв случай се радвам, ако мислиш, че си е струвало — погледна го косо. — Все още не мога да те разбера. Както сам каза, човек не може да бъде нито повече, нито по-малко от онова, което е. Съжалявам, че не мога да бъда повече от онова, което съм, и се страхувам, че ти не можеш да бъдеш по-малко. Ако не бяхме войници, воюващи от двете страни на барикадата, щях да те задържа като мой другар за цял живот и да се погрижа да доживееш до дълбока старост.

Топлият й тон сгря Ричард.

— Ще направя каквото мога, за да удължа живота си заради вас, Господарке Дена.

Те продължиха през коридорите, през площадите за отдавания, покрай статуите, между хората. Тя го поведе нагоре по стълбите, през просторни зали с пищна декорация. Спря пред двойна врата, на чийто релеф бяха изобразени хълмове и гори, инкрустирани със злато.

Дена се обърна към него.

— Готов ли си да умреш днес, любов моя?

— Денят още не е свършил, Господарке Дена.

Тя плъзна ръце около врата му, целувайки го нежно. Отдалечи лицето си на няколко инча от неговото и го погали по главата.

— Съжалявам, Ричард, че ти причинявам това, но така съм обучена, не мога да направя нищо по-различно; живея само за да ти причинявам болка. Знай, че това не е по мой избор, а защото така съм обучена. Не мога да бъда нищо повече от онова, което съм: Морещица. Ако е писано днес да умреш, любов моя, то направи така, че да се гордея с теб, умри с достойнство.

Той беше другар на една луда, тъжно си помисли Ричард. Не по неин избор.

Дена отвори вратите и влезе в огромна градина. Ако мисълта му не беше заета с други неща, Ричард щеше да се впечатли. Тръгнаха по една пътека между цветя и храсти, покрай ниски, покрити с лози каменни зидове и дървета и излязоха на широка ливада. Светлината влизаше през стъклен покрив, от което цветята бяха свежи и избуяли.

В далечината стояха двама еднакви на ръст мъжаги. Скръстените им ръце бяха покрити над лактите с метални плоскости с остри шипове по тях. Някакви стражи, помисли си Ричард. До тях стоеше друг човек. Върху широките му гърди се очертаваха впечатляващи мускули. Късо подстриганата му руса коса стърчеше нагоре, пресичаше я само един черен кичур.

Близо до центъра на ливадата, край оформен в кръг бял пясък, облян в топлата следобедна светлина, стоеше мъж, обърнат с гръб към тях. Бялата му роба и дългата му до раменете руса коса блестяха на слънчевата светлина. Златният му колан и окачената на него крива кама отразяваха искрящи лъчи светлина.

Щом Ричард и Дена се приближиха, Дена се хвърли на колене и допря глава до земята. Ричард беше инструктиран и направи същото, отмествайки настрани меча си, за да не му пречи.

Двамата заедно запяха. „Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“

Изпяха го само веднъж, след което зачакаха, Ричард леко трепереше. Спомни си, че не трябва никога да се приближава до Господаря Рал, че трябва да стои надалеч от него, но не можеше да си спомни кой му беше казал това, знаеше само, че това е важно. Трябваше да се концентрира върху плитката на Дена, за да овладее гнева, напиращ при спомена за онова, което той й беше причинил.

— Станете, деца мои.

Ричард се изправи, заставайки плътно до Господарката Дена, докато дълбоките очи го обследваха. Това, че лицето на Господаря изглеждаше нежно, интелигентно, приятно, не успокои разяждащите Ричард страхове и мислите, кипящи под повърхността на съзнанието му. Сините очи се плъзнаха към Дена.

— Изглеждаш изненадващо добре тази сутрин, кученцето ми.

— Господарката Дена поема болката толкова добре, колкото и я създава, Господарю Рал — чу се да казва Ричард.

Сините очи отново се спряха на него. Спокойствието, покоят, който беше изписан на лицето на Рал, го накараха да потръпне.

— Кученцето ми ме информира, че ти създаваш само проблеми. Радвам се да видя, че не ме е излъгала. Но не се радвам, че е вярно — той небрежно сключи ръце. — Е, както и да е. Радвам се най-после да се срещнем, Ричард Сайфър.