Очите на Калан се вкопчиха в Ричард. Той потъна в зелените им дълбини и си спомни трите пъти, когато тя го бе докосвала, докато той държеше меча в ръка, как това докосване караше магията да избухне предупредително. Последния път, в селото на Калните, когато ги нападнаха сенките, реакцията на магията беше толкова силна, че той едва не я наръга с меча, преди да разбере коя е. Веждите на Калан се сключиха на челото й, очите й избягнаха погледа му. Тя захапа долната си устна, а от гърлото й се изтръгна мъчително стенание.

— Вярно ли е? — попита шепнешком Ричард, сърцето се беше качило в гърлото му. — Случвало ли се е за миг да използваш силата си срещу мен, както казва Шота?

Лицето на Калан побеля като платно. Тя издаде силен, болезнен стон. Затвори очи и изкрещя с дълъг, пронизителен вой.

— Моля те, Шота. Убий ме. Трябва да го направиш. Заклела съм се да защитавам Ричард, да спра Рал. Моля те — задъхваше се от плач. — Това е единственият начин. Трябва да ме убиеш.

— Не мога — прошепна Шота. — Такова беше желанието му. Много глупаво желание.

Ричард едва издържаше на болката да гледа как Калан се мъчи, как моли Шота да я убие. Буцата в гърлото му заплашваше да го задуши. Калан внезапно изкрещя и протегна нагоре ръце, за да накара змиите да я ухапят. Ричард се втурна напред, но те бяха изчезнали. Калан протегна ръце, търсейки змиите, които вече ги нямаше.

— Съжалявам, Калан. Ако ги бях оставила да те ухапят, това щеше да наруши изпълнението на желанието му.

Калан се строполи на колене, ридаейки, с лице към земята, пръстите й ровеха в пръстта.

— Толкова съжалявам, Ричард — хлипаше тя. Ръцете й скубеха тревата, после се протегна към краката му. — Моля те, Ричард — простена. — Моля те. Заклела съм се да те защитавам. Вече измряха толкова хора. Вземи меча и ме убий. Направи го. Моля те, Ричард, убий ме.

— Калан… аз никога… — той не можа да изрече повече думи.

— Ричард — обади се Шота, сама едва въздържайки се да не заплаче, — ако не я убие някой, тогава преди Рал да отвори кутиите, тя ще използва силата си срещу теб. В това няма съмнение. Никакво. Ако тя е жива, нищо не може да бъде променено. Изпълних желанието ти, не мога да я убия. Така че трябва да го направиш ти.

— Не! — изкрещя той.

Калан отново простена от болка и извади ножа си. Щом го вдигна, за да го забоде в сърцето си, Ричард я сграбчи за китката.

— Моля те, Ричард — извика тя, падайки към него, — ти не разбираш. Трябва да го направя. Ако живея, ще трябва да отговарям за онова, което ще направи Рал. За всичко, което ще се случи.

Ричард я издърпа нагоре за китката и я придърпа към себе си с една ръка, а тя не преставаше да плаче, той държеше ръката й извита зад гърба й, за да не може да се нарани с ножа. Хвърляше гневни погледи на Шота, която стоеше с ръце отпуснати покрай тялото, и наблюдаваше. Нима е възможно всичко това? Можеше ли да бъде вярно? Щеше му се да беше послушал Калан и кракът му никога да не бе стъпвал тук.

Отпусна ръката й, когато по хлипането й разбра, че я боли от хватката му. Запита се дали трябва да я остави да се убие. Ръката му затрепери.

— Моля те, Ричард — каза Шота със сълзи на очи, — мрази ме, ако искаш, за онова, което съм, но не ме мрази за това, че ти казах истината.

— Истината такава, каквато ти я виждаш, Шота! Но може би не такава, каквато ще се окаже. Няма да убия Калан заради това, което ми каза.

Шота тъжно поклати глава и го погледна с навлажнените си очи.

— Последната кутия на Орден е у Кралица Милена — прошепна тя. — Но запомни това предупреждение: няма да остане у нея за дълго. В случай, че решиш да повярваш на истината, такава, каквато аз я виждам — тя се обърна към компаньона си: — Самюъл — нежно каза тя, — изведи ги от Агаден. Не взимай нищо, което им принадлежи. Ще ми бъде много неприятно, ако го направиш. Това включва и Меча на истината.

Ричард видя как една сълза се изтърколи надолу по бузата й, когато тя се обърна, без да го погледне, и тръгна нагоре по пътя. Спря изведнъж и за миг остана неподвижна; прекрасната й кестенява коса се спускаше по раменете й и покриваше донякъде гърба на тънката й рокля. Тя вдигна глава, но не се обърна да го погледне.

— Когато всичко това свърши — каза тя с глас, раздиран от чувства, — и ако се случи така, че победиш… никога повече не идвай тук. Направиш ли го… ще те убия.

Тя продължи нататък, към двореца си.

— Шота — дрезгаво прошепна той, — съжалявам.

Тя не спря, нито се обърна, просто продължи напред.

Щом сви зад ъгъла, тя почти се блъсна в краката му, толкова безшумно ходеше той. Плъзна поглед по дългата сребриста мантия към лицето му, високо горе над главата й.

— Гилер! Изплаши ме!

Той стоеше пред нея със скръстени ръце, бръкнал в ръкавите си.

— Съжалявам, Рейчъл, не исках да те плаша — той огледа коридора и се наведе към нея. — Какво правиш?

— Поръчки — каза тя и въздъхна тежко. — Принцеса Вайълит иска да отида да се скарам на готвачите, после да се отбия при перачките и да им кажа, че е открила мазно петно върху една от роклите си, въпреки че тя никога не си капе дрехите с мазно и че следователно те са го направили, и че ако някога отново го направят, тя ще се разпореди да им отрежат главите. Не искам да им казвам такива работи, те са добри. — Тя докосна красивия сребърен ширит на ръкава на Гилер. — Но тя каза, че ако не го направя, ще си навлека големи неприятности.

Гилер кимна.

— Ами тогава просто направи каквото ти е казала, сигурен съм, че перачките ще разберат, че това не са твои думи.

Рейчъл се вгледа в големите му тъмни очи.

— Всеки знае, че тя сама си капе роклите.

Гилер тихо се засмя.

— Права си, с очите си съм я виждал. Но няма смисъл да закачаме лъва, докато спи. — Тя не разбра думите му и направи физиономия. — Това означава, че ще загазиш, ако й го кажеш, така че по-добре си мълчи.

Рейчъл кимна; знаеше, че е точно така. Гилер още веднъж огледа коридора, но не видя никой.

Той се наведе още по-близо до нея и прошепна.

— Съжалявам, че нямах възможност да говоря с теб, да проверя как си. Намери ли си куклата-утешителка?

Тя усмихнато кимна.

— Толкова ти благодаря, Гилер. Чудесна е. Откакто ми я подари, два пъти ме изгонват навън през нощта. Тя ми каза, че не бива да говоря с теб, освен ако ти не прецениш, че е безопасно, така че просто изчаквах, както каза тя. Ние говорихме и говорихме, и тя ме кара да се чувствам толкова по-добре.

— Радвам се, дете — усмихна се той.

— Кръстих я Сара. Една кукла трябва да си има име, нали разбираш.

— Така ли? — той повдигна вежда. — Никога не съм го знаел. Е, тогава Сара е чудесно име за нея.

Рейчъл широко се усмихна; радваше се, че Гилер е харесал името на куклата й. Тя обгърна врата му с едната си ръка и доближи уста до ухото му.

— Сара също ми разказва за проблемите си — прошепна тя. — Обещах й да ти помогна. Никога не съм предполагала, че ти също искаш да избягаш. Кога можем да си тръгнем, Гилер? Все повече ме е страх от Принцеса Вайълит.

Когато тя го прегърна, голямата му ръка я потупа по гърба.

— Скоро, дете. Но първо трябва да приготвим някои неща, за да не ни открият после. Не бихме искали някой да ни последва, да ни намери и да ни върне, нали?

Рейчъл поклати глава на рамото му; в този миг чу стъпки. Гилер се изправи, оглеждайки коридора.

— Рейчъл, ще стане много лошо, ако ни видят да разговаряме. Някой може да… разбере за куклата. За Сара.

— По-добре да тръгвам — каза задъхано тя.

— Няма време. Застани до стената, покажи ми колко смела и тиха можеш да бъдеш.

Тя направи, каквото й каза Гилер, който застана пред нея, като я скри с мантията си. Рейчъл чу тракане на оръжие. Просто стражи, помисли си. След това чу тънкия лай. Кучето на Кралицата! Сигурно е Кралицата и нейните стражи! Ще загазят доста, ако Кралицата я намери да се крие зад мантията на магьосника. Тя може да разбере за куклата! Рейчъл се сгуши по-надълбоко в тъмните гънки. Мантията се разлюля, когато Гилер се поклони.