— Ваше Превъзходителство — каза той и се изправи.

— Гилер! — каза тя със злобния си глас. — Какво се промъкваш тук горе?

— Да се промъквам, Ваше Превъзходителство? Доколкото разбрах, мое задължение е да следя за това никой да не се промъква насам-натам. Просто проверявах магическата заключалка на стаята със съкровищата, за да съм сигурен, че никой не е бърникал там. — Рейчъл чу как кучето души около ръбовете на мантията му. — Ако желаете, Ваше Превъзходителство, мога да оставя нещата в ръцете на съдбата и да не проверявам онова, което ме притеснява — Малкото кученце заобиколи и се приближи до Рейчъл; тя чу как то души, души, души. На Рейчъл й се прииска Гилер да можеше да си тръгне, преди кучето да я е открило. — Всички ние просто ще си легнем с обикновена молитва към добрите духове, когато Татко Рал пристигне, всичко да бъде наред. И ако нещо се обърка, ами тогава просто можем да му кажем, че не искаме никой да се промъква насам-натам и затова не сме проверявали. Той може би ще ни разбере.

Малкото кученце започна да ръмжи. Очите на Рейчъл плувнаха в сълзи.

— Недей да настръхваш, Гилер, просто питам.

Рейчъл виждаше малкото черно носленце да рови в полите му.

— Какво има там, Скъпоценен? Какво надуши?

— Страхувам се, Ваше Превъзходителство, че се промъквах и в конюшните, сигурен съм, че това е надушило кучето ви. — Ръката на Гилер се пъхна в дрехата му, точно където беше главата й.

— Конюшните? — злобният й глас все още се долавяше. — Какво би могъл да проверяваш в конюшните? — Рейчъл усети как тя повишава глас; Кралицата се наведе, за да вземе кучето си. — Какво правиш тук, Скъпоценен?

Рейчъл лапна ревера на роклята си, за да не произведе и най-малкия шум, докато Кралицата се навеждаше. Ръката на Гилер се измъкна от дрехата му. Тя видя нещо, стиснато между палеца и показалеца му. Кучето пъхна глава под дрехата му и започна да лае. Гилер разтвори пръстите си и по главата на кучето се посипа магически прах. То започна да киха. Рейчъл видя ръката на Кралицата да се протяга и да издърпва кучето.

— Ето, ето, мой малък Скъпоценен. Всичко е наред. Бедното ми малко същество. — Рейчъл чу как тя целува кучето си по носа по начина, по който непрекъснато го правеше; как веднага след това също започва да киха. — Та какво казваш, Гилер? Каква работа може да има един магьосник в конюшните?

— Както се опитвах да ви обясня, Ваше Превъзходителство — гласът на Гилер също можеше да става злобен, но Рейчъл си помисли, че е забавно, когато говореше с такъв глас на Кралицата, — ако бяхте убиец и искахте да се промъкнете в замъка на Кралицата и да я промушите с огромна, дебела стрела, нима бихте влезли през парадния вход най-безцеремонно? Или по-скоро бихте проникнали в замъка скрит, в някоя каруца, може би под сламата или зад някакви чували, притаен с дългия си лък? И едва след известно време да излезете от мрака на конюшните.

— Ами… аз… но има ли, мислите ли… намерихте ли нещо…

— Но след като не желаете да се промъквам и в конюшните, тогава, ами просто ще зачеркна и това от списъка си! Но ако не възразявате, отсега нататък, когато сме на публично място, ще стоя на разстояние от вас. Не искам да съм наблизо, ако някой от вашите субекти реши да показва от разстояние любовта към своята Кралица.

— Магьоснико Гилер — гласът й беше станал съвсем благ, такъв, с какъвто говореше на кучето си, — моля те да ми простиш. Напоследък съм изнервена, скоро ще настъпи моментът да направим това съглашение с Татко Рал. Просто искам всичко да мине добре; тогава всички ще получим каквото искаме. Знам, че ми мислиш доброто. Моля те, продължавай да го правиш и прости моментната глупост на една дама.

— Както желаете, Ваше Превъзходителство — отново се поклони той.

Кралицата забързано тръгна да се отдалечава надолу по коридора, като не преставаше да киха; после Рейчъл чу тежките й стъпки и дрънкането на оръжие да спира.

— Между другото, магьоснико Гилер — провикна се към него тя, — казах ли ти? Дойде куриер. Каза, че Татко Рал ще пристигне по-рано от очакваното. Много по-рано. Всъщност утре. Той, разбира се, ще очаква от нас кутията, за да сключим съглашението. Моля те да се заемеш с това.

Кракът на Гилер подскочи толкова внезапно, че почти повали Рейчъл.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство — той се поклони отново.

Гилер изчака Кралицата да се скрие и тогава измъкна Рейчъл, като я хвана около кръста с големите си ръце и я понесе на хълбок с една ръка. Бузите му не бяха както обикновено розови; бяха повече от бели. Постави пръст на устните й и тя разбра, че трябва да мълчи. Той протегна шия, оглеждайки още веднъж коридора в двете посоки.

— Утре! — промърмори под носа си. — По дяволите! Не съм готов.

— Какво има, Гилер?

— Рейчъл — прошепна той, орловият му нос почти я докосваше, — Принцесата в стаята си ли е сега?

— Не — прошепна в отговор Рейчъл. — Отиде да си избира плат за нова рокля за посещението на Татко Рал.

— Знаеш ли къде държи своя ключ от стаята със скъпоценностите?

— Да. Ако не е у нея, го държи в бюрото си. В чекмеджето откъм прозореца.

Той тръгна по коридора към стаята на Принцеса Вайълит. Стъпките му бяха толкова тихи, че тя дори не ги чуваше, докато той я носеше.

— Промяна на плановете, дете. Можеш ли да бъдеш смела заради мен? И заради Сара?

Тя кимна и обгърна с ръце шията му, за да се държи по-здраво, тъй като той вървеше бързо. Минаха покрай всички дървени врати със заострени върхове, докато стигнаха до най-голямата, двойна, намираща се в дъното на малък коридор, украсена с орнаменти от дялан камък. Стаята на Принцесата. Той я притисна до себе си.

— Добре — прошепна, — отиди да вземеш ключа. Аз ще остана тук да пазя.

Той я пусна на земята.

— Побързай — затвори вратата зад нея.

Завесите бяха вдигнати, така че да може да влиза слънчева светлина, и Рейчъл веднага видя, че стаята е празна. Нямаше прислужници, които чистят или нещо такова. Огънят беше догорял, а новият още не беше приготвен за през нощта. Огромното легло с балдахин на Принцесата вече беше оправено. Рейчъл харесваше кувертюрата с красивите цветя по нея. Тя подхождаше на надипления балдахин и завесите. Винаги си задаваше въпроса за какво й е на Принцесата такова голямо легло. В него спокойно можеха да се поберат десет души. Там, откъдето идваше, шест момичета спяха заедно на легло на половината на това, а кувертюрата беше едноцветна. Чудеше се как ли се спи на такова легло. Никога дори не бе сядала на него.

Знаеше, че Гилер искаше тя да побърза, така че прекоси стаята по дебелия килим и се приближи до лакираната маса от красиво орнаментирано дърво. Пъхна пръсти в златната дръжка и отвори чекмеджето. Беше й нервно да прави това, макар да го беше правила и преди, когато Принцесата я изпращаше за ключа, но никога преди не го беше правила, без да й бъде заповядано от Принцесата. Големият ключ за стаята със скъпоценностите се пазеше в червена кадифена кесийка, точно до малкия ключ от кутията, в която спеше Рейчъл. Тя го пусна в джоба си и върна чекмеджето на мястото му, след което провери дали е добре затворено.

Докато тръгваше към вратата, хвърли поглед към ъгъла на стаята, където се намираше кутията й за спане. Знаеше, че Гилер иска тя да бърза, но въпреки това се спусна към кутията — трябваше да провери. Промъкна се вътре в тъмното и отиде в задния ъгъл, където одеялото й беше хвърлено на купчина. Внимателно го повдигна.

Сара я погледна. Куклата беше точно там, където я беше оставила.

— Трябва да бързам — прошепна тя. — По-късно ще се върна.

Рейчъл целуна куклата по главата и отново я зави под одеялото в ъгъла, та никой да не може да я открие. Знаеше, че е рисковано да прибира Сара в замъка, но не можеше да понесе мисълта, че я оставя в хралупестия бор съвсем самичка. Знаеше колко е самотно и страшно там.

Когато свърши, изтича до вратата, отвори я съвсем мъничко и погледна Гилер. Той й кимна и й показа с ръка, че може да излезе.