Тя се извърна към него, в жълтите й очи проблесна замечтан поглед.

— Да. Добре е.

Ричард кимна.

— Радвам се, Скарлет, наистина.

Той тръгна към нея, докато тя лягаше до яйцето си. Главата й се изправи предупредително.

Той спря.

— Само си искам раницата. Тя виси на един шип на рамото ти.

— Съжалявам. Вземи си я.

Ричард взе раницата си и се отдръпна встрани, облягайки се на една стена, близо до светлината. Огледа терасата. Изглежда, беше на хиляди фута височина. Ричард искрено се надяваше, че Скарлет държи на думата си. Седна и извади чист чифт панталони.

Но намери още нещо: бурканчето от стаята на Дена. Вътре беше останал малко от аумовия крем, който той забърка за нея, когато тя се върна пребита след срещата с Рал. Виждайки Агиел, той тъжно се усмихна при спомена за нея. Как можеше да се привърже към някой, причинил му толкова много болка? Беше й простил, ето как, беше й простил с бялата магия.

Аумовият крем беше чудесен. Той леко простена. Охлади паренето на раните му, успокои болката. Ричард мислено благодари на Дена, че е сложила крема в раницата му. Свали опърпаните останки от панталоните си.

— Изглеждаш смешен без панталоните си.

Ричард се обърна. Скарлет го гледаше.

— Това не са най-успокоителните думи, които един мъж може да чуе от създание от женски пол, пък било то и женски дракон. — Обръщайки се към нея, той обу чистите си панталони.

— Ранен си. От змейовете ли?

Ричард поклати глава.

— В пещерата — гласът му притихна от натрапващия се спомен за ужаса. Седна облегнат на стената, загледан в ботушите си. — Трябваше да се провра през една тясна цепнатина в скалата. Това беше единственият начин. Заклещих се — той погледна огромните жълти очи. — Откакто напуснах дома си, за да тръгна срещу Мрачния Рал, често съм изпитвал страх. Но когато се заклещих в онази дупка, в тъмното, притиснат от скалата толкова здраво, че не можех да си поема дъх… е, това беше едно от най-тежките преживявания. Докато стоях заклещен там, нещо се впи в крака ми, заби се в плътта с остри малки нокътчета. Това стана когато се опитах да избягам.

Скарлет го загледа дълго, без да каже нито дума, поставила единия си нокът върху яйцето.

— Благодаря ти, Ричард Сайфър, за това, че удържа на думата си. Че ми върна яйцето. Ти си смел, нищо че не си дракон. Никога не съм вярвала, че човек може да изложи себе си на такъв риск за един дракон.

— Направих го не само за яйцето ти. Трябваше да го направя, за да ми помогнеш да намеря приятелите си.

Скарлет поклати глава.

— И честен. Мисля си, че би го направил така или иначе. Съжалявам, че си пострадал, че си се изплашил толкова много, за да ми помогнеш. Хората се опитват да убиват драконите. Ти сигурно си първият човек, който изобщо някога е помагал на дракон. По каквато и да е причина, досега изпитвах съмнения.

— Е, добре стана, че се появи навреме. Ония змейове почти ме бяха хванали. Между другото, нали ти казах да стоиш настрани. Какво правеше там след мен?

— Неудобно ми е да си призная, но си помислих, че се опитваш да избягаш. Дойдох да погледна по-отблизо, когато чух шумотевицата. Ще ти го върна. Ще ти помогна да намериш приятелите си, както обещах.

Ричард се ухили.

— Благодаря, Скарлет. А яйцето? Ще можеш ли да го оставиш само? Може Рал пак да го открадне.

— Не и от тук, няма. Дълго време търсих това място, след като той го открадна, за да мога, ако някога успея да си го върна, да имам сигурно място за него. Тук няма да може да го открие. А колкото до това да го оставя, не е проблем. Когато драконите отиват на лов за храна, те просто затоплят скалата с огъня си, за да е на топло яйцето им в тяхно отсъствие.

— Скарлет, времето ми е малко. Кога ще можем да тръгнем?

— Веднага.

Денят беше разочароващ. Скарлет летеше ниско над гъсти гори и двамата заедно оглеждаха пътища и пътеки. Ричард беше обезкуражен от факта, че не откри и следа от приятелите си. Беше толкова изтощен, че накрая едва се държеше за шиповете на Скарлет, докато летяха и гледаха, но не искаше и да чуе за почивка; трябваше да намери Зед и Калан. Освен че беше толкова изморен, имаше и ужасно главоболие от дългото взиране надолу. Забравяше умората си, дългото безсъние всеки път, когато видеше хора под себе си, но само за да каже миг по късно на Скарлет, че не са приятелите му.

Драконът се спусна ниско, почти допирайки се до върховете на боровете в края на едно поле. Тя нададе пронизителен крясък, от което на Ричард му се зави свят. През полето се втурна елен, подплашен от прикритието си от крясъка на Скарлет. Набирайки скорост в бързо гмуркане, тя се спусна над полето. Без никакво усилие докопа елена във високата кафява трева, пътьом пречупвайки врата му. Ричард се почувства засегнат от това колко лесно лови плячката си тя.

Скарлет се издигна във въздуха, потъвайки в златното сияние на залязващото слънце, сред пухестите облаци. Ричард почувства, че сърцето му ще потъне заедно със слънцето. Знаеше, че Скарлет се връща обратно при яйцето си. Искаше да й каже да потърсят още малко, докато все още е светло, но знаеше, че тя трябва да се върне обратно.

Беше станало почти тъмно, когато Скарлет се приземи на терасата, изчаквайки го да се спусне по червените й люспи, преди да забърза към яйцето си. Ричард отиде на другата страна и се загърна в пелерината си, треперейки от студ.

След като се убеди, че с яйцето всичко е наред, след като го загърна и го стопли с огън, се обърна, за да се заеме с елена. Спря, за да каже на Ричард:

— Не допускам че можеш да изядеш кой знае колко. Предполагам, че мога да ти дам да си хапнеш малко.

— Ще ми го сготвиш ли? Не ям сурово месо.

Тя обеща, така че той си отряза едно парче, забоде го на върха на сабята си и повдигайки го, извърна главата си от горещината, докато тя избълва тънка струйка огън върху него. Ричард се върна в ъгъла си, ядейки парчето месо, като се опитваше да не гледа как драконът разкъсва елена със зъби и нокти, разхвърляйки парчета във въздуха и гълтайки почти без да дъвче.

— Ако не намерим приятелите ти, какво ще правиш?

Ричард преглътна.

— По-добре да ги намерим, това е всичко.

— Първият ден на зимата е след четири дни, включително утре.

С палеца и показалеца си той откъсна малко парче месо.

— Знам.

— За един дракон е по-добре да умре, отколкото да бъде управляван.

Ричард я погледна, докато тя въртеше опашката си.

— Ако избираш за себе си, може би, но какво ще стане с другите? Ти избра да бъдеш управлявана, за да спасиш яйцето си, да му дадеш шанс за живот.

Скарлет изръмжа, без да отговори, и още веднъж се извърна към яйцето си, разпервайки нокти над него.

Ричард знаеше, че ако не успее да намери последната кутия и да спре Рал, ще трябва да спаси живота на всички останали, ще трябва да спести на Калан мъченията на някоя Морещица — ще трябва да се съгласи да помогне на Мрачния Рал да отвори правилната кутия. Тогава Калан щеше да може да живее живот, подобаващ на един Изповедник.

Мисълта беше ужасно потискаща — да помогне на Мрачния Рал да получи неограничена власт над всичко живо. Но имаше ли друг избор? Може би думите на Шота бяха верни. Може би Зед и Калан щяха да се опитат да го убият. Може би заслужаваше да бъде убит при самата мисъл да помогне на Мрачния Рал. И въпреки това, ако можеше да избира, нямаше да допусне Калан да бъде измъчвана от Морещица. Трябваше да помогне на Мрачния Рал.

Ричард се отпусна по гръб, твърде притеснен от мислите си, за да може да довърши вечерята си. Сложи раницата под главата си, загърна се плътно в пелерината си и се замисли за Калан. Заспа за секунди.

На следващия ден Скарлет го заведе в Д’Хара, там, където каза, че някога се издигала границата. Претърсиха всички пътища и пътеки. Слънчевата светлина се процеждаше през високи тънки облаци. Ричард се надяваше приятелите му да не са се приближили толкова до Мрачния Рал, но ако Зед беше потърсил нощния камък, преди Мрачният Рал да го унищожи, и беше разбрал, че Ричард е в Народния дворец, сигурно щяха да тръгнат натам. Драконът се спускаше ниско над хората, които виждаха, като ги плашеше, но се оказваше, че не са тези, които търсят.