Някъде към обяд Ричард ги видя. Зед, Чейс и Калан яздеха по една пътека близо до главния път. Изкрещя на Скарлет да се спусне надолу. Драконът направи остър завой и се спусна към земята — червена мълния. Тримата ездачи ги забелязаха, спряха конете си и скочиха на земята.
Скарлет разпери червените си криле и спря във въздуха, след това се приземи на една полянка встрани от пътеката. Ричард скочи и тръгна да бяга още едва докоснал земята. Тримата бяха спрели пред конете си с поводи в ръце. В другата си ръка Чейс беше стиснал боздуган. Видът на Калан го замая съвсем. Всичките му спомени за нея изведнъж оживяха в главата му. Те останаха по местата си, докато той тичаше към тях надолу по стръмната пътека. Ричард гледаше в краката си, за да не се спъне в някой корен.
Щом вдигна глава, видя, че към него се носи магьоснически огън. Замръзна от изненада. Какво правеше Зед? Топката течен огън беше по-голяма от всяка, която бе виждал досега. Тя осветяваше всички околни дървета със синьо-жълтия си пламък, приближавайки се с пукот. Ричард гледаше с широко отворени очи как се приближава, премятайки се, въртейки се, уголемявайки се.
Ужасен от онова, което щеше да последва, ръката на Ричард посегна към меча, той усети как думата Истина се врязва в плътта му. С мощно движение извади меча, от който се разнесе метален звън. Освободена, магията моментално премина през тялото му. Огънят почти го беше застигнал. Както беше направил някога при Шота, той издигна меча, стискайки дръжката с една ръка, а острието с другата, стискаше здраво и издигна меча пред себе си като щит. Обзе го ярост при мисълта, че Зед ги е предал. Не можеше да е Зед.
Ударната вълна го отмести назад. Около него всичко потъна в жега и плам. Гневът на магьосническия огън избухна, разпръсвайки се във въздуха към посоката, от която беше дошъл, след това изчезна.
— Зед! Какво правиш? Да не си полудял! Аз съм, Ричард! — той се приближи вбесен. Ядосан от стореното от Зед, ядосан от магията на меча. Пламът на гнева му пулсираше във вените му.
Зед, в своята стара роба, тънък и крехък както винаги, не помръдваше от мястото си. Чейс, подрънквайки с оръжията си, гледайки страшно както винаги, също не помръдваше. Зед хвана Калан за ръката с кокалестата си длан и за всеки случай я дръпна зад себе си. Чейс пристъпи напред, погледът в очите му беше черен като дрехите му.
— Чейс — предупреди го Зед ниско, — не ставай глупак. Остани на мястото си.
Ричард отмести поглед от едно мрачно лице към друго.
— Какво ви става на вас тримата? Какво правите тук? Казах ви да не се връщате за мен! Мрачният Рал прати хора за вас. Трябва да се връщате.
Зед, чиято бяла коса както винаги стърчеше на всички посоки, се обърна към Калан, но не отделяше очи от Ричард.
— Разбираш ли какво говори?
Калан поклати глава, отмятайки назад кичур коса.
— Не. Мисля, че това е високо Д’Хариански; аз не го владея.
— Високо Д’Хариански? Какво говорите? Какво…
Обля го студена вълна — изведнъж разбра, спомни си. Мрежата, която Мрачният Рал беше хвърлил върху него. Те не можеха да го познаят. Мислеха го за най-големия си враг. Мислеха го за Мрачния Рал.
Хрумна му друга мисъл. По тила му пробягаха иглички. Ако не друго, то поне Зед го бе помислил за Мрачния Рал и бе използвал срещу него магьосническия си огън. Не Зед беше предателят. Значи оставаше само Калан. Дали тя го виждаше, какъвто е в действителност?
Потръпвайки от страх при тази мисъл, той се приближи към нея и погледът му се закова върху зелените й очи. Гърбът на Калан се стегна, ръцете й висяха отпуснати покрай тялото, главата й беше изправена. Ричард разпозна стойката; стойка на предупреждение. Сериозно предупреждение. Знаеше какво може да му причини докосването й. Спомни си предупреждението на Шота, че Ричард може и да победи Зед, но Калан нямаше да се провали.
Зед се опита да застане помежду им. Ричард почти не го забеляза, изблъсквайки го от пътя си. Зед застана отзад и впи тънките си пръсти в тила му. Болката беше почти като от Агиел. Всички нерви по ръцете му пламнаха, болката се разля и по краката му. Ако това беше се случило преди Ричард да прекара цялото това време при Дена, пръстите на магьосника сигурно щяха да го парализират от болка. Но Дена беше отделила много време, за да го обучи, да му покаже как да изтърпява болката, все по-силната болка. Зед беше достоен съперник на възможностите на Дена, но Ричард потърси облекчение дълбоко в себе си и изгони болката от мисълта си, като на нейно място извика гнева на меча си. Погледна Зед с предупреждение. Магьосникът не се отдръпна. Ричард го блъсна. По-силно, отколкото възнамеряваше, и Зед падна на земята. Калан стоеше неподвижна пред него.
— Като кого ме виждаш — Мрачния Рал или Ричард?
Тя леко потръпна, очевидно в невъзможност да се движи. Погледът на Ричард бе привлечен от нещо, той за секунда отклони очи надолу и видя, че държи острието на меча опряно до гърлото й, до вдлъбнатината на врата й. Не знаеше кога го е приближил там; сякаш магията сама го бе сторила. Но знаеше, че не е истина. Сам го беше направил. Ето защо тя трепереше. На кожата й изби капка кръв, точно под острието на меча. Щом тя беше предателят, той трябваше да я убие.
Острието беше станало бяло. Също и лицето й.
— Кого виждаш? — отново прошепна той.
— Какво си направил с Ричард? — шепотът й беше дрезгав от гняв. — Ако си му причинил нещо лошо, кълна се, ще те убия.
Той си спомни как тя го беше целунала. На беше целувка на предател, беше целувка от любов. Установи, че не може да я убие по никакъв начин, дори и страховете му да се оправдаеха. Със сълзи на очи той прибра меча в ножницата.
— Съжалявам, Калан. Дано добрите духове ми простят онова, което почти направих. Знам, че не можеш да ме разбереш, но съжалявам. Мрачният Рал приложи към мен Първото правило на магьосника, опитвайки се да ни изправи един срещу друг. Опитва се да ме накара да повярвам на една лъжа и аз почти го направих. Знам, че двамата със Зед никога няма да ме предадете. Простете ми, че си го помислих.
— Какво искаш? — попита Зед. — Не те разбираме.
— Зед… той отчаяно прокара пръстите си през косата. — Как да те накарам да разбереш? — Той сграбчи магьосника за робата. — Зед, къде е кутията? Трябва да я взема, преди Рал да я е открил! Не бива да му позволяваме да го стори!
Зед се намръщи. Ричард знаеше, че това не помага; никой от тях не го разбираше. Той отиде при конете и започна да рови из раниците.
— Виж, онова, което търсиш, никога няма да го намериш — усмихна се магьосникът. — Кутията не е у нас. След четири дни ще умреш.
Ричард усети как нещо зад него се размърда. Обърна се; Чейс беше издигнал боздугана. Между двамата се стрелна огън. Скарлет избълва пламъци, докато Чейс отстъпи назад.
— Странни приятели имаш — избоботи драконът.
— Мрачният Рал хвърли върху мен магьосническа мрежа. Те не могат да ме познаят.
— Е, ако останеш при тях още малко, ще те убият.
Ричард разбра, че кутията не може да е у тях. Не и щом отиваха в Д’Хара, за да го спасяват. Не биха рискували да я вземат със себе си при Рал. Тримата гледаха него и дракона мълчаливо.
— Скарлет, кажи им нещо, да видим дали ще те разберат.
Главата на дракона се плъзна към тримата.
— Това не е Мрачният Рал, а вашият приятел, покрит с магьосническа мрежа. Някой от вас може ли да ме разбере?
Тримата не продумаха. Вбесен, Ричард се приближи до Зед.
— Зед, моля те, опитай се да ме разбереш. Не търси нощния камък. Направиш ли го, Рал ще те хване в отвъдния свят. Опитай се да разбереш!
Никой от тримата не разбираше нито дума от онова, което Ричард им говореше. Първо трябваше да открие кутията; след това щеше да се върне и да ги защитава от хората, които Мрачният Рал беше изпратил след тях. Той с неохота се качи обратно на Скарлет. Тя не ги изпускаше от поглед, като предупредително издишваше по малко дим и огън. На Ричард отчаяно му се искаше да остане при Калан, но нямаше начин — най-напред трябваше да си върне кутията.