Калан беше отворила широко очи.

— Ричард е в книгите с пророчества? Никога преди не бях срещала някой, който да е в книгите.

Той я погледна безразлично.

— Ти също си в книгите.

— Аз! Името ми е в книгите с пророчества!

— Ами и да, и не. Не може да се каже точно. Човек рядко знае със сигурност. Но в този случай аз знам, че е така. Казват се неща като „Последната Майка Изповедник“ това и „Последната Майка Изповедник“ онова, но няма съмнение коя е последната Майка Изповедник. Ти си, Калан. Няма съмнение и в това кой е „Търсачът, който насочва вятъра срещу наследника на Д’Хара.“ Това е Ричард. Наследникът на Д’Хара е Рал.

— Насочва вятъра! Какво означава това?

— Нямам ни най-малка представа.

Калан се намръщи и сведе поглед, като започна да човърка по камъка.

— Зед, какво пише за мен в книгите с пророчества?

Когато вдигна очи към него, той я гледаше.

— Съжалявам, скъпа моя, това не мога да ти кажа. Ще те изплаши толкова, че повече няма да смееш да заспиш.

Тя кимна.

— Чувствам се много глупаво, задето исках да се самоубия заради пророчеството на Шота. За да предотвратя то да се сбъдне, искам да кажа. Сигурно ме мислиш за глупачка.

— Калан, докато му дойде времето, не можем да знаем. Но не трябва да се чувстваш глупаво. Може да стане точно така, както е казала, че Ричард е единственият, който има някакъв шанс, че ти ще ни предадеш и ще насочиш силата си срещу него и по този начин ще осигуриш победата на Ричард. Има шанс да направиш всичко това, за да спасиш всички ни.

— От това не ми става по-добре.

— Може Ричард да стане предател по някакъв начин и ти да ни спасиш.

Тя го погледна мрачно.

— И в двата случая не ми харесва.

— Пророчествата не са направени, за да ги разбират хора. Те могат да причинят повече неприятности, отколкото можеш да си представиш; заради тях са се водили войни. Дори аз не разбирам повечето от тях. Ако Старите магьосници — експерти по пророчествата, бяха тук, може би щяха да могат да ни помогнат, но без техните напътствия е по-добре да оставим на мира пророчеството на Шота. На първата страница на книгата с пророчества пише: „Приемете тези пророчества с мисълта, а не със сърцето си.“ Това е единственото, което е написано на цялата страница в книга с размерите на солидна маса. Всяка буква е позлатена. Толкова е важно.

— Пророчеството на Шота се различава по нещо от тези в книгата, нали така?

— Да. Пророчество, предадено гласно, се изрича, за да помогне на този, който го получава. Шота се е опитвала да защити Ричард. Въпреки това дори самата Шота не е имала никаква представа как може да помогне; тя е била просто посредник. Някой ден думите й може би ще кажат нещо на Ричард, ще му помогнат. Но това не е сигурно. Надявах се да мога да го разбера и да помогна на Ричард. Той не обича загадките. За нещастие това тук е от типа разклонени пророчества и аз не мога да направя нищо.

— Разклонени, в смисъл, че съществуват няколко пътя?

— Да. Може да означава онова, което казва, или пък нещо съвсем различно. Разклонените пророчества в повечето случаи са почти безполезни. Ричард правилно е решил да не се оставя да бъде ръководен от него. Лаская се от мисълта, че е взел това решение, защото съм го обучил добре, но може и да се е водил просто от инстинкта си. Той притежава инстинктите на Търсач.

— Зед, защо просто не му кажеш всичко това, както го каза на мен? Нима той няма право да го знае?

Зед се загледа продължително в нощта.

— Трудно е за обясняване. Нали разбираш, Ричард притежава чувство за нещата. — Той се намръщи някак странно. — Стреляла ли си някога с лък?

Калан се усмихна. Тя сви колене, скръсти ръце върху тях и отпусна глава отгоре.

— Момичетата обикновено не правят такива неща. Когато бях малка, приемах това за извращение. Преди да започна да правя изповеди.

Зед се засмя тихо.

— Имала ли си някога възможността да почувстваш мишената? Успявала ли си някога да пренебрегнеш цялата шумотевица в главата си и да чуеш тишината, да усетиш къде ще се забие стрелата?

Тя кимна, докато брадичката й все още стоеше опряна на ръцете.

— Само един-два пъти. Но знам за какво говориш.

— Ами Ричард може да усети мишената, когато си поиска. Понякога си мисля, че може да я улучи дори със затворени очи. Когато съм го питал как го прави, той вдига рамене и не може да обясни. Казва само, че усеща накъде ще тръгне стрелата. Може да го прави цял ден. Но ако започна да му обяснявам неща от сорта на това колко бърз е вятърът, на какво разстояние се намира мишената или пък че предишната нощ лъкът е бил навън, а нощта е била влажна и това ще повлияе на точността му, ами тогава той не може да уцели дори земята. Мисълта пречи на чувството.

Той прави същото и с хората. Неудържим е, когато трябва да намери отговора на нещо. Тръгна след тази кутия като стрела. Никога преди не е стъпвал в Средната земя и въпреки това намери път през границата, откри отговорите, необходими му, за да продължи напред, за да се приближи до мишената. Така постъпва истинският Търсач. Проблемът е в това, че ако му дам прекалено много информация, започва да прави онова, което си мисли, че искам от него, вместо онова, което чувства. Трябва да го направлявам в правилната посока, към мишената, а след това да го оставя на мира. Да го оставя да я намери сам.

— Това е крайно цинично. Той е човешко същество, а не стрела. Прави всичко това, защото мисли прекалено много за теб, защото би направил всичко, за да ти достави удоволствие. За него ти си кумир. Обича те много.

Той я погледна мрачно.

— Не бих могъл да се гордея повече с него, да го обичам повече, но ако не спре Мрачния Рал, аз ще бъда един мъртъв кумир. Понякога магьосниците използват хората, за да довършат онова, което трябва да се направи.

— Мога да си представя как се чувстваш, като не можеш да му кажеш как би искал да му помогнеш.

Зед се изправи.

— Съжалявам за трудностите, през които вие двамата сте преминали. Може би ако бях с вас, щеше да е по-лесно. Лека нощ, скъпа моя — той потъна в тъмнината.

— Зед? — Той спря и се обърна към нея, един черен силует на лунната светлина. — Ти си имал жена.

— Имах.

Тя прочисти гърлото си и преглътна.

— Какво е усещането? Да обичаш някого повече от самия живот и да можеш да бъдеш с него, да получаваш в замяна неговата обич?

Зед стоеше, без да помръдва, замлъкнал, и се вглеждаше в нея в тъмнината. Тя чакаше, като й се искаше да види лицето му. Реши, че няма да получи отговор.

Калан вдигна брадичката си.

— Магьоснико Зорандер, това не е молба. А заповед. Ще отговориш на въпроса ми.

Тя зачака. Чу се тихият му глас:

— Беше като че ли намерих другата си половина, почувствах се цялостен, пълен за пръв път през живота си.

— Благодаря ти, Зед — тя се опита да овладее гласа си и остана доволна, че той не може да види сълзите й. — Просто се питах.

Ричард се събуди, когато чу Калан да се връща и да хвърля малко дърва в огъня. Светлината току-що бе започнала да изпълзява по върховете на далечните планини, оцветявайки ги в бледорозово. На фона на тъмните облаци покритите със сняг остри върхове изпъкваха още по-ясно. Зед лежеше по гръб с широко отворени очи и хъркаше. Ричард изгони съня от очите си и се прозя.

— Какво ще кажеш за малко каша от корени на тава? — прошепна той, като не искаше да събуди Зед.

— Добре звучи — прошепна в отговор тя.

Ричард извади корените от раницата си и започна да ги бели с ножа си, докато Калан приготви тенджерата.

Когато ги наряза, той ги сложи вътре заедно с малко вода, която тя наля от един мех.

— Това са последните.

— Набрах малко боровинки.

Двамата сгряха ръцете си на огъня. Повече от кралица, помисли си той. Опита се да си представи кралица в изящни дрехи и с корона на главата да бере боровинки.