— Видя ли нещо по време на поста си?

Тя поклати глава. В следващия миг явно си спомни нещо и вдигна глава.

— Но по едно време чух някакъв странен звук. Идваше отдолу, близо до бивака. Без малко да дойда да те събудя, но спря почти веднага и повече не го чух.

— Така ли — той се обърна и на двете страни и хвърли поглед през рамо. — Тук долу. Чудя се какво ли е било. Сигурно съм бил много уморен, затова не ме е събудило.

Щом корените се свариха, Ричард ги разбърка и добави малко захар. Калан разсипа по чиниите и поръси всяка порция с пълна шепа боровинки.

— Защо не го събудиш? — каза тя.

Ричард се усмихна.

— Само гледай.

Той тракна няколко пъти с лъжицата по ръба на алуминиевата си паница. Зед изхърка късо и рязко се изправи.

Примигна два пъти.

— Закуска?

Застанали с гръб към него, двамата се изкикотиха.

— Тази сутрин си в добро настроение — каза Калан, поглеждайки към Ричард.

Той се усмихна.

— Зед е отново с нас.

Ричард се приближи до стария си приятел и му подаде паница каша, след това, взел своята паница в ръка, седна на нисък камък. Калан се разположи удобно на земята, увивайки краката си с одеяло, докато прикрепяше с другата ръка паницата си. Докато ядеше, Зед не си направи труда да се отвие. Дъвчейки бавно, Ричард изчакваше удобния момент, докато Зед лапаше настървено.

— Добре! — обяви Зед и се изправи, за да си сипе още една паница от тенджерата.

Ричард изчака старият му приятел да си напълни паницата, след това заговори.

— Калан ми каза какво се е случило снощи. Разказа ми как си я накарал да ти каже за Шота.

Калан застина с такова изражение, сякаш я бе ударил гръм.

Зед подскочи и се завъртя към нея.

— Защо си му казала! Мислех, че не искаш да знае, че ти…

— Зед… аз никога…

На лицето на Зед се изписа гримаса. Той бавно се извърна към Ричард, който беше забил поглед в паницата си и методично лапаше лъжица след лъжица каша.

Не си направи труда да погледне нагоре.

— Не ми е казвала, но ти току-що го направи.

Ричард пъхна последната лъжица в устата си и след като преглътна, я облиза и шумно я пусна в алуминиевата паница.

Лицето му, спокойно и триумфиращо, се извърна към мигащите очи на магьосника.

— Първото правило на магьосника — провъзгласи той с едва забележима усмивка. — Първата стъпка да повярваш в нещо е желанието да го приемеш за истина… или да се страхуваш, че е истина.

— Казах ти — изфуча Калан срещу Зед. — Казах ти, че ще разбере.

Зед не й обърна внимание; очите му не помръдваха от Ричард.

— Миналата нощ си го помислих — обясни Ричард, оставяйки паницата си на земята. — Реших, че си прав, че трябва да знаеш какво е казала Шота. В крайна сметка нали си магьосник, може би има нещо, с което можеш да ни помогнеш да спрем Мрачния Рал. Знаех, че няма да се успокоиш, докато не разбереш какво се е случило. Реших да ти кажа днес, но после се сетих, че ти най-напред ще се опиташ да измъкнеш нещо от Калан по един или друг начин.

Калан се отпусна върху одеялото си, заливайки се в смях.

Зед стегна гръб и допря юмруците си до хълбоците.

— По дяволите! Ричард, ти имаш ли някаква представа какво направи току-що?

— Магия — усмихна се Ричард. — Един номер, ако е добре изпълнен, е магия — той сви рамене. — Поне така са ми казвали.

Зед бавно кимна.

— Наистина — той издигна тънкия си пръст към небето, блясъкът се върна в напрегнатите му кафеникави очи. — Ти изигра един магьосник със собственото му правило. Нито един от моите ученици-магьосници никога не е успявал да направи подобно нещо — той се приближи, лицето му цъфна в усмивка. — По дяволите, Ричард! Имаш я! Имаш дарбата, момчето ми! Можеш да станеш магьосник от Първия орден, като мен.

Ричард се намръщи.

— Не искам да ставам магьосник.

Зед не обърна внимание на думите му.

— Вече премина първия тест.

— Току-що каза, че никой от другите магьосници не е успял да те изиграе, тогава как са станали магьосници, щом не са могли да преминат теста?

Зед му се усмихна накриво.

— Те бяха магьосници от Третия орден. Един от тях, Гилер, се числи към Втория орден. Никой не можа да премине тестовете за магьосник от Първия орден. Те не притежаваха дарбата. За тях беше просто професия.

Ричард се усмихна самодоволно.

— Беше просто номер. Не превръщай мухата в слон.

— Много особен номер — отново присви очи Зед. — Впечатлен съм. И съм много горд с теб.

— И колко подобни теста съществуват, щом този е първият?

Зед сви рамене.

— О, ами не знам. Може би около неколкостотин или там някъде. Но ти притежаваш дарбата, Ричард — в погледа му премина сянка на безпокойство, сякаш не беше очаквал това. — Трябва да се научиш да я контролираш, или… — очите му отново светнаха. — Аз ще те науча. Ти наистина можеш да станеш магьосник от Първия орден.

Ричард установи, че е започнал да го слуша прекалено внимателно и разтърси глава, за да се разсее.

— Казах ти вече, че не искам да ставам магьосник — додаде той под мустак. — Не искам да имам нищо общо с магията, само веднъж да свърши това. — Забеляза, че Калан е вперила поглед в него. Отмести поглед от един чифт ококорени очи към друг. — Беше просто малък глупав номер. Нищо повече.

— Просто малък глупав номер, ако го беше приложил на някой друг. Хич не е малък, приложен към магьосник.

Ричард завъртя очи.

— Вие двамата сте…

Зед стремително се наклони напред, срязвайки го грубо.

— Можеш ли да направляваш вятъра?

Ричард леко се дръпна назад.

— Разбира се, че мога — каза той, продължавайки да играе. Протегна двете си ръце към небето. — Ела при мен, братко вятър! Събери се наоколо! Чуй молбата ми, завихри се! — той драматично разпери ръце встрани.

Калан се уви в одеялото си в очакване. Зед се огледа. Нищо не последва. Двамата изглеждаха малко разочаровани.

— Какво ви става на вас двамата? — намръщи се Ричард. — Да не би да сте яли лоша храна?

Зед се обърна към нея.

— По-късно ще трябва да му кажем.

Калан се замисли върху думите на Зед, след това вдигна поглед към Ричард.

— Ричард… да бъдеш магьосник, това е предложение, което малцина получават.

Зед разтърка ръце.

— По дяволите! Как ми се иска книгите ми да бяха тук в този момент. Хващам се на бас на зъб от дракон, че щяха да кажат нещо по въпроса — лицето му помръкна. — Но после следва въпросът за болката… и…

Ричард се почувства неловко.

— А всъщност що за магьосник си ти? Дори нямаш брада.

Зед излезе от собствените си мисли и се намръщи.

— Какво?

— Брада. Къде ти е брадата? Задавам си този въпрос, откакто разбрах, че си магьосник. Нали разбираш, магьосниците трябва да са с бради.

— Кой ти каза това?

— Ами… не знам. Всеки го знае. Магьосниците трябва да са с бради. Общоприето е. Изненадан съм, че не го знаеш.

Зед направи физиономия, като че ли е лапнал лимон.

— Но аз мразя брадите. От тях сърби.

Ричард сви рамене.

— Явно не знаеш толкова, колкото си мислиш, че знаеш за това какво е да си магьосник, щом дори не ти е известно, че магьосниците трябва да са с бради.

Зед скръсти ръце.

— Брада, казваш? — той отпусна ръцете си и започна да търка палеца и показалеца от двете страни на голобрадото си лице. Докато повтаряше движението, започнаха да се появяват бакенбарди. Колкото повече го правеше, толкова по-големи ставаха те. Ричард гледаше с ококорени очи, докато гърдите на Зед се покриха със снежнобяла брада.

Зед изпружи глава и изгледа Ричард съсредоточено.

— Така става ли, момчето ми?

Ричард установи, че устата му е зяпнала. Затвори я, но единственото, което можеше да направи в отговор, бе да кимне с глава.

Зед изпъна брадата и врата си.

— Добре. А сега ми дай ножа си, за да мога да обръсна това нещо. Сякаш мравки са ме полазили.

— Ножът ми ли? За какво ти е моят нож? Защо просто не я накараш да изчезне така, както я накара да се появи?