— Така добре ли е?

Рейчъл се направи, че е чула утвърдителен отговор, и напъха още малко трева около куклата си, за да бъде съвсем сигурна, че ще й бъде достатъчно топло. Пъхна увития в кърпа хляб до куклата.

— Засега ще ти е топло. Трябва да отида да събера малко дърва, преди да е станало съвсем тъмно, а после ще си напалим огън. Тогава и на двете ще ни е топло.

Тя остави Сара и хляба в хралупестия бор и излезе. Слънцето вече беше залязло, но все още се виждаше. Облаците, обагрени в розово, изглеждаха много красиви. Тя ги поглеждаше от време на време, докато събираше съчки, които притискаше към тялото си със свободната ръка. Опипа джоба си, за да се увери, че пръчицата за огън е у нея. Едва не я забрави миналата нощ и сега проверяваше, за да е сигурна, че отново не я е забравила.

Още веднъж вдигна поглед към красивите облаци. Точно в същия миг нещо огромно и тъмно се спусна ниско над дърветата малко над хълма. Сигурно е някоя голяма птица, помисли си тя. Гарваните са големи и тъмни. Сигурно е някой от онези шумни гарвани. Тя събра още някоя и друга съчка. После видя цяла полянка с боровинки, ниско до земята, листата им бяха започнали да стават огненочервени. Хвърли съчките.

Беше толкова гладна, че седна край едно храстче и започна да яде толкова бързо, колкото можеше да бере. Сезонът им отминаваше, така че бяха започнали да изсъхват и да се сбръчкват, но все още ставаха за ядене. Всъщност бяха чудесни. Започна да ги редува — една в устата, една в джоба. Придвижваше се на ръце и крака, береше, ядеше, слагаше в джоба. Ставаше все по-тъмно. От време на време поглеждаше към красивите облаци, които потъмняваха все повече. Ставаха лилави.

Когато стомахът й се почувства по-добре, а джобът й се напълни, тя взе съчките и се върна в хралупестия бор. Щом влезе вътре, развърза кърпата, в която беше увит хлябът, и изсипа в нея боровинките от джоба си. Седна и започна да яде от кърпата, като говореше на Сара и й предлагаше да си вземе. Сара не ядеше много. На Рейчъл й се прищя да има огледало. Прищя й се да погледне косата си в огледало. През деня се бе погледнала в едно тъмно езерце. Косата й изглеждаше толкова прекрасна, подравнена отвсякъде. Ричард й липсваше. Щеше й се да е с нея сега, да избяга с нея, да я гушне. Той имаше най-хубавата прегръдка на света. Ако Калан не беше толкова жестока, той можеше да прегръща и нея. По някаква причина тя също й липсваше. Приказките й, песните й, пръстите й върху челото на Рейчъл. Защо трябваше да бъде толкова жестока и да казва, че ще нарани Гилер? Гилер беше един от най-прекрасните хора на света. Гилер й подари Сара.

Рейчъл начупи съчките колкото се може по-добре, така че да се поберат в кръга от камъни, който беше направила. След като го подреди внимателно, извади пръчицата от джоба си.

— Огън за мен.

Остави я върху кърпата с боровинките, след това стопли ръцете си на огъня и хапна още малко, докато разказваше на Сара проблемите си, колко силно й се иска Ричард да я прегърне, колко силно й се иска Калан да не беше жестока, колко силно се надява да не стори нищо лошо на Гилер, колко силно й се иска да хапне нещо друго освен боровинки.

Нещо я ухапа по врата. Тя извика леко и удари мястото. Когато свали ръката от врата си, видя петънце кръв върху нея. И една муха.

— Виж, Сара. Виж как ме ухапа тая глупава муха. Пусна кръв.

Сара явно й съчувстваше за болката. Рейчъл хапна още няколко боровинки.

Още една муха я ухапа по врата. Рейчъл я цапна, като този път не извика. На ръката й остана още едно кърваво петънце.

— Боли! — оплака се тя на Сара. Намръщено хвърли размазаната муха в огъня.

Мухата, която я ухапа по ръката, я накара да подскочи. Рейчъл я перна с всичка сила. Още една я ухапа по врата. Рейчъл започна да размахва ръце пред лицето си, за да се пази от мухите. Още две я ухапаха по врата, смучейки кръв, преди тя да успее да ги удари. Очите й се напълниха със сълзи от болка.

— Махай се! — крещеше тя и размахваше ръце на всички страни.

Няколко се напъхаха под роклята й, хапейки я по гърдите и гърба.

Рейчъл започна да крещи, докато удряше мухите, опитваше се да ги разкара. По бузите й се стичаха сълзи. Една я ухапа от вътрешната страна на ухото, от което Рейчъл изкрещя още по-високо. От жуженето в ухото си заплака и закрещя, като същевременно се опитваше да я изкара с пръсти оттам. Пищеше и размахваше ръце.

Нададе силен вой и се измъкна от хралупата, като разгонваше мухите от очите си. Затича се, като не спираше да размахва ръце и да прави опити да прогони мухите. Те я следваха неотстъпно, докато тя тичаше, надавайки писъци.

Нещо на пътя й я накара да се вцепени на място.

Ококорените й очи се плъзнаха по огромното, покрито с козина тяло. Видя розов корем, покрит с мухи.

На фона на избледняващите цветове на небето то бавно и широко разпери огромните си криле. Бяха покрити не с козина, а с кожа. Рейчъл видя огромните му пулсиращи вени.

С цялата си смелост пъхна треперещата си ръка в джоба. Пръчицата за огън я нямаше вътре. Краката й не помръдваха. Дори не усещаше мухите, които продължаваха да я хапят. Чу някакъв шум, сякаш мъркаше котка, но много по-силно. Очите й се вдигнаха още по-нагоре.

Видя втренчени в нея искрящи зелени очи. Мъркащият звук всъщност представляваше тихо ръмжене.

Устата се отвори с по-силно ръмжене, устните се дръпнаха назад, разкривайки дълги криви зъби.

Рейчъл не можеше да бяга. Не можеше да помръдне. Не можеше дори да извика. Тя потръпна, щом ококорените й очи срещнаха страховитите искрящи зелени очи. Беше забравила как да накара краката си да се движат. Към нея се протегна огромна лапа с остри нокти.

Рейчъл почувства как нещо топло се стича по краката й.

Ричард скръсти ръце и се облегна на една скала.

— Достатъчно!

Зед и Калан едновременно обърнаха глави, очевидно съвсем забравили за присъствието му. Той ги слушаше как се карат поне от половин час, докато седяха около огъня, и вече му писна. Всъщност направо се ядоса. Отдавна приключиха с вечерята и вече трябваше да си лягат, но вместо това заговориха за това какво ще правят утре, щом стигнат в Тамаранг. Сега, вместо да продължат да се карат, всеки от тях започна да му излага становището си.

— Предлагам да влезем в замъка, след което аз ще се заема с Гилер. Той ми е ученик. Ще го накарам да ми каже какво става. Аз все още съм магьосник от Първия орден. Ще направи, каквото му кажа. Ще ми даде кутията.

Калан извади роклята си на Изповедник от раницата и я показа на Ричард.

— Ето как ще се разправим с Гилер. Той е мой магьосник и ще направи, каквото аз му кажа, защото знае последствията.

Ричард въздъхна дълбоко и разтърка очи с върховете на пръстите си.

— Вие двамата слагате тигана на огъня, а рибата е още в морето. Дори не знаем кой ще я улови.

— Какво искаш да кажеш? — попита Калан.

Ричард се наведе напред. Най-после успя да привлече вниманието им.

— Най-малкото Тамаранг се отнася със симпатии към Д’Хара. В най-лошия случай Мрачният Рал е там. Най-вероятно истината е някъде по средата. Ако влезем вътре и им кажем какво искаме, това може и да не им се хареса. Тамаранг разполага с войска, с която да ни покаже колко не харесва онова, което искаме. А после какво? Нима ние тримата ще излезем на война с цяла армия? Как ще успеем да вземем кутията? Как изобщо ще успеем да се доберем до Гилер? Ако се наложи да се бием, бих предпочел да е на открито, а не вътре в замъка.

Ричард очакваше някой от двамата да му възрази по някакъв начин, тъй като седяха като напердашени, но никой не се обади, така че той продължи.

— Може би Гилер е в очакване и се надява някой да дойде, та да може той да му помогне да вземе кутията. А може и да не прояви особено желание да се раздели с нея. Но няма как да разберем, ако не се доберем до него — той се обърна към Зед. — Ти ми каза, че кутията притежава магия и един магьосник или Рал може да почувства тази магия, но освен това магьосникът може да прикрие усещането за тази магия с магьосническа мрежа, така че кутията да не може да бъде засечена. Може би поради тази причина Кралица Милена е искала да има магьосник при себе си — за да скрие кутията от Рал и да я използва като средство за търговия. Ако създадем смут и изплашим Гилер, независимо какви чувства изпитва към нас, той може да се стресне и да използва възможността да избяга. Възможно е също така Рал това и да чака — работата да се размирише и тогава да се появи.