Ричард се почувства безпомощен. Те разчитаха на него, а той не можеше да им даде отговора.

Гласът на Зед беше тих и успокоителен.

— Ричард, прибързано се укоряваш. Какво ми отговаряш обикновено, когато те попитам как се решава труден проблем?

Ричард знаеше какво го пита Зед, но не искаше да отговори, понеже чувстваше, че това само би го забъркало по-надълбоко. Зед повдигна вежда в очакване. Ричард беше вперил поглед надолу в масата, ровичкайки с нокът в дървения плот.

— Мисли за разрешението, не за проблема.

— Така, а сега правиш точно обратното. Концентрираш мислите си единствено върху причината, която прави задачата ти невъзможна. Не мислиш за разрешението.

Ричард знаеше, че Зед има право, но имаше и още нещо.

— Зед, не мисля, че съм достатъчно квалифициран, за да бъда Търсач. Не знам нищо за Средната земя.

— Понякога по-лесно се взима решение, ако човек не е обременен с товара на историята — каза загадъчно магьосникът.

Ричард въздъхна дълбоко.

— Не познавам мястото. Ще се загубя там.

Калан постави ръка върху неговата.

— Не, няма. Познавам Средната земя по-добре от всеки. Знам кое място е безопасно и кое не. Аз ще съм ти водач. Няма да се загубиш. Това поне мога да ти обещая.

Ричард отвърна поглед от зелените й очи и отново се загледа в масата. Заболя го при мисълта, че може да я разочарова, но му се струваше, че нейната вяра в него, както и тази на Зед, бяха без особени основания. Той не знаеше нищо за Средната земя, за магията, нямаше представа какво да направи, за да намери кутиите, нито пък как да попречи на Мрачния Рал. Струваше му се невъзможно да направи каквото и да било от тези неща! А като начало трябваше да ги прехвърли през границата!

— Ричард, знам какво си мислиш — че необмислено прехвърлям цялата отговорност върху теб, но забравяш, че не аз те избрах. Ти сам ми се показа като Търсач. Аз просто разпознах факта. Магьосник съм от дълги години. Не знаеш какво означава това, но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че мога да разпозная избраника — Зед се пресегна през масата, през меча и хвана Ричард за ръката. Очите му бяха тъжни. — Мрачният Рал те преследва. Лично теб. Единственото обяснение, което имам за това, е прозрението, което е получил чрез магията на Орден. Той също знае, че ти си избраникът, затова те търси — за да премахне заплахата.

Ричард премигна изненадан. Може би Зед имаше право. Може би затова го преследваше Рал. А може би не. Зед не знаеше за книгата. Чувстваше как мозъкът му ще се пръсне от всичко онова, което е в главата му, и внезапно усети, че не може повече да седи на едно място. Изправи се и започна да ходи нагоре-надолу, потънал в мисли. Зед скръсти ръце пред гърдите си. Калан подпря лакът на масата. И двамата го гледаха как снове нервно.

Дребосъчето му каза, че ако не намери отговора, ще умре. Не спомена обаче, че трябва непременно да стане Търсач. Ричард можеше да открие отговора по своя си начин, както винаги. И без меча разбра кой е магьосникът, макар че това не беше особено трудна задача.

Но какво го притесняваше в меча? Щеше ли да му навреди, ако използва помощта му? Не беше ли глупаво да отхвърля нечия помощ? Очевидно мечът можеше да бъде използван от собственика си по всякакъв начин, така че защо той да не си послужи с него, както счита за необходимо? Нямаше да се наложи да убива или нещо подобно. Можеше да го използва да им помогне, само това. От това имаше нужда, това искаше; нищо повече.

Не, Ричард знаеше защо мечът не му харесва. Заради начина, по който се почувства, когато го извади от ножницата. Стана му хубаво, това го притесняваше. Мечът накара гнева му да кипне по странен начин, предизвика в него непознати до момента усещания. Най-много го тормозеше мисълта, че се беше почувствал добре с гнева си. Не искаше това да се случва, не искаше да губи контрол над гнева си. Гневът беше лошо чувство. На това го беше научил баща му. Гневът беше убил майка му. Ричард го държеше зад заключена врата, която не желаеше да вижда отворена. Не, щеше да се справи по своя начин, без меча. Нямаше нужда от него, не искаше той да го притеснява.

Обърна се към магьосника, който все още седеше с ръце, скръстени на гърдите, и го наблюдаваше. На светлината бръчките на Зед хвърляха дълбоки сенки. Очертанията и острите черти на познатото лице изглеждаха някак различни. Изражението му беше строго, непоколебимо — някак по-подобаващо на един магьосник. Двамата срещнаха погледите си и ги задържаха един върху друг. Ричард реши. Щеше да каже не на приятеля си. Ще помогне, ще бъде до тях. Та нали неговият живот също зависи от това. Но нямаше да бъде Търсач. Преди да изрази мислите си на глас, Зед заговори.

— Калан, кажи на Ричард как Мрачният Рал задава въпросите си — гласът му беше тих, спокоен. Той не я погледна, продължаваше да държи в погледа си очите на Ричард.

Гласът й беше едва доловим.

— Моля те, Зед.

— Кажи му — този път гласът му беше по-строг, по-настоятелен. — Кажи му какво прави с кривия нож, висящ на колана му.

Ричард отмести поглед от Зед и го спря върху бледото й лице. След миг тя протегна ръка и го погледна с тъжните си зелени очи, направи му знак да се приближи. За миг той остана на мястото си и се огледа предпазливо, после застана до нея и пое ръката й. Тя го дръпна надолу към себе си. Той седна, прекрачвайки пейката, обърна се с лице към нея и напрегнато зачака да чуе онова, което тя бе принудена да му каже.

Калан вдигна лице към него, прибра кичур коса зад ухото си и сведе поглед към дясната му ръка, която държеше между своите, притисна палци в нея. Той почувства върху дланта си нейните нежни, меки и топли пръсти. Ръцете й бяха толкова мънички, че неговите му се сториха непохватно огромни. Тя заговори с тих глас, без да вдига глава.

— Мрачният Рал практикува древен вид магия, наречена антропомансия. Намира отговорите, гадаейки по живите човешки вътрешности.

Ричард усети как гневът му избухва.

— Този метод е ограничен; най-многото, което може да получи Рал чрез него, е утвърдителен или отрицателен отговор на въпроса си, понякога и име. Въпреки това той продължава да го използва. Съжалявам, Ричард, моля те да ми простиш, че ти казах.

Болезнен поток от спомени за добротата на баща му, за неговия смях и любов, за приятелството му, за времето, което двамата бяха прекарали заедно с тайната книга, и за още хиляди други дребни неща премина през него. Сцените и звуковете се превърнаха в бледи сенки и отекнаха глухо в паметта на Ричард, след което се изгубиха. На тяхно място изплува живият спомен за кървавите петна по пода, за белите лица на хората в къщата, представата за болката и ужаса, които е изпитал баща му, думите на Чейс. Ричард не се опита да спре тези спомени, вместо това ги пусна на свобода и жадно им се отдаде. Потапяше душата си във всеки малък детайл, оставяше се на мъчителния ужас. Някъде дълбоко в него се надигна болка. Отначало нежелана, тя стремително набра мощ. В съзнанието му се появи неясният образ на Мрачния Рал, от ръцете му капеше алена кръв, стоеше наведен над тялото на баща му, в ръцете му проблясваше потъналия в кръв нож. Задържа тази гледка пред себе си, завъртя я, огледа я от всички страни, остави я да се запечата в душата му. Картината беше завършена. Получи отговор на въпросите си. Знаеше какво се е случило в къщата на баща му. Знаеше как е умрял той. До този момент беше правил единствено това — търсеше отговори. През целия си живот.

В един нажежен до бяло миг всичко се промени.

Вратата, зад която беше държал заключен гнева си, стената на разума, която го възпираше, изведнъж се срутиха под силата на едно изгарящо желание. Цял един изпълнен с разум живот се изпари за миг под натиска на изпепеляващата ярост. Здравият разум се разтопи във врящия казан на необходимостта.

Ричард посегна към Меча на истината, обви пръсти около ножницата и започна да я стиска все по-силно и по-силно, докато кокалчетата му побеляха. Мускулите на лицето му се напрегнаха. Задиша бързо и на пресекулки. Не виждаше нищо около себе си. От меча се изливаше горещ гняв, освободен не по собствена воля, а в отговор на повика на Търсача.