Ричард, застанал на колене, падна пред Мрачния Рал, вкопчи се в робата му и започна да го моли.

— Не й причинявайте болка! Моля ви. Не й причинявайте болка.

Мрачният Рал сложи ръка на рамото на Ричард.

— Толкова се радвам, че се върна, Ричард. Така си и мислех. Радвам се, че реши да ми помогнеш. Уважавам твоята отдаденост към приятелите ти.

Зед беше объркан. С какво можеше Ричард да помогне на Мрачния Рал?

— Моля ви — през сълзи повтаряше Ричард, — не й причинявайте болка.

— Е, сега това зависи изцяло от теб. — Той се освободи от ръцете на Ричард.

— Всичко! Ще направя всичко. Само не й причинявайте болка.

Устните на Рал се разтегнаха в усмивка. Облиза връхчетата на пръстите си. С другата си ръка погали Ричард по косата.

— Съжалявам, че се наложи да стане така, Ричард. Наистина съжалявам. Щеше да бъде удоволствие да имам около себе си човек като теб. Макар да не го осъзнаваш, ние с теб много си приличаме. Но се страхувам, че стана жертва на Първото правило на магьосника.

— Не причинявайте болка на Господарката Калан — плачеше Ричард. — Моля ви.

— Ако направиш, каквото ти кажа, ще удържа на думата си и с нея ще се отнасят добре. Мога дори да те превърна в нещо хубаво, нещо, което си искал да бъдеш, може би в кученце. Мога дори да ти позволя да спиш в спалнята ни, за да се убедиш с очите си, че спазвам обещанието си. Може дори да кръстя сина си на теб в твоя чест за това, че ми помогна. Би ли искал това? Ричард Рал. Има известна ирония, не мислиш ли?

— Правете каквото искате с мен, но моля ви, не причинявайте болка на Господарката Калан. Моля ви, кажете ми какво да направя.

Мрачният Рал потупа Ричард по главата.

— Скоро, синко, скоро ще разбереш. Чакай тук.

Мрачният Рал остави Ричард на колене и се плъзна по кръга с белия пясък, приближавайки се към Зед. Сините му очи се втренчиха в стареца. Зед се почувства кух, празен.

Рал спря пред него и облиза пръстите си, приглаждайки с тях веждите си.

— Как се казваш, старче?

Зед отвърна на погледа му, всичките му надежди рухнаха.

— Зедикус Зу’л Зорандер — той вдигна брадичката си. — Аз съм този, който уби баща ти.

Мрачният Рал кимна.

— А знаеш ли, че магьосническият ти огън изгори и мен? Знаеш ли, че той едва не ме уби, когато бях невръстно момче? Че прекарах месеци в агония? И че до ден днешен нося белезите на стореното от теб, както външните, така и вътрешните?

— Съжалявам, задето съм наранил едно дете, независимо кое е било то. Но в този случай бих го нарекъл предварително наказание.

Лицето на Рал остана ведро, усмивката все още се долавяше върху устните му.

— Ще прекараме дълго време заедно, ти и аз. Ще ти покажа нещо по-силно от болката, която изтърпях. Ще разбереш какво ми е било.

Зед го погледна с горчивина.

— Нищо не може да се сравни с болката, която вече ми причини.

Мрачният Рал облиза пръстите си и се извърна.

— Ще видим.

Зед гледаше с безнадеждност в погледа как Рал се връща при Ричард.

— Ричард! — изкрещя той. — Не му помагай! Калан по-скоро би умряла, отколкото да види, че му помагаш!

Ричард празно погледна магьосника, след което вдигна глава към Мрачния Рал.

— Ще направя всичко, което пожелаеш, стига да не й причиняваш болка.

Мрачният Рал му направи знак да се изправи.

— Имаш думата ми, синко. Ако направиш, каквото ти кажа.

Ричард кимна.

— Кажи ми какво гласи Книгата на преброените сенки.

Зед изпадна в шок. Ричард се обърна към Калан.

— Какво да правя, Господарке?

Калан се мяташе в ръцете на Майкъл срещу ножа, опрян в гърлото й, крещеше неразбираеми думи, заглушавани от превръзката на устата й.

Гласът на Рал беше нежен, спокоен.

— Кажи ми какво гласи Книгата на преброените сенки, Ричард, или ще накарам Майкъл да започне да отсича пръстите й един по един. Колкото повече мълчиш, толкова повече пръсти ще отреже.

Ричард се извърна към Рал с ужас в погледа:

— Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, може да се провери единствено с употребата на Изповедник…

Зед се строполи на земята. Не можеше да повярва на ушите си. Още щом чу първите думи на Ричард, който рецитираше книгата, Зед разбра, че е истина; разпозна уникалния синтаксис на магическа книга. Не можеше да си измисля. Това наистина беше Книгата на преброените сенки. Зед нямаше сили да се запита как Ричард я е научил.

Светът, който познаваше, свършваше. Това беше първият ден от властването на Рал. Всичко беше загубено. Мрачният Рал спечели. Светът беше негов.

Зед седна притихнал и се заслуша. Някои от думите сами по себе си бяха магически и никой освен роденият с дарба не можеше да ги запамети в главата си; самата магия щеше да се самоунищожи напълно при някои магически ключови думи. Предпазна мярка срещу непредвидими обстоятелства. Предпазна мярка срещу някой, случайно попаднал в сърцевината на магията. Това, че Ричард можеше да изрече книгата, беше доказателство, че е роден с дарба. Роден със и за магията. Колкото и да ненавиждаше магията, Ричард я притежаваше, точно както бяха предсказали пророчествата.

Зед съжали за онова, което беше направил. Съжали, задето се беше опитвал да предпази Ричард от силите, които сигурно щяха да се опитат да го използват, ако знаеха кой е. Родените с дарба винаги са уязвими като малки. Мрачният Рал беше доказателство за това. Зед съзнателно беше решил да не обучава Ричард като начин да го запази от силите, които биха могли да узнаят за него. Зед винаги се беше страхувал и вярвал, че Ричард е роден с дарба, но се беше надявал, че той ще порасне, преди тя да се е проявила, а когато това стане, той, Зед, ще има време да го обучи, когато Ричард е достатъчно силен, когато вече е пораснал. И преди силата му да го убие. Усилията му се оказаха напразни. Не доведоха до добър край. Зед предположи, че винаги е знаел, че Ричард притежава дарбата, че е по-различен от другите. Всеки, който познаваше Ричард, знаеше, че той е по-различен. Рядък. Знакът на магията.

Зед се разплака при спомена за хубавите времена, които бяха имали двамата с Ричард. Какви прекрасни години бяха. Най-хубавите в живота му. Годините, прекарани далеч от всяка магия. Да имаш до себе си някой, който те обича без страх и само за това, което си ти самият. Да бъдеш приятел.

Ричард продължаваше да рецитира книгата без никакво колебание, без ни най-малко забавяне. Зед се удиви, че той я знае толкова перфектно, улови се, че изпитва гордост, но, от друга страна, му се прищя Ричард да не беше толкова надарен. По-голямата част от онова, което той рецитираше, се отнасяше за неща, които вече бяха станали, като например махането на обвивките на кутиите, но Мрачният Рал не го прекъсна, не му нареди да побърза, вероятно от страх да не бъде пропуснато нещо. Остави Ричард да говори със свое темпо, стоеше безмълвен, слушаше внимателно. От време на време го караше да повтори някой откъс, за да е сигурен, че го е чул правилно, беше погълнат в мисли, докато Ричард говореше за слънчеви ангели, облаци и творения на вятъра.

Следобедът напредваше, Ричард продължаваше да рецитира, Рал стоеше пред него и слушаше, Майкъл не отделяше ножа от гърлото на Калан, двамата стражи я държаха за ръцете, Чейс беше вкаменен с насочена към меча ръка, а Зед седеше на земята обречен, заключен в невидимия си затвор. Зед осъзна, че процедурата по отварянето на кутиите ще отнеме повече време, отколкото беше предполагал. Щеше да отнеме цялата нощ. Трябваше да се рисуват заклинания. Ето защо му беше необходим на Рал толкова много магьоснически пясък. Кутиите трябваше да бъдат поставени точно така, че първите зимни лъчи да ги докосват в определено положение, след като всяка от тях е хвърлила сянката си.

Всяка от кутиите, макар трите да изглеждаха еднакви, хвърляше различна сянка. Колкото повече потъваше слънцето в небето, толкова по-надалеч се разперваха сенките на кутиите. Едната хвърляше само една, другата — две, третата — три. Сега вече знаеше защо се нарича Книгата на преброените сенки.