Спря край един площад за отдавания с басейн и се загледа във вълничките, под които се стрелкаха риби. Да се бори с всички сили и средства, беше му казала Скарлет. Какво щеше да спечели с това? Какво щяха да спечелят другите? Накрая щеше да бъде същото или по-лошо. Можеше да залага на карта своя живот, но не и живота на всички останали. Не и живота на Калан. Беше тук, за да помогне на Мрачния Рал, и точно това трябваше да направи. Беше го решил.

Би камбаната за отдаване. Ричард наблюдаваше как хората започват да се събират и да коленичат, след което запяха. Две Морещици, облечени в червено, се приближиха, вперили поглед в него. Не беше време да си създава проблеми. Падна на колене, допря чело до плочките и започна да пее отдаването. След като вече беше решил, нямаше какво да мисли повече, така че остави мисълта си да се изпразни.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Повтаряше го отново и отново, оставяйки се на песента, забравяйки тревогите си. Съзнанието му се успокои, когато потърси покоя в себе си и се съедини с него.

Една мисъл накара думите в гърлото му да заседнат.

След като щеше да прави отдаване, то щеше да е към някой, който означава нещо за него. Ричард промени думите.

Калан ме ръководи. Калан ме учи. Калан е моята защита. В твоята светлина процъфтявам. Твоята милост ме закриля. Твоята мъдрост е моето смирение. Живея само за да те обичам. Животът ми ти принадлежи.

Внезапно осъзнал, той рязко се изправи на пети с широко отворени очи.

Знаеше какво трябва да направи.

Зед му беше казал, казал му беше, че повечето от нещата, в които вярват хората, са грешни. Първото правило на магьосника. Достатъчно време беше живял като глупак, достатъчно време беше слушал другите. Повече нямаше да избягва истината. Лицето му грейна в усмивка.

Той се изправи. Повярва с цялото си сърце. Въодушевен, се обърна и закрачи между коленичилите хора, пеещи отдаването.

Двете Морещици се изправиха. Застанаха на пътя му рамо до рамо, със строги лица. Той спря. Едната от тях, руса със сини очи, издигна своя Агиел в нападателна позиция, размахвайки го срещу него.

— На никого не се разрешава да пропуска отдаване. На никого.

На лицето на Ричард се върна заплашителният израз.

— Аз съм Търсачът — той вдигна Агиела на Дена, стиснат в юмрука му. — Другар съм на Дена. Аз я убих. Убих я с магията, чрез която ме държеше. Направих последното си отдаване на Татко Рал. Следващото ви движение ще определи дали ще живеете, или ще умрете. Избирайте.

Една вежда се повдигна над студено синьо око. Двете Морещици се спогледаха, след това отстъпиха встрани. Ричард се насочи към Градината на живота, към Мрачния Рал.

Зед внимателно се огледа, когато стъпиха на пътя, изкачващ се нагоре към платото, колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-ослепителен ставаше пейзажът. Тримата изскочиха от мъглата и потънаха в утринната светлина. Пред тях започна да се спуска подвижен мост. Чу се тракането на задвижените механизми, докато накрая платформата опря от другата страна на бездната. Там бяха подредени в очакване няколко десетки войници, при вида на които Чейс разхлаби ножницата на меча, висящ от рамото му. Никой от войниците не посегна към оръжието си, нито пък се опитаха да препречат пътя на тримата, всички стояха спокойно, подредени от двете страни на пътя, очевидно без да проявяват интерес към приближаващите.

На минаване покрай тях Калан не ги удостои с поглед. Чейс обаче го направи. Изглеждаше като човек, който всеки миг е готов да се впусне в кървава битка. Стражите закимаха и му се усмихнаха любезно.

Граничният надзирател се приближи към Зед, без да изпуска от поглед въоръжените до зъби войници.

— Това не ми харесва. Прекалено лесно е.

Зед се усмихна.

— Ако Мрачният Рал е решил да ни убие, трябва първо да ни остави да стигнем до мястото, където ще го стори.

Чейс се намръщи срещу магьосника.

— От това не ми става по-добре.

Зед сложи ръка на рамото на Чейс.

— Това няма нищо общо с доблестта, приятелю. Върви си в къщи, преди вратата да се е затворила завинаги зад нас.

Чейс настръхна.

— Не и преди всичко да свърши.

Зед кимна и усили темпото, за да бъде по-близо до Калан. Когато стигнаха до върха на платото, пред тях се изпречи огромна стена, простираща се и в двете посоки. Бойните кули горе бъкаха от хора. Без да спира, Калан се отправи към портата. Огъвайки се под тежестта й, двама стражи бутнаха огромните врати навътре, щом се приближи. Тя не забави крачка и когато прекрачи прага, оказвайки се от вътрешната страна на стената.

Чейс стрелна с поглед капитана на стражите.

— Всеки ли пускаш вътре?

Капитанът го погледна изненадан.

— Очаквана е. От Господаря Рал.

Чейс избоботи и я последва.

— Толкова усилия, само и само да се промъкнем до него.

— Никой не може да се промъкне при магьосник с уменията на Рал.

Чейс сграбчи Зед за ръката.

— Магьосник! Рал е магьосник?

Зед се намръщи.

— Разбира се. Как иначе е възможно да управлява магията, която владее? Той е наследник на древен род магьосници.

Чейс изглеждаше очевидно разочарован.

— Мислех, че магьосниците само помагат на хората, а не ги управляват.

Зед въздъхна дълбоко.

— Преди някои от нас да решат да не се бъркат повече в делата на хората, магьосниците управляваха. Последва разрив — войните на магьосниците, както бяха известни. Малцина от онези, които бяха на тяхна страна, оцеляха и продължиха да следват древните традиции, да използват силата за собствено благо, да управляват хората. Мрачният Рал е пряк наследник на тази част от тях — на фамилията Рал. Той е роден с дарбата, това не се случва на всеки. Но я използва само за себе си; той е човек, който не е обременен с тежестта на съвестта.

Чейс се умълча, когато започнаха да се изкачват по хълм от стъпала, минавайки между сенките на орнаментирани колони и през поляна, заобиколена с каменна ограда, с издълбани в нея цветя и лози. Влязоха в коридорите. Чейс въртеше глава във всички посоки, удивен от размерите, красотата, от смазващите обеми на полирания камък, който ги заобикаляше. Калан вървеше по средата на просторен коридор и не забелязваше никой покрай себе си, полите на роклята й плющяха, мекият звук на стъпките й по камъка отекваше глухо надалеч.

По коридорите се движеха облечени в бяло хора. Някои от тях седяха на мраморни пейки, други бяха коленичили на площади, в средата на които се виждаше камък с камбана отгоре, и медитираха. На лицата на всички грееше вечната усмивка на изпадналите в божествено заблуждение, спокойното изражение на хора, абсолютно убедени във фантазиите си за сигурност и разбиране. Истината за тях представляваше слой мъгла, който трябваше да бъде разкъсан от светлината на неопровержимите им основания. Последователи, ученици на Мрачния Рал, всички до един. Повечето от тях не обръщаха никакво внимание на тримата, удостоявайки ги с не повече от протоколно кимване.

Зед забеляза две Морещици, движещи се гордо в червените си кожи, които приближаваха към тях по един страничен коридор. Щом видяха Калан с изрисуваното на лицето й изображение на двете огледални светкавици на Кон Дар, двете пребледняха, свиха встрани и изчезнаха.

Тримата стигнаха до кръгла зала, в която се пресичаха огромни коридори. Овалните прозорци от матирано стъкло над главите им пропускаха разноцветни снопове слънчева светлина, които се събираха в просторната централна част.

Калан спря и обърна зелените си очи към магьосника.

— Накъде?

Зед посочи един коридор надясно. Калан се запъти натам без колебание.

— Как разбра накъде да вървим? — попита Чейс.

— Има два начина. Първо, Народният дворец е строен по модел, който познавам, моделът на магическо заклинание. Целият дворец представлява гигантско заклинание, начертано върху земята. Това е мощно заклинание, което пази Мрачния Рал, тук той е в безопасност, силата му се умножава. Това е заклинание, което го пази от други магьосници. В центъра му се намира едно място, наречено Градината на живота. Ще намерим Мрачния Рал там.