Ричард се надигна и разкърши ръце, за да отпусне мускулите си, като в същото време погледна зората в първия ден на зимата. Беше високо в планината. Околните върхове се врязваха в пелената от облаци, проснала се, докъдето поглед стига, към хоризонта на изток, подобно сиво море, оцветено тук-там в оранжево.

Морето от облаци беше абсолютно равно, погледът се спираше само в едно препятствие — Народния дворец. Докоснат от слънчевата светлина, далече пред него, той гордо се издигаше на платото си, извисяваше се над облаците и го чакаше. През тялото му премина студена вълна; беше прекалено далеч. Не беше преценил добре разстоянието; оказа се много по-далеч, отколкото предполагаше. Нямаше време за губене. Когато слънцето достигнеше зенита си, кутиите можеха да бъдат отворени.

Докато се обръщаше, погледът му беше привлечен от някакво движение. Конят изцвили ужасен. Утринната тишина бе раздрана от вой. Преследвачи на сърца.

Когато те се подадоха над камъка, Ричард изтегли меча си. Преди да успее и да стигне до коня си, преследвачите го повалиха. Със страхотна скорост към него се стрелнаха други. Вцепенен от изненада за миг, в следващия Ричард вече беше скочил върху камъка, под който беше спал. Преследвачите, тракайки със зъби, започнаха да драпат нагоре към него. Той посече първата редица, после се отдръпна по-навътре в скалата, тъй като го нападнаха още повече. Ричард въртеше меча, посичайки ги, докато те напредваха към него с вой и лъснали зъби.

Беше като море от сива козина, нападаща го на вълни. Той бясно ги удряше и посичаше, като в същото време се опитваше да отстъпва назад. Някои от тях започнаха да се промъкват в гръб. Отскочи встрани, а двете групи преследвачи се вкопчиха едни в други, разкъсвайки се взаимно, оспорвайки си правото кой пръв да се докопа до сърцето му.

Ричард се изкачи още по-високо, като даваше отпор на зверовете и убиваше всеки, приближил се прекалено близо. Усилията му бяха безполезни, знаеше това; бяха повече, отколкото можеше да задържи. Остави се на гнева на магията и започна да се бие неистово, като настъпи напред в редиците им. Не можеше да измени на Калан, не и сега. Въздухът сякаш се изпълни с жълти зъби, всички жадни за него. Всичко плувна в кръв. Светът стана червен.

След това дойде огънят.

Всичко изведнъж се взриви. Преследвачите виеха от смъртна болка. Драконът ръмжеше яростно. Сянката на Скарлет надвисна над него. Мечът на Ричард разсичаше приближилите се прекалено близо преследвачи. Замириса на кръв и опърлена козина.

Скарлет го сграбчи с един нокът през кръста и го отнесе далеч от подскачащите, тракащи със зъби зверове. Ричард едва дишаше от изтощение, докато драконът летеше към една полянка на съседната планина. Тя внимателно го пусна на земята и се приземи до него.

Ричард, почти разреван, се хвърли да прегръща червените й люспи, започна да ги гали, положи глава върху тях.

— Благодаря ти, приятелко. Ти ми спаси живота. Ти спаси живота на много хора. Ти си истински доблестен дракон.

— Просто имахме сделка, това е всичко — тя избълва облак дим. — Освен това някой трябва да ти помага; ти очевидно винаги се забъркваш в нещо, когато останеш сам.

Ричард се усмихна.

— Ти си най-прекрасното чудовище, което някога съм виждал. — Все още задъхан, Ричард се опита да нормализира дишането си и посочи към платото. — Скарлет, трябва да стигна до Народния дворец. Ще ме отнесеш ли? Моля те!

— Не намери ли приятелите си? Брат си?

Той преглътна буцата в гърлото си.

— Брат ми ме е предал. Предал е мен и всички останали на Мрачния Рал. Ще ми се хората да имаха поне наполовина доблестта на драконите.

Скарлет изръмжа, люспите по врата й затрепериха.

— Съжалявам, Ричард Сайфър. Качвай се. Ще те откарам.

Драконът уверено и плавно размаха криле, издигайки го над морето от облаци, което покриваше полетата Азрит, отнасяйки го на последното място в света, където би искал да попадне, ако имаше избор. Пътешествието, което би му отнело цял ден, ако се движеше с кон, продължи по-малко от час с дракона. Тя прибра криле, спускайки се над платото. Когато започна да се приземява, вятърът заплющя в дрехите му. От въздуха Ричард можеше да види колко огромен е в действителност Народният дворец. Трудно беше за вярване, че е строен от човешка ръка. Приличаше на някакъв град на градовете, събран в един невероятно огромен комплекс.

Скарлет направи един кръг над платото, минавайки покрай кулите, стените и покривите. Те проблеснаха пред погледа му в безкрайното си разнообразие, замаяха го. Скарлет се издигна над външната стена и се сниши към една просторна ливада, като запърха с крила, за да омекоти кацането. Не се виждаха нито хора, нито стражи.

Ричард се плъзна надолу по червените й люспи и се приземи на крака с глух звук. Тя завъртя глава, след това я килна надолу и го погледна. Ушите й се насочиха напред.

— Сигурен ли си, че искаш да те оставя тук? — Ричард кимна, като заби поглед в земята. Скарлет изсумтя. — Тогава шестте дена приключиха. Сделката ни е изпълнена. Следващия път, когато те видя, започваме отначало.

Ричард й се усмихна.

— Съвсем отначало, приятелю. Но няма да имаш такава възможност. Днес аз ще умра.

Скарлет го погледна с жълтото си око.

— Опитай се да не позволиш това да се случи, Ричард Сайфър. Все още не бих отказала да те хапна.

Усмивката на Ричард се разтегли още повече, той се притисна до лъскавите й люспи.

— Грижи се за малкото си драконче, когато се излюпи. Толкова ми се иска да можех да го видя. То също ще бъде красиво, сигурен съм. Разбирам, че не обичаш да разкарваш насам-натам хора, защото е противно на принципите ти, но ти благодаря, че ми даде възможност да изпитам удоволствието от летенето. Считам го за голяма привилегия.

Тя кимна.

— И аз обичам да летя. — Тя избълва облак дим. — Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Никога не съм виждала такъв като теб.

— Аз съм Търсачът. Последният Търсач.

Тя още веднъж кимна с огромната си глава.

— Пази се, Търсачо. Ти имаш дарбата. Използвай я. Използвай всичко, което притежаваш, за да се пребориш. Не се предавай. Не се оставяй той да те ръководи. Ако трябва да умреш, поне умри, борейки се със всички сили и средства, с всичко, което знаеш. Така постъпват драконите.

— Де да беше толкова лесно — Ричард вдигна поглед към червения дракон. — Скарлет, преди границата да падне, ти отнасяла ли си Мрачния Рал в Западната земя?

Тя кимна.

— Няколко пъти.

— Къде го водеше?

— В една къща, по-голяма от другите къщи. Беше от бял камък, с плочи на покрива. Веднъж го отнесох до друга къща, обикновена. Там той уби един човек. Чух виковете. И после още веднъж, до друга обикновена къща.

Къщата на Майкъл. И на баща му. И неговата собствена.

Ричард с болка сведе глава към земята и кимна.

— Благодаря ти, Скарлет — той се пребори с буцата в гърлото си и отново вдигна поглед. — Ако Мрачният Рал се опита отново да те управлява, се надявам малкото ти драконче да е в безопасност и ти да имаш възможност да се биеш до смърт. Ти си твърде благородна, за да можеш да бъдеш управлявана.

Скарлет пусна една драконска усмивка и се издигна в небето. Ричард гледаше как кръжи над главата му, без да го изпуска от поглед. Обърна глава на запад, тялото последва главата й. Ричард остана така, загледан след нея, докато тя се смаляваше все повече и повече в далечината. Обърна се към двореца.

Огледа стражите на входа, готов да се бие, но те просто любезно кимнаха. Гостът се завръща. Огромните коридори го погълнаха.

Знаеше най-общо посоката, където се намираше градината с кутиите и тръгна натам. Вървя известно време и коридорите все му се струваха непознати, но мина още малко и като че ли започна да разпознава някои от тях. Разпозна арките и колоните, площадите за отдавания. Мина през коридора, където се намираха покоите на Дена. Не обърна поглед натам.

Беше замаян, сломен от взетото решение. Дори само идеята, че той е човекът, който ще предостави силата на Орден на Мрачния Рал, го съкрушаваше. Знаеше, че така спасява Калан от още по-зла участ, че спасява много други хора от смърт, и въпреки това се чувстваше като предател. Щеше му се този, който ще помогне на Рал, да е всеки друг, но не и той. Но не можеше да е никой друг. Само той знаеше отговорите, които търсеше Рал.