Когато тримата приближиха, всички освен Кралицата застанаха на едно коляно, покланяйки се дълбоко, а Ричард ококори очи; никога преди не бе виждал кралица. Зед го срита отстрани. Той падна на едно коляно и по примера на Зед наведе глава. Единствените, които не коленичиха и не сведоха глави, бяха Калан и Кралицата. Ричард едва беше коленичил, когато всички отново заеха местата си, той се изправи последен. Предположи, че не е необходимо двете жени да се покланят една на друга.

Кралицата гледаше втренчено Калан, която, вдигнала високо глава, не промени спокойното си изражение и дори не погледна жената пред себе си. Настъпи пълна тишина.

Калан леко повдигна ръка, може би на не повече от фут от тялото си, без да я отпуска изцяло, само китката й изведнъж увисна надолу. Изражението на Кралицата помръкна. При Калан нямаше никаква промяна. Ричард си каза, че ако някой мигне, сигурно щеше да се чуе. Кралицата леко се извърна настрани и подаде кученцето си на един мъж, облечен в яркозелен жакет с дълъг ръкав и черни панталони на червени и жълти ивици. Зад Кралицата имаше цяло ято мъже, облечени по подобен начин. Кучето изджавка злобно и ухапа мъжа по ръката; той положи всички усилия да не му обърне внимание.

Кралицата падна на колене пред Калан.

В същия миг млад мъж в чисто черни дрехи се приближи до нея с поднос в ръце. Поклони се, като главата му се наведе невъзможно ниско и подаде подноса на Кралицата. Тя взе от него една малка кърпа, потопи я в сребърна купа с вода и обърса с нея устните си. Върна кърпата върху подноса.

Кралицата леко пое ръката на Майката Изповедник и я целуна с току-що измитите си устни.

— Кълна се във вярност на Изповедниците, с короната си, с кралството си, с живота си.

Ричард бе чувал малцина да лъжат с такава лекота.

Най-после Калан отмести очи. Погледна към сведената глава на Кралицата.

— Стани, дете мое.

Повече от Кралица, помисли си Ричард. Спомни си как учеше Калан да прави капани, да разпознава следи, да изравя корени и усети, че се изчервява.

Кралица Милена с мъка се изправи на крака. На устните й грейна усмивка. Не и в очите й.

— Не сме отправяли молба за Изповедник.

— Въпреки това съм тук — гласът на Калан би вледенил вода.

— Да, е, това е… прекрасно. Просто… прекрасно — лицето й блесна. — Ще вдигнем банкет. Да, банкет. Веднага ще разпратя куриери с покани. Всички ще дойдат. Сигурна съм, че за тях ще бъде истинско удоволствие да вечерят с Майката Изповедник. Това е голяма чест — тя се обърна и посочи мъжете в жълто-червени панталони. — Това са моите адвокати — При тези думи мъжете отново дълбоко сведоха глави. — Не помня имената на всичките — протегна ръка към двама мъже в златни роби. — А това е Сайлъс Таник, до него Брандин Гадинг, главните съветници на короната. — Двамата кимнаха. — И моят министър на финансите, Лорд Рондел; моята гадателка по звездите, Лейди Кайли — Ричард не забеляза сред антуража на Кралицата магьосник, облечен в сребърна мантия. Кралицата махна с ръка към един опърпан мъж в дъното. — И Джеймс, моят придворен художник.

С крайчеца на окото си Ричард видя как Зед настръхна. Джеймс не сваляше развратните си очи от Калан, докато се покланяше плитко. Китката на дясната му ръка липсваше. Мазната усмивка, с която й се усмихна, накара Ричард инстинктивно да посегне към дръжката на меча си, преди да се замисли. Без да го поглежда, Зед го сграбчи за китката и махна ръката му от там. Ричард се огледа да види дали някой е забелязал. Не. Всички бяха вперили очи в Майката Изповедник.

Калан се обърна към тях двамата.

— Зедикус Зорандер, гадател по облаците и доверен съветник на Майката Изповедник — Зед се поклони театрално. — И Ричард Сайфър, Търсач, защитник на Майката Изповедник — Ричард повтори поклона на Зед.

Кралицата се обърна към него и повдигна вежда, като го изгледа кисело.

— Доста патетичен защитник на Майката Изповедник.

Изражението на Ричард не се промени. Калан остана невъзмутима.

— Мечът е онзи, който нанася удари; човекът е без значение. Умът му може и да не е много силен, но мускулите му са. Както и да е, склонен е да употребява меча си доста често.

Кралицата не изглеждаше като да й е повярвала. Зад кралската й свита, надолу по стълбите се плъзна малко момиче в розова копринена рокля. Носеше накити, прекалено големи за нея. Застана до Кралицата и отметна дългата коса зад гърба си. Не се поклони.

— Дъщеря ми, Принцеса Вайълит. Вайълит, скъпа, това е Майката Изповедник.

Принцеса Вайълит се намръщи срещу Калан.

— Косата ти е много дълга. Може би ще трябва да я подстрижем.

Ричард разпозна върху лицето на Кралицата едва забележима усмивка на задоволство. Реши, че е дошъл моментът да я попритесни отново.

Мечът на истината изведнъж изникна в ръцете му, изпълвайки просторната зала със специфичния си металически звук, който отекна в камъка. Приближил меча досами носа на Принцесата, Ричард остави гнева да изпълни тялото му, да придаде на думите му наистина драматично звучене.

— Поклони се на Майката Изповедник — изсъска той — или ще умреш.

Зед се направи на отегчен. Калан изчака спокойно. Нямаше по-широко отворени очи от тези на Принцесата, вгледана в острието пред носа си. Тя падна на колене и наведе глава. Когато се изправи, очите й се спряха върху него, сякаш питайки го дали поклонът е бил достатъчен.

— Внимавай с езика си — озъби й се Ричард. — Следващия път може и да се разделиш с него.

Тя кимна и се приближи към майка си, далеч от Калан. Ричард прибра меча в ножницата, обърна се и дълбоко се поклони на Калан, която не го погледна, след това се върна на мястото си зад нея.

Тази демонстрация произведе желаното въздействие върху Кралицата, гласът й зазвуча като ведра песничка.

— Да, ами, както вече казах, прекрасно е, че сте сред нас. Всички ние сме поласкани. Позволете ми да ви предоставим най-красивите стаи. Сигурно сте изморени от пътуването. Може би ще искате да отдъхнете преди вечеря, а после, след като вечеряме, ще си устроим едно чудесно дълго…

— Не съм дошла тук, за да ям — скастри я Калан. — Дошла съм да инспектирам тъмницата ви.

— Тъмницата? — тя направи физиономия. — Там е отвратително. Сигурна ли сте, че не бихте искала първо…

Калан тръгна.

— Знам пътя — Ричард и Зед се спуснаха след нея. Тя спря и се обърна към Кралицата. — Вие ще ме чакате тук — гласът й беше леден, — докато свърша. — Кралицата започна да се покланя в знак на съгласие, а Калан тръгна, обръщайки се на пети, като роклята прошумоля зад гърба й.

Ако Ричард не я познаваше така добре, цялостното й поведение би могло да го стресне до мозъка на костите.

Калан ги поведе надолу по стълбите, през стаи, които ставаха все по-невзрачни и мизерни, колкото повече се приближаваха към подземията на замъка. Ричард беше изумен от размерите на това място.

— Надявах се Гилер да е там — каза Калан. — Сега става безсмислено да правим всичко това.

— И аз — избоботи Зед. — Хвърли един бърз поглед, попитай дали някой не иска да се изповяда и щом ти откажат, се връщаме обратно горе и искаме да видим Гилер — той й се усмихна. — Дотук се справяш чудесно, скъпа. — Тя отвърна и на двама им с усмивка. — И Ричард — предупреди го Зед, — стой настрана от този художник, Джеймс.

— Защо? Може да не се харесам, като ме нарисува ли?

— Престани да се хилиш. Стой настрана, защото може да изпрати заклинание срещу теб.

— Заклинание? Защо му е на един художник да хвърля заклинания върху някой?

— Защото в Средната земя има много различни езици, макар основният да е същият като в Западната земя. За да може някой да бъде настигнат от заклинание, той трябва да разбира езика му. Ако не говориш този език, не можеш да направиш заклинание. Но всеки може да разбере една картина. Този Джеймс може да нарисува заклинание за почти всеки, без Калан и мен, но за теб може. Стой настрана от него.

Стъпките им отекваха, докато тримата бързо слизаха надолу по каменните стъпала. От стените, доста под земята, капеше вода, на места бяха покрити с мъх.