— В града идвали мисионери, които разказвали на хората колко велик е Мрачният Рал. Появявали се често и убеждавали градския съвет какви неща ще имат, когато Д’Хара започне да властва над всички земи. Тръбели навсякъде колко много Рал обича хората.

— Това е лудост! — остро прошепна Ричард.

— Така или иначе, хората от Града на дърварите били убедени в това. Всички се съгласили да обявят града си за територия на Д’Хара. В града нахлула Националната армия на мира, войниците се отнасяли с всички с безкрайно уважение, купували стоки от търговците, пръскали злато и сребро в изобилие — тя посочи назад, към покритите с платнища купища дървен материал. — Мисионерите устояли на думата си; започнали да идват поръчки за дървесина. Много дървесина. За да се построят нови градове, в които хората да живеят и да преуспяват под сияйното ръководство на Татко Рал.

Ричард смаян поклати глава.

— И после?

— Разчувало се все повече; работата започнала да става повече, отколкото хората в града можели да поемат. Работа за Татко Рал. Прииждали нови и нови работници, за да се справят с поръчките за дървесина. Междувременно мисионерите говорели на хората каква заплаха представлява за тях Западната земя. Каква заплаха е тя за Татко Рал.

— Западната земя! — Ричард не можеше да повярва.

Тя кимна.

— След това Националната армия на мира напуснала града, като казали, че трябвало да се бият с войските на Западната земя, да защитават и другите градове, които са се клели във вярност на Д’Хара. Хората умолявали част от тях да останат, за да ги защитават. В замяна на верността и всеотдайността на местните жители малък брой войници останали.

Ричард я поведе към пътеката, по която бяха дошли, и хвърли един последен объркан поглед назад към града.

— Значи не е била армията на Рал?

Пътеката беше достатъчно широка, така че тя го изчака и след като се изравниха, продължи.

— Не. Казват, че известно време всичко вървяло чудесно. След това, преди около седмица, по изгрев слънце в града нахлула войскова част от армията на Западната земя и избила до крак войниците от Д’Хара. След това се развилнели и започнали безразборно да убиват и да плячкосват града. Докато войниците от Западната земя убивали, крещели, че това ще се случи с всеки, който последва Рал, с всеки враг на Западната земя. Преди залез слънце си тръгнали.

Ричард я сграбчи за ризата близо до раменете и я обърна с лице към себе си.

— Не е вярно! Хората от Западната земя не могат да направят подобно нещо! Не са били те! Не може да бъде!

Тя примигна насреща му.

— Ричард, не съм казала, че е вярно. Просто ти предавам онова, което чух, онова, което си мислят, че е станало, онези хора там.

Той пусна ризата й, имаше още една причина да се изчерви. Не можа да се сдържи и добави:

— Нито една войска в Западната земя не може да стори това — той се накани да продължи пътя си, но тя го спря, хващайки го за ръката.

— Това не е всичко.

По очите й той разбра, че не иска да чуе края на разказа. Кимна й да продължава.

— Всички, които останали живи, незабавно започнали да напускат града, вземайки със себе си всичко, което биха могли да носят. Повечето тръгнали на следващия ден, някои искали да погребат телата на близките си. Същата нощ в града се върнала войскова част от армията на Западната земя, може би около петдесетина души. До този момент града били напуснали малцина от оцелелите. Казано им било, че на враговете на Западната земя не е позволено да бъдат погребвани, че трябва да бъдат оставени да ги изядат животните и това да послужи за пример на всеки, който реши да се противопоставя на законите на Западната земя. За доказателство събрали всички оцелели мъже, дори момчетата, и ги екзекутирали. — По начина, по който Калан произнесе думата екзекутирали, без да уточнява какво точно е станало, Ричард разбра, че не иска да знае повече. — Момченцето и старецът, които видяхме, се спасили по чудо, ако не ги били пропуснали, сега и те да са мъртви. Жените били оставени живи, за да гледат — тя млъкна.

— Колко жени са напуснали града?

Тя поклати глава.

— Не знам, не много — тя крадешком хвърли поглед по пътеката зад тях, загледа се за миг в града, преди гневните й очи да се върнат отново върху неговите. — Войниците изнасилили жените. И момичетата — погледът й го изпепеляваше. — Всяко от момичетата, които видя, е било изнасилено от поне…

— Войниците от Западната земя не постъпват така!

Тя се вгледа в лицето му.

— Знам. Но кой? Защо? — изражението й отново изстина и стана спокойно.

Той я погледна ужасен.

— Няма ли нещо, което можем да направим за тях?

— Задачата ни не е да защитим шепа хора или пък да се грижим за мъртвите, а за живите, като спрем Мрачния Рал. Нямаме време за губене, трябва да стигнем до Тамаранг. Каквото и да се е случило, по-добре да стоим далеч от пътищата.

— Имаш право — с неохота призна той. — Но това не ми харесва.

— Нито пък на мен — чертите й придобиха по-меко изражение. — Ричард, мисля, че те ще са в безопасност. Която и войска да е сторила това, едва ли ще се върне за шепа жени и деца; те биха търсили по-голяма плячка.

Ричард си мислеше колко ненавижда подобни истории, спомни си как, когато беше у дома, в Града на елените, брат му винаги му казваше какво да прави.

— Толкова голяма група войници не би тръгнала по пътека, която минава през гъста гора като тази тук, те биха се придържали към пътищата, но въпреки това си мисля, че ще трябва занапред да гледаме да нощуваме в хралупести борове. Не знаем кой може да ни срещне.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Ричард, мнозина от Средната земя са на страната на Мрачния Рал и са извършили неописуеми престъпления. От това аз по-лоша ли ставам в очите ти?

Той се намръщи.

— Разбира се, че не.

— И аз не бих гледала на теб с по-лошо око, ако се окаже, че това е сторено от войници от Западната земя. Това не е престъпление, извършено от теб, не ти си накарал сънародниците си да го направят. Живеем във война. Опитваме се да правим онова, което предците ни са правили някога, Търсачите и Изповедниците с общи усилия; да свалим от престола един владетел. В този случай има само двама души, на които можем да разчитаме. Ти и аз — тя се вгледа в лицето му с напрегнат, вечен поглед. Той осъзна, че сграбчва със сила дръжката на меча си. — Може да настъпи момент, когато ще останеш само ти. Всички правим онова, което се изисква от нас. — Това не бяха думи на Калан, а на Майката Изповедник.

Настъпи дълго, конфузно мълчание, преди тя да отмести очите си от него, най-накрая се обърна и тръгна напред. Той се загърна плътно в пелерината си, зъзнейки и отвътре, и отвън.

— Не са били хора от Западната земя — промърмори на себе си и тръгна след нея.

— Огън за мен — каза Рейчъл. Малката купчинка съчки, заобиколена с камъни, пламна, осветявайки вътрешността на хралупестото дърво с ярка червена светлина. Тя прибра пръчицата обратно в джоба си и като трепереше, протегна ръце напред към огъня и погледна към Сара, която лежеше в скута й.

— Ще сме в безопасност тук тази нощ — каза тя на куклата си. Сара не отговори — не беше говорила от нощта, когато избягаха от замъка, — така че Рейчъл само се преструваше, че чува гласа й, който казваше, че я обича. Тя отвръщаше на безмълвните думи на Сара с прегръдка.

Извади няколко боровинки от джоба си и започна да ги яде една по една, като същевременно търкаше ръце една в друга, за да ги стопли. Сара не искаше боровинки. Рейчъл загриза парче кораво сирене; всичката останала храна, която беше изнесла от замъка, свърши. Освен, разбира се, самунът хляб. Но него не биваше да яде; в него бе скрита кутията.

Гилер й липсваше болезнено, но трябваше да направи, каквото той бе пожелал — да продължава напред, като всяка нощ си намира ново хралупесто дърво. Не знаеше колко далеч е от замъка; просто вървеше, докато се стъмни, слънцето й заставаше в гръб, когато тръгваше сутрин, а вечер залязваше пред очите й. Беше научила това от Брофи. Той го наричаше да пътуваш със слънцето. Тя предполагаше, че точно това прави. Пътува.