— Е, и?

Ричард й хвърли гневен поглед.

— Открих следите й, тръгнала е на запад, натам, откъдето идваме. Те се включват в пътеката неколкостотин ярда по-натам. Следите са стари, от часове. — Той посочи мястото в дъното на хралупата. — Ето откъде се е измъкнала. Промъкнала се е покрай теб през гората и се е изпарила. Следил съм хора, които не са искали да ги открия, и техните следи са били по-лесни за различаване. Тя се движи отгоре, по корените, по камъните, освен това е твърде мъничка и не оставя следи там, където друг би оставил. Видя ли ръцете й?

— Видях продълговати синини. От пръчка са.

— Не, имам предвид драскотините.

— Не видях никакви драскотини.

— Точно така. По роклята й имаше бодли; вървяла е през къпинака и въпреки това по ръцете й нямаше драскотини. Тя е нежна и избягва да се докосва до каквото и да било. Възрастен човек просто би минал напряко, обсипвайки пътеката след себе си с повредени и счупени клони. Тя почти никога не се докосва до нищо. Трябваше да видиш пътеката, от която се отклоних, за да тръгна сред храсталака и да я проследя. Тя минава под храстите като въздух. Дори след като се е върнала на пътеката, ми отне доста време, докато разбера. Краката й са боси; не обича да стъпва в кал или вода — така й е по-студено, — така че стъпва там, където е сухо, където не можеш да различиш следите й.

— Трябваше да я видя.

Той осъзна, че Калан си мисли, че я обвинява. Въздъхна с раздразнение.

— Не е твоя вината, Калан. Ако аз бях на пост, също нямаше да я усетя. Тя не е искала да бъде забелязана. Тя е едно умно малко момиченце.

От това тя явно не се почувства по-добре.

— Но можеш да я проследиш, нали?

Той я погледна косо.

— Мога — посегна към гърдите си. — Намерих го в джоба на ризата си — повдигна вежда. — До сърцето си — извади вързаното за единия край кичурче коса на Рейчъл. Сви го в шепата си. — За да я помня винаги.

Калан се изправи, лицето й беше бледо като платно.

— Вината е моя — тя се измъкна от хралупата. Той се опита да я хване за ръката, но тя се отскубна от него.

Ричард сложи раницата си встрани и я последва. Калан стоеше със скръстени под гърдите ръце и с гръб към него. Гледаше към гората.

— Калан, вината не е твоя.

Тя кимна.

— Косата ми. Не видя ли ужаса в очите й, когато видя косата ми? Виждала съм този поглед хиляди пъти. Имаш ли представа какво значи да плашиш хората, дори децата, непрекъснато? — Той не отговори. — Ричард? Би ли ме подстригал?

— Какво?

Калан се извърна към него, в очите й се четеше молба.

— Да ме подстрижеш.

Той видя болката в очите й.

— Защо не го направиш сама?

Тя се извърна.

— Не мога. Магията няма да позволи един Изповедник да отреже собствената си коса. Болката е толкова силна, че не позволява да го направим.

— Как е възможно?

— Спомняш ли си болката, която изпита от магията, когато уби за първи път? Същото е. От тази болка Изповедникът губи съзнание, преди да е успял да приключи с подстригването. Опитвала съм един-единствен път. Всеки Изповедник го прави веднъж. Когато се нуждае от подкъсяване, косата ни трябва де бъде подстригана от друг. Но никой не би се осмелил да отреже изцяло косата на Изповедник — тя отново се обърна към него. — Ще го направиш ли заради мен? Ще отрежеш ли косата ми?

Той отмести поглед от очите й и се втренчи в изсветляващото синьо небе, опитвайки се да разбере чувствата си, нейните чувства. Все още имаше толкова много неща, които не знаеше за нея. Животът й, нейният свят бяха тайна за него. Като момче искаше да знае всичко. Сега беше наясно, че това е невъзможно; заливът помежду им беше пълен с магия. Магия, очевидно направена така, че да ги държи далеч един от друг.

Очите му се върнаха върху нея.

— Не.

— Мога ли да знам защо?

— Защото те уважавам заради онова, което си. Онази Калан, която познавам, не би искала да измами хората, като се опитва да ги накара да си помислят, че е нещо по-малко от онова, което в действителност е. Дори и да успееш да измамиш някого, това няма да промени нещата. Ти си каквато си: Майката Изповедник. Никой не може да бъде нито повече, нито по-малко от онова, което е — той се усмихна. — Една мъдра жена, моя приятелка, веднъж ми каза това.

— Всеки мъж би се възползвал от възможността да отреже косата на един Изповедник.

— Не и този тук. Този тук ти е приятел.

Тя кимна, ръцете й все още бяха скръстени под гърдите.

— Сигурно й е студено. Не си взе дори одеяло.

— Не взе и никаква храна, нищо освен този самун хляб, който носи със себе си и по някаква причина не го докосва, макар да умира от глад.

Най-после Калан се усмихна.

— Тя яде повече, отколкото ние двамата заедно. Поне коремчето й е пълно. Ричард, когато стигне до Града на дърварите…

— Тя не отива в Града на дърварите.

Калан се приближи.

— Но нали там живее баба й!

Ричард поклати глава.

— Няма никаква баба. Когато каза, че баба й е в Града на дърварите, а аз й отговорих, че не може да отиде там, тя дори не трепна. Просто каза, че ще отиде някъде другаде. Дори не се замисли, не попита нищо за баба си, не направи каквото и да е възражение. Тя бяга от нещо.

— Бяга? Може би от онзи, който е оставил тези синини по ръцете й.

— И по гърба й. Колкото пъти докосвах с ръка някоя синина по гърба й, тя подскачаше, но не каза нищо. Толкова силно й се искаше някой да я прегърне. — Веждите на Калан се сбърчиха с тъга. — Бих казал, че бяга от онзи, който е орязал така косата й.

— Косата й ли?

Той отново кимна.

— Било е, за да я бележат по някакъв начин, може би като собственост. Никой не би подстригал друг човек по този начин, освен ако не иска да предаде някакво съобщение с това. Особено в Средната земя, където всички обръщат такова голямо внимание на косата. Беше очевидно съобщение, което показва, че някой има власт над нея. Ето защо я подстригах, за да залича белязаното.

Калан не гледаше в някаква определена посока.

— Ето защо беше толкова щастлива косата й да бъде подстригана равно — прошепна тя.

— Освен това има и още нещо, нещо повече от обикновено бягство. Тя лъже по-лесно от комарджия. Лъже с лекотата на човек, който наистина има причина да го прави.

Очите й отново се спряха на неговите.

— Каква например?

— Не знам — въздъхна той. — Но има някаква връзка с хляба.

— Хляба? Наистина ли мислиш така?

— Тя е без обувки, без пелерина, не носи нищо освен куклата си. Това е най-ценното й притежание, отдадена й е изцяло и въпреки това ни позволи да я докоснем. Но не би ни допуснала дори на ръка разстояние от хляба. Не знам достатъчно за магията в Средната земя, но там, откъдето идвам, едно малко момиченце не би ценяло един хляб повече от куклата си и съм убеден, че и тук не е по-различно. Видя ли погледа в очите й, когато ти се протегна към хляба, как го сграбчи? Ако имаше нож и ти не беше отстъпила назад, щеше да го използва срещу теб.

— Ричард — смъмри го тя, — не може да говориш сериозно такива неща за едно малко момиченце. Един хляб не може да е от такова значение за нея.

— Не може ли? Ти сама каза, че тя яде колкото нас двамата, взети заедно. Вече започвах да си мисля, че е роднина на Зед. Обясни ми защо, когато направо умира от глад, дори не си е гризнала от този хляб — той поклати глава. — Тук има нещо и този хляб е в основата му.

Калан направи стъпка към него.

— И така, тръгваме ли след нея?

Ричард почувства тежестта на зъба върху гърдите си. Въздъхна дълбоко и тихо промълви.

— Не. Както Зед обича да казва, нищо на този свят не се постига лесно. С какво бихме оправдали факта, че тръгваме след едно малко момиченце, за да разрешим загадката на нейния хляб, след като Рал преследва кутията?

Тя взе ръката му в своята и я погледна.

— Мразя онова, което Мрачният Рал ни причинява, начина, по който ни изкривява — тя стисна ръката му. — Рейчъл се вмъкна в сърцата ни много бързо.