Карл замислено сбърчи вежди.

— Ами да, докато беше малка, изчезваше на няколко пъти. Но на следващия ден си идваше.

— Ти притесняваше ли се, когато тя изчезне?

— Ами разбира се.

— Защо?

— Защото я обичам.

— Разбирам. И значи, когато на другия ден Тинкър се върне, ти какво правиш?

— Взимам я в ръце и я прегръщам, прегръщам…

— Не биеш Тинкър с колана си?

— Не!

— Защо не?

— Защото я обичам!

— Но нали се притесняваш за нея?

— Да.

— Значи я прегръщаш, когато се прибере у дома, защото я обичаш и се тревожиш за нея.

— Да.

Рал леко се наклони назад, очите му бяха наситено сини.

— Разбирам. А ако беше ударил Тинкър с колана си, когато се прибере, какво предполагаш, че би направила тя?

— Обзалагам се, че следващия път не би се върнала. Няма да иска да се върне, щом я бия. Би отишла някъде другаде, при хора, които ще я обичат.

— Разбирам — многозначително каза Рал.

По бузите на Карл потекоха сълзи. Плачейки, той отклони погледа си от очите на Рал. Най-накрая Рал протегна ръка и приглади назад косата на момчето.

— Съжалявам, Карл. Не исках да те карам да се вълнуваш. Но искам да знаеш, че когато всичко това свърши и ти отново се прибереш у дома, ако някога почувстваш нужда от дом, тук си винаги добре дошъл. Ти си чудесно момче, чудесен млад мъж и аз бих се гордял да останеш в моя дом, при мен. И двамата с Тинкър. Освен това бих искал да знаеш, че ти се доверявам напълно, ще можеш да идваш и да си отиваш когато си пожелаеш.

Карл вдигна към него влажни очи.

— Благодаря ти, Татко Рал.

Рал топло се усмихна.

— А сега, какво ще кажеш за малко храна?

Карл кимна одобрително.

— Какво ти се яде? Имаме всичко, което би могъл да си поискаш.

Карл се замисли за миг, след това се усмихна.

— Искам боровинков пай. Той ми е любимият. — Карл сведе поглед, усмивката му угасна. — Но не ми позволяват да го ям на закуска.

Лицето на Мрачния Рал се разля в широка усмивка. Той се изправи.

— Нека бъде боровинков пай тогава. Отивам да го взема и веднага се връщам.

Господарят прекоси градината към една покрита с асма странична врата. Щом се приближи, вратата се отвори пред него и голямата ръка на Демин Нас я задържа, докато Рал мине, за да влезе в тъмната стая. На малко огнище висеше метален съд, в който вреше някаква смес с отвратителна миризма. Двамата гардове, облени в пот, стояха край далечната стена.

— Господарю Рал — поклони се с глава Демин. — Надявам се момчето да е срещнало одобрението ви.

Рал облиза върховете на пръстите си.

— Ще свърши чудесна работа. — Той заглади надолу веждите си. — Сипи една паница от тая помия да изстине.

Демин взе една купа и започна да сипва в нея от кашата с дървена лъжица.

— Ако всичко е наред — злобна усмивка се появи на сипаничавото му лице, — ще трябва да се стягам да поднеса почитанията си на Кралица Милена.

— Чудесно. По пътя се отбий и кажи на дракона, че ми трябва.

Демин спря да сипва.

— Тя не ме харесва.

— Тя не харесва никой — равно каза Рал. — Но не се притеснявай, Демин, няма да те изяде. Знае какво ще направя, ако прекали с търпението ми.

Демин отново се върна към работата си.

— Ще попита кога ще имаш нужда от нея.

Рал го погледна с крайчеца на окото си.

— Това не я засяга, кажи й, че аз го казвам. Ще дойде, когато й заповядам, и ще чака, докато съм готов. — Той се извърна и надзърна през малък процеп през зеленината към главата на момчето. — Но теб те искам обратно след две седмици.

— Дадено, две седмици. — Демин остави купата. — Но наистина ли е необходимо да се бавим толкова с момчето?

— Необходимо е, ако искам да се завърна от отвъдния свят. — Рал продължаваше да гледа през процепа. — Може да отнеме по-дълго време. Колкото — толкова. Трябва да спечеля пълното му доверие, по воля дадения дар на безусловната му вярност.

Демин закачи пръст на колана си.

— Има и друг проблем.

Рал му хвърли поглед през рамо.

— Това ли е всичко, с което се занимаваш, Демин? Да обикаляш насам-натам и да търсиш проблеми?

— Това държи главата върху раменете ми.

Рал се усмихна.

— Така е, приятелю, така е — той въздъхна. — Изплюй камъчето тогава.

Демин прехвърли тежестта на другия си крак.

— Миналата нощ ми докладваха, че облакът преследвач е изчезнал.

— Изчезнал?

— Е, не чак изчезнал, но скрит. — Той прокара пръст по лицето си. — Били се появили облаци, които го скрили.

Рал се засмя. Демин объркано се намръщи.

— Нашият приятел старият магьосник. Прибягнал е до малките си номерца, за да ме дразни. Трябваше да се очаква. Това не е проблем, приятелю. Без значение е.

— Господарю Рал, та нали по този начин трябваше да откриете книгата. Като изключим последната кутия, нима има нещо друго по-важно?

— Не съм казал, че книгата не е важна. Казах, че облакът не е важен. Книгата е особено важна, ето защо не бих се доверил единствено на облак-преследвач. Демин, ти как мислиш съм прикрепил облака към момчето на Сайфър?

— Способностите ми се простират в области, различни от магията, Господарю Рал.

— Така е, приятелю. — Рал облиза пръстите си. — Преди много години, преди баща ми да бъде убит от този зъл магьосник, той ми разказа за кутиите на Орден и за Книгата на преброените сенки. Той самият искаше да ги открие, но не беше достатъчно добре обучен. Беше прекалено много човек на действието, на войната. — Рал се вгледа в очите на Демин. — Точно като теб, добри ми приятелю. Той не притежаваше необходимото познание. Но беше достатъчно мъдър, за да ме научи колко е важно освен меч човек да има и глава; как с главата могат да се победят неизброимо число хора. Беше ми осигурил възможно най-добрите учители. Тогава го убиха. — Рал удари с юмрук по масата. Лицето му почервеня. Само след миг се успокои. — И така, аз дълги години залягах здраво над книгите, за да успея там, където баща ми се бе провалил, и да възвърна на рода Рал полагащото се по право място на владетели на света.

— Вие надминахте и най-смелите мечти на баща си, Господарю Рал.

Рал се усмихна с тънката си усмивка. Продължи мисълта си, като преди това отново погледна през процепа.

— Докато се обучавах, открих къде е скрита Книгата на преброените сенки. В Средната земя, от другата страна на границата, но тогава още не можех да пътувам до отвъдния свят, за да отида да я върна обратно. Така че изпратих един звяр да я пази, да я наблюдава вместо мен до деня, когато ще мога да отида сам да я взема.

Той се изправи и се извърна към Демин с мрачно изражение на лицето.

— Преди да успея да взема книгата, един човек на име Джордж Сайфър уби звяра и я открадна. Моята книга. Взе като трофей един зъб от звяра. Нещо изключително глупаво, тъй като звярът бе изпратен с магия, с моята магия — той повдигна вежда, — а аз мога да открия магията си.

Рал облиза пръстите си и ги прокара по устните си с разсеян поглед.

— След като задействах кутиите на Орден, отидох да си взема книгата. И тогава разбрах, че е открадната. Отне време, но разбрах кой я е откраднал. За нещастие тя вече не беше у него и не можеше да ми каже къде е отишла — Рал се усмихна на Демин. — Накарах го да страда — Демин му се усмихна в отговор. — и разбрах, че е дал зъба на сина си.

— Значи ето откъде знаете, че книгата е у момчето на Сайфър.

— Да, Книгата на преброените сенки е у Ричард Сайфър. Той е и онзи, който носи зъба. Ето как прикрепих за него облака — закачих го за зъба, подарък от баща му, зъба, в който има моя магия. Щях да открия книгата по-рано, но имах доста работа. Просто закачих облака за него, за да мога междувременно да го следя. Само за удобство. Но работата е опечена; мога да взема книгата когато си пожелая. Облакът е почти без значение. Мога да го открия по зъба.

Рал взе купата с каша и я подаде на Демин.

— Опитай това, виж дали е достатъчно изстинала — той изви вежди. — Не бих искал да нараня момчето.