Дълбоко в душата му се надигна болка, очите му се напълниха със сълзи.

— Калан — прошепна той в хладния сутрешен въздух.

Заболя го така, сякаш сърцето му беше разкъсано. Нямаше я и вината за това беше негова; не беше достатъчно нащрек, предаде я, не я защити. Как можа всичко да се случи толкова бързо? Толкова лесно? Ейди го предупреди, предупреди го, че ще го викат. Защо не беше по-внимателен? Защо не се отнесе по-сериозно към предупреждението й? Ричард отново и отново си представяше мислено колко ужасена е била Калан, представи си объркването й, когато е установила, че той не е с нея, виковете й за помощ. Болката й. Смъртта й. Ричард се разрида, а мисълта му отчаяно се заблъска насам-натам, търсеше начин да върне времето назад, да промени нещата, да не обръща внимание на гласовете, да не изпуска ръката й, да я спаси. Докато отпускаше острието към земята, оставяйки го да заоре, по лицето му се стичаха сълзи — беше твърде изморен, за да го прибере в ножницата, така че продължи напред замаян. Камънакът свършваше. Зелената светлина отслабна и се стопи в мига, в който той стъпи на пътеката в гората.

Някой прошепна името му с човешки глас. Спря и се извърна.

Баща му стоеше облян в светлина.

— Синко — прошепна той, — позволи ми да ти помогна.

Ричард го гледаше равнодушно. Небето просветляваше, утринта потапяше всичко във влажна сива светлина. Единственият цвят наоколо беше искрящото зелено около баща му, който стоеше с разтворени ръце.

— Не можеш да ми помогнеш — грубо прошепна Ричард.

— Грешиш, мога. Тя е при нас. В безопасност е.

Ричард направи няколко стъпки към него.

— В безопасност ли?

— Да, в безопасност. Ела, ще те заведа при нея.

Ричард се приближи още малко, влачейки след себе си острието на меча. По бузите му се стичаха сълзи. Гърдите му се повдигаха.

— Наистина ли можеш да ме заведеш при нея?

— Да, синко — нежно каза баща му. — Ела. Тя те чака. Ще те заведа при нея.

Ричард безмълвно се приближи до баща си.

— И ще бъда с нея? Завинаги?

— Завинаги — бе отговорът, произнесен с успокоителен, познат глас.

Ричард отново потъна в зелената светлина, при баща си, който топло му се усмихваше.

Щом стигна до него, вдигна Меча на истината и разсече с него сърцето на баща си. Пронизан, баща му го погледна с ококорени очи.

— Колко пъти, скъпи татко — попита Ричард през сълзи и стиснал зъби, — трябва да разсичам сянката ти?

Баща му потръпна и се стопи в мъгливия сутрешен въздух.

На мястото на гнева дойде горчиво задоволство; след това то също се стопи, когато Ричард отново стъпи на горската пътека. Сълзите се стичаха на струйки през прахта и потта на лицето му. Той ги изтри с ръкава си и преглътна буцата в гърлото си. Върна се на пътеката, а дърветата го обгърнаха безстрастно.

Ричард с мъка прибра меча в ножницата. След като го направи, през джоба си забеляза светлината на нощния камък, все още беше сумрачно, така че от него струеше слаба светлина. Той спря, още веднъж взе в ръка гладкия камък и го постави обратно в кожената му кесийка, прекъсвайки мътната жълта светлина.

Със строга решителност пое напред, пръстите му потърсиха зъба под ризата. Върху раменете му се стовари чувство за самота, толкова дълбоко, колкото никога не беше изпитвал. Изгуби всичките си приятели. Вече знаеше, че животът не му принадлежи. Принадлежеше на задължението му, на задачата му. Той беше Търсачът. Нищо повече. Нищо по-малко. Не човек, принадлежащ на другите, а пионка в техните ръце. Средство, подобно на меча му, с което да помага на хората да се сдобият с онзи живот, който той успя да усети за миг.

Не беше по-различен от тъмните неща отвъд границата. Носител на смърт.

И съвсем ясно знаеше кому ще я занесе.

Господарят, с кръстосани крака и изправен гръб, седеше на тревата пред спящото момче, отпуснал ръце с дланите нагоре върху коленете си, с усмивка на устните, предизвикана от мисълта за случилото се с Изповедник Калан на границата. От прозорците над главата му нахлуваха и се пресичаха утринни лъчи, от които багрите на градинските цветя трептяха. Той бавно поднесе пръста на дясната си ръка до устните си, облиза върха му и го прокара през веждите си, след което внимателно постави ръката си на предишното й място. От мисълта за онова, което щеше да направи с Майката Изповедник, дишането му се учести. Той го успокои, като се концентрира върху настоящите си задължения. Завъртя пръсти и Карл отвори очи.

— Добро утро, синко. Радвам се да те видя отново — каза той с най-приятелския си глас. Усмивката, макар и появила се по друга причина, все още беше върху устните му.

Карл примигна и замижа срещу силната светлина.

— Добро утро — простена той в отговор. После, оглеждайки се наоколо, се замисли и добави: — Татко Рал.

— Добре си поспа — увери момчето Рал.

— Ти тук ли беше? През цялата нощ?

— През цялата. Както ти обещах. Не бих те излъгал, Карл.

Карл се усмихна.

— Благодаря — той срамежливо сведе поглед. — Сигурно е било глупаво да се страхувам.

— Изобщо не мисля така. Радвам се, че ми се отдаде възможност да се погрижа за теб.

— Баща ми казва, че е глупаво да се страхувам от тъмното.

— В тъмното има неща, които могат да те хванат — важно каза Рал, — следователно ти си достатъчно умен да го разбереш и да се пазиш от тях. Би било добре баща ти да се вслуша в думите ти и да се поучи от теб.

Карл се оживи.

— Така ли? — попита той, а Рал кимна. — Е, и аз винаги съм бил на това мнение.

— Ако истински обичаш някого, трябва да се вслушваш в думите му.

— Баща ми винаги казва да си държа езика зад зъбите.

Рал неодобрително поклати глава.

— Изненадвам се да го чуя. Мислех, че много те обичат.

— Ами обичат ме. Поне през по-голямата част от времето.

— Сигурен съм, че имаш право. Ти си знаеш по-добре от мен.

Косата на Господаря проблясваше на утринните лъчи; от бялата му роба струеше ярка светлина. Той чакаше. Настъпи дълъг момент на неловко мълчание.

— Но вече ми е писнало непрекъснато да ми казват какво да правя.

Рал повдигна вежди.

— Изглеждаш ми на възраст, в която можеш сам да преценяваш нещата и да вземаш решения. Такова чудесно момче като теб, почти мъж, а те да ти казват какво да правиш — прибави той сякаш на себе си и отново поклати глава. Престори се, че не вярва на онова, което му казва Карл, и попита: — Искаш да кажеш, че се отнасят с теб като с бебе?

Карл кимна в знак на искрено съгласие, след това се позамисли и се поправи:

— Въпреки това през по-голямата част от времето са добри с мен.

Рал поклати глава някак подозрително.

— Радвам се да го чуя. Отдъхнах си.

Карл вдигна очи нагоре към слънчевата светлина.

— Но слушай какво ще ти кажа, родителите ми наистина ще пощуреят, след като ме няма толкова дълго време.

— Побесняват заради часа, в който се прибираш ли?

— Разбира се. Веднъж си играех с един приятел и се прибрах късно, а майка ми беше побесняла. Баща ми ме нашари с колана си. Каза че било, задето съм ги разтревожил толкова.

— С колана? Баща ти те е ударил с колана си? — Мрачният Рал отпусна глава, след това се изправи на крака, обръщайки се с гръб към момчето. — Съжалявам, Карл, нямах представа, че са такива.

— Ами то е само защото ме обичат — побърза да добави Карл. — А пък аз ги карам да се притесняват. — Рал все още стоеше с гръб към момчето. Карл се намръщи. — Не мислиш ли, че това показва колко ме обичат?

Рал облиза пръстите си и приглади с тях веждите и устните си, преди да се обърне с лице към момчето и отново да седне пред изнуреното му лице.

— Карл — гласът му беше толкова тих, че момчето трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе, — имаш ли куче?

— Разбира се — кимна той, — казва се Тинкър. Чудесна кучка е. Взех я, когато беше още кутре.

— Тинкър — Рал с наслада превъртя името в устата си. — И Тинкър някога загубвала ли се е, бягала ли е?