Шепотът им го успокояваше. Той отпусна ръка върху дръжката на меча си и напрегна слух, за да различи думите им. Плавните им, меки усмивки му вдъхваха доверие, притъпяваха изостреното му внимание, потискаха паниката му, караха го да напрегне слух, за да чуе повече от онова, което му казваха, да разбере какво му шепнеха. Зелената светлина около бледите фигури сияеше успокоително. Сърцето му затуптя, изпитало желание за почивка, за спокойствие, за тяхното обкръжение.

Подобно на сенките, съзнанието му също отплува нанякъде тихо, спокойно, плавно. Ричард се замисли за баща си, силно му се прииска да са заедно. Спомни си веселите безгрижни години, прекарани с него, години, изпълнени с любов, взаимност, грижа, години на сигурност, в които нищо не го застрашаваше, нищо не го плашеше, нищо не го тревожеше. Той закопня за тези години. Разбра, че именно това му шепнат сенките, че тези години могат да се върнат. Те искаха да му помогнат да намери миналото, това беше всичко.

Дълбоко в съзнанието му се появиха тихи предупредителни сигнали, но бързо затихнаха и се изгубиха. Ръката му пусна меча.

Как може да е бил толкова заблуден, толкова сляп, че да не види това преди. Сенките бяха тук не за да го наранят, а да му помогнат да достигне желаното спокойствие. Те правеха не онова, което сами желаят, а онова, което желае той, ето какво му предлагаха. Единственото, което искаха, бе да му помогнат да се освободи от самотата си. Устните му се разтегнаха в тъжна усмивка. Как е могъл да не го забележи досега? Как е могъл да остане толкова сляп? Подобно на сладка музика, шепотът го заливаше с нежни вълни, успокояваше страховете му, осветяваше с мека светлина тъмните кътчета на съзнанието му. Престана да се движи, за да не загуби топлината на тези омайни звуци, дъха на музиката.

Една досадна студена ръка сграбчи ръката му и се опита да го издърпа напред, но Ричард се освободи от нея. Без да се възпротиви, ръката го остави на мира.

Сенките се приближаваха. Ричард ги чакаше, вгледан в нежните им лица, вслушан в напевния им шепот. Когато във въздишките им различи името си, потръпна от наслада. Посрещна ги, когато го обградиха в успокоителен кръг, започнаха да се сгъстяват около него с протегнати напред ръце. Ръце, които се вдигаха към лицето му, почти го докосваха, опитваха се да го погалят. Той местеше поглед от лице на лице, срещаше очите на спасителите си, всеки от които на свой ред задържаше погледа му в своя, всеки му нашепваше някакво чудно обещание.

Една ръка почти обърса лицето му и му се стори, че изпитва пареща болка, но не можеше да каже със сигурност. Притежателят на ръката му обещаваше, че повече никога няма да изпита болка. Искаше му се да каже нещо, да ги пита за толкова много неща, но изведнъж всичко му се стори толкова незначително, толкова банално. Трябваше просто да се остави на грижите им и всичко щеше да е наред. Обърна се към всеки поотделно, беше готов да се отпусне в ръцете на всеки един, зачака да бъде поет.

Обърна се и се огледа за Калан, за да я вземе със себе си, да сподели спокойствието си с нея. В съзнанието му нахлу споменът за нея и отклони вниманието му, макар сенките да му нашепваха да забрави тоя спомен. Погледът му се плъзна по хълма, взирайки се в мрачния каменист пейзаж. Бледа светлина, предсказваща настъпващото утро, обагри небето. Черните силуети на дърветата отпред опираха върхове в бледорозовото небе; беше стигнал почти до края на склона. Калан я нямаше. Сенките настоятелно го мамеха, викаха името му. В съзнанието му ярко просветна споменът за Калан. Внезапно давещ страх го обзе целия и в миг изпепели мамещия шепот.

— Калан — изкрещя.

Никакъв отговор.

Към него се протегнаха тъмни ръце, мъртви ръце. Лицата на сенките се поклащаха подобно на дим, извиващ се от вряща отрова. Някакви гласове грубо крещяха името му. Объркан, той отстъпи назад, отдалечавайки се от тях.

— Калан — извика отново.

Към него се протягаха ръце и той изпита пареща болка, макар и да не го докосваха. Още веднъж отстъпи назад, далеч от тях, но този път тъмната стена опря в гърба му. Към него се протегнаха ръце, за да го бутнат. Той стреснато се огледа за Калан. Този път болката го събуди напълно. През тялото му премина вълна на ужас, когато разбра къде се намира и какво става.

И в този миг гневът му избухна.

Докато изваждаше меча, описващ дъга над сенките, през тялото му премина гореща вълна, извираща от магията на оръжието. Докоснатите от острието сенки се стопиха в нищото, превръщайки се в струйки дим, завихрени, преди да се разпаднат с вой, като във въздушно течение. Срещу него настъпиха други. Мечът разсече и тях, но се появиха още, сякаш нямаха край. Докато се бореше с тези от едната си страна, онези от другата се протягаха да го докоснат и болката от близостта им го изгаряше, преди да успее да насочи към тях меча си. За миг Ричард се замисли какво би станало, ако в крайна сметка успееха да го докоснат, дали ще го заболи, или просто в същия този миг ще бъде мъртъв. Отдръпна се от стената, като в същото време замахна. Направи още една стъпка напред, раздавайки около себе си яростни удари с меча, чието острие свистеше във въздуха.

Стоеше изправен, с впити в земята нозе и унищожаваше сенките с бързината, с която те се появяваха. Ръцете го боляха, гърбът му пареше, главата му пулсираше. По лицето му се стичаше пот. Беше изтощен. Нямаше къде да бяга, така че трябваше да остане на мястото си, но беше наясно, че това не може да продължи вечно. Докато мечът яростно посичаше сенките, из нощния въздух се носеха крясъци и вой. Цяла група се втурна напред, принуждавайки го да се дръпне отново назад, преди да успее да ги разсече. Тъмната стена отново се изправи зад гърба му. От другата й страна се мержелееха черни силуети с протегнати към него ръце, надаващи предсмъртни викове. Сенките, които го нападнаха едновременно, бяха твърде много, за да успее той да се дръпне от стената; всичко, което можеше да направи, беше да остане на място. Болката от протегнатите към него ръце го поваляше. Разбираше, че ако го нападнат бързо и бъдат достатъчно многобройни, ще го избутат през стената, в отвъдното. Биеше се безмълвно.

Гневът отстъпваше пред паниката. Мускулите на ръцете му горяха от болка при усилието, което полагаше да върти меча. Вероятно сенките имаха намерение да го победят с численост. Разбра, че е бил прав да не използва меча по-рано, че това би навредило на него и на Калан. Но в случая нямаше друг избор. Трябваше да го използва, за да ги спаси.

Но всъщност „ги“ не съществуваше, установи той; Калан беше изчезнала. Размахвайки меча, той се запита дали и при нея е било същото, дали сенките са я подмамвали с шепота си, дали са я докосвали, дали са я бутали към стената. Тя нямаше меч, с който да се защити; това беше нещото, което Ричард й бе обещал да прави. Обля го нова вълна от ярост. Мисълта, че Калан е отвлечена от сенките, от отвъдното, предизвика отново бушуващия му гняв, магията на Меча на истината откликна на зова му. С нови сили Ричард се нахвърли върху сенките. Омраза, запалена от пламъците на нажежената до бяло необходимост, го поведе напред в безумен пристъп на жестокост.

Ричард продължаваше да се придвижва напред между стените, нанасяйки удари с меча си върху сенките и отначало не разбра кога те са престанали да настъпват, като вместо това са започнали да се движат в кръг. За известно време престанаха да правят опити да избегнат острието на меча му, а просто кръжаха на място. След това започнаха да се плъзгат, подобно на струйки дим, в спокойния въздух наоколо. Потънаха в граничните стени, загубвайки зелената си светлина, започнаха да се превръщат в тъмни неща отвъд стената. Най-после Ричард успя да спре и да си поеме дъх, ръцете му трепереха от умора.

Ето какво са били, не хора-сенки, а онези неща отвъд граничната стена, нещата, които напускаха отвъдното и отвличаха хора, точно както се бяха опитали да отвлекат и него.

Точно както бяха отвлекли Калан.