С тази уверена, стабилна крачка щеше да успее да прекоси Теснината преди средата на утринта. На два пъти се натъкна на сенки. Те стояха във въздуха над пътеката, без да помръдват, изглежда, не го забелязваха. Ричард мина през тях с насочен напред меч. Дори без лица, му се стори, че се изненадват, когато ги разсече.
Без да се бави, премина през разцепения камък, като пътьом изрита един хващач от пътеката. Излезе от другата страна на камъка и спря да си поеме дъх. Виждаше стъпките й по целия път на обратно и това го изпълваше с облекчение. Тук, на пътеката през гората, щеше да е по-трудно да следва стъпките й, но това нямаше значение. Той знаеше къде отива тя, знаеше, че е преминала успешно през Теснината. Имаше чувството, че ще заридае от щастие при мисълта, че Калан е жива.
Знаеше, че се приближава до нея; мъглата още не бе успяла да притъпи острите ръбове на стъпките й, те бяха същите, каквито ги видя първия път. Вече беше просветляло и тя сигурно вървеше по следите им, вместо да използва стените да й показват пътя. Ако се беше оставила на стените да я водят, той отдавна да я е настигнал. Добро момиче, каза си, използва главата си. Можеше да направи от нея истинска обитателка на горите.
Ричард бързаше надолу по пътеката, като държеше меча — и гнева си — налице. Не губеше време да спира и да търси следите й, но където се появяваше тинест или кален участък, навеждаше глава и забавяйки леко темпото, го проучваше. След като прекоси тичешком покрита с мъх отсечка, стигна до място с ясно откроени следи. На минаване покрай тях хвърли бегъл поглед. Видя нещо, което го накара да спре толкова внезапно, че чак падна на земята. Застанал на ръце и колене, се вгледа в следите. Очите му се разшириха.
Върху нейните стъпки се виждаха следи от мъжки ботуш, близо три пъти по-голям от нейните обувки. Ричард знаеше без съмнение кому принадлежи той: на последния от четворката.
Яростта му го вдигна на крака и той се втурна с нечовешка бързина.
Покрай него оставаха неясните силуети на клони и камъни. Единственото, което го интересуваше, беше да остане на пътеката и да внимава да не се натъкне в бързината на границата не поради страх за собствения си живот, а защото знаеше, че ако загине, няма да може да помогне на Калан. Дробовете му горяха за въздух, гърдите му се повдигаха с усилие. Яростта, предизвикана от магията, го караше да не обръща внимание на изтощението си, на това, че не е спал.
Изкачи се на върха на малка щръкнала скала и долу в ниското я видя. За миг замръзна на място. Калан стоеше от лявата страна с разтворени крака и приведено напред тяло, зад гърба й беше скалата. Пред нея, отдясно на Ричард, стоеше последният от четворката. Яростта се смеси с паника. Кожените дрехи на мъжа проблясваха на влажния въздух. Качулката на ризницата скриваше русата му глава. Здравите му юмруци издигнаха нагоре меча, напрегнатите му мускули изпъкнаха релефно по ръцете. Нададе бойния си вик.
Щеше да я убие.
Гняв заля съзнанието на Ричард. Той скочи от скалата и изкрещя „Не!“. В гласа му имаше нечовешка ярост. Докато летеше надолу, Мечът на истината се издигна над главата му, хванат в двете му ръце. Щом се приземи, Ричард отскочи назад, мечът се изви дъгообразно зад него и изсвистя. Мъжът чу падането му и се обърна. Виждайки меча на Ричард, той светкавично вдигна нагоре своя, за да се защити, при което сухожилията на китките и ръцете му изпращяха.
Ричард наблюдаваше като в сън как мечът се стоварва върху мъжа.
Всяка съставна част на силата му се бореше ударът да бъде по-бърз, по-истински. Смъртоносен. Магията го зареждаше с необходимото количество ярост. Ричард погледна през меча на мъжа в ледените му сини очи. Мечът на Търсача последва посоката на погледа му. Все още чуваше собствения си вик. Мъжът държеше меча си право нагоре, за да избегне удара.
Ричард не виждаше нищо около врага си. Яростта, магията бушуваха в него както никога досега. Нямаше сила на света, която можеше да му отнеме правото да убие този мъж. Ричард не разсъждаваше. Нямаше нужда от нищо друго. Нищо друго не можеше да придаде смисъл на живота му. Той беше самата смърт, извикана на живот.
Концентрирал всичките си сили, Ричард фокусира смъртната си омраза в движението на меча.
Заслушан в ударите на сърцето си, пулсиращи в напрегнатите мускули на врата му, той стоеше в напрегнато очакване, като оглеждаше с периферното зрение терена около себе си, без да изпуска от поглед сините очи на мъжа. Най-после видя как собственият му меч се издига плавно във въздуха, как заличава смъртната дистанция между него и противника му, за да се стовари най-накрая върху изпречилото се насреща му оръжие. Пред очите му бавно се разхвърчаха парчета от същото това вдигнато за защита оръжие, които се превърнаха в нагорещени късове желязо. Мечът на Ричард достигна главата на мъжа, докосвайки преди това качулката на ризницата му. Главата на русокосия се отклони едва забележимо, преди Мечът на истината да се вреже в стоманените халки на качулката му и да разсече главата му, изпълвайки въздуха с дъжд от оловни парчета и халки.
В сумрачната утрин изригна вулкан от червена мъгла. При гледката на бясно разхвърчалите се кичури руса коса, кости и мозък, Ричард изпита неимоверно въодушевление, а острието на меча продължаваше полета си през обагрения в червено въздух, заличавайки последните нищожни остатъци от черепа на врага, без да спира да се движи наоколо, докато в същото време тялото, останало само с врат, челюсти и още не много разпознаваеми части над тях, започна да се разпада, сякаш всичките му кокали се разделиха един от друг, останали без нищо, което да ги свързва, и накрая тежко се строполи на земята. Във въздуха се извиха на дъга пръски кръв, които най-накрая паднаха на земята и върху Ричард. В същия миг той закрещя, отприщвайки яростта си, така че няколко от тези кървави пръски попаднаха в устата му — победителят опита парливия им сладостен вкус. Други — тежки и изобилни — се строполиха в прахта едновременно с дъжда от късове стомана от ризницата и парчетата от счупения меч. Няколко парчета кости и стомана, вече прелетели покрай Ричард, се блъснаха в скалата зад гърба му и отскочиха назад, а още кости и мозък, и кръв, издигнали се високо във въздуха, най-после паднаха на земята и всичко наоколо потъна в червено.
Носителят на смърт се изправи тържествено над обекта на своята ярост, подгизнал от кръв, но опиянен от радост, каквато не си бе представял, че може да съществува. Гърдите му бясно се повдигаха. С протегнат напред меч той се огледа за някаква друга опасност. Такава не съществуваше.
Тогава светът се строполи отгоре му.
Всичко наоколо се завъртя пред погледа му. Той видя широко отворените очи на Калан, в които се четеше ужас, след това болката го повали на колене, облада тялото му и го победи.
Мечът на истината се изплъзна от ръцете му.
През съзнанието му светкавично премина споменът за онова, което беше направил. Беше убил човек. По-лошо, беше убил човек, когото искаше да убие. Нямаше значение, че с убийството спаси един живот; важното е, че беше поискал да го направи. То му достави наслада. Не би позволил по никакъв начин да му бъде отнета възможността да го направи.
Гледката на врязващия се в главата на мъжа меч се връщаше отново и отново в съзнанието му. Беше безсилен да я прогони от главата си.
Разкъсваща болка, каквато никога през живота си не беше изпитал, го накара да притисне ръце до корема си. Устата му зяпна, но от нея не излезе никакъв вик. Опита се да загуби съзнание, за да прогони ужасната болка, но не успя. Не съществуваше нищо друго освен нея, също както преди миг в желанието му да убива не съществуваше нищо друго освен мъжа.
Болката замъгли погледа му. Не виждаше нищо. Огън изгаряше всеки мускул, кост и орган на тялото му, поглъщаше го, отнемайки въздуха от дробовете му, задушаваше го в конвулсии. Той се строполи на една страна върху земята с прибрани към тялото колене и най-после от устата му се понесе вик, подобен на онзи, който преди малко надаваше в яростта си. Усети как животът си отива от него. През болка осъзна, че ако това продължи, той нямаше да може да запази разсъдъка си, дори нещо повече — ще загуби живота си. Силата на магията го съсипваше. Никога не си бе представял, че е възможно да изпитваш толкова силна болка; сега не можеше да си представи, че тя някога ще напусне тялото му. Усещаше как започва да обезумява. Мислено се помоли за смърт. Ако не настъпеше някаква промяна, и то бързо, смъртта така или иначе щеше да дойде.
