— Добре, на какво си мислите, че е способен един магьосник?

Разговорите помежду им се усилиха. Започнаха да се провикват с предположения. Той може да направи двуглаво теле, да накара дъжда да завали, да намери загубили се хора, да направи така, че да се роди мъртво дете, да направи така, че мъж да си изгуби силата и жена му да го напусне. Това някак си не изглеждаше задоволително, така че се появиха и други идеи. Да накара водата да гори, да осакати някой, да вика демони и, общо взето, всичко останало.

Зед ги изчака да свършат и след това протегна ръце към тях.

— Ето, сами го казахте. Точно както казах, вие, хора, сте най-смелите мъже, които съм срещал! Да си помислите, че въоръжени само с вили и сопи ще можете да излезете срещу магьосник, който притежава всичките тези способности. Така, така, колко смело.

Гласът му заглъхна. Главата му продължи да се поклаща удивено. Сред тълпата премина вълна от безпокойство.

Зед продължи с вял, монотонен глас, предлагайки и други неща, които би могъл да прави един магьосник, описвайки с най-големи подробности най-различни неща от най-забавните до най-ужасяващите. Хората стояха изумени и го слушаха с изключително внимание. Той продължи да говори без прекъсване цели трийсет минути. Ричард и Калан също слушаха, но започнаха да се изморяват и отегчават и запреместваха тежестта си от единия крак върху другия. Мъжете в тълпата гледаха с ококорени, немигащи очи. Стояха неподвижни като статуи, единственото движение сред тях беше танцът на пламъците от факлите им.

Настроението им се беше променило. Вече не чувстваха гняв. На негово място беше дошъл страхът. Гласът на магьосника също се беше променил; той вече не беше мил и внимателен, дори глуповат, а суров и заплашителен.

— И така, хора, какво си мислите, че трябва да направим сега?

— Мислим, че трябва да ни оставиш да си вървим, без да ни причиниш зло — беше вялият отговор. Останалите закимаха в знак на съгласие.

Магьосникът поклати дългия си пръст във въздуха пред тях.

— Не, не съм съгласен. Виждате ли, вие, хора, дойдохте с намерение да ме убиете. Животът ми е най-ценното, което имам, а вие искахте да ми го отнемете. Не мога да оставя това безнаказано. — През тълпата премина тръпка на ужас и страх. Зед застана на ръба на верандата. Мъжете отстъпиха крачка назад. — Като наказание за това, че се опитахте да отнемете живота ми, аз ще взема в замяна не вашия живот, а онова, което ви е най-ценно, най-скъпо, най-близко! — Той широко и тържествено размаха ръката си над главите им с театрален жест. Те ахнаха. — Ето. Готово — обяви той. Ричард и Калан, които се бяха облегнали на къщата, се изправиха.

За миг никой не помръдна; след това един в средата на тълпата пъхна ръката си в джоба и го опипа.

— Златото ми. Няма го.

Зед завъртя очи.

— Не, не, не. Казах най-ценното, най-скъпото. Онова, с което се гордеете най-много от всичко.

За миг всички се стъписаха. След това веждите на неколцина се повдигнаха панически. Друг мъж внезапно пъхна ръка в джоба си и попипа в него с широко отворени очи. Простена, след което припадна. Хората около него се отдръпнаха встрани. Скоро и други започнаха да пъхат ръце в джобовете си, внимателно опипвайки вътрешността им. Чуха се още стонове и писъци и скоро всеки мъж в паника посегна към чатала си. Зед се усмихна доволно. Сред тълпата настъпи хаос. Мъжете подскачаха, ревяха, вкопчвайки се един в друг, правеха бегом малки кръгове, молеха за помощ, падаха на земята, стенейки.

— А сега, всички се измитайте! Да ви няма! — изкрещя Зед. Той се обърна към Ричард и Калан; дяволитата усмивка набръчка носа му. Той им намигна.

— Молим те, Зед! — провикнаха се няколко мъже. — Молим те, не ни оставяй просто така! — Отвсякъде се чуваха молби и увещания. Зед изчака известно време и отново се обърна към тях.

— Какво е това? Нима смятате, че съм бил груб? — попита той престорено учуден и безкористен. Тълпата незабавно се съгласи, че е бил. — И защо, мислите вие, стана така? Взехте ли си поука от това?

— Да! — изкрещя Джон. — Сега разбираме, че Ричард е прав. Ти си бил наш приятел. Ти никога не си наранявал по какъвто и да е начин някой от нас. — Всички изкрещяха съгласието си. — Винаги си ни помагал, а ние се държахме глупаво. Искаме да те помолим за прошка. Както каза Ричард, това, че използваш магия, не те прави лош човек. Моля те, Зед, не ни отказвай приятелството си сега. Моля те, не ни оставяй в това положение. — Чуха се още молби.

Зед потупа с пръст долната си устна.

— Ами — той вдигна глава замислен, — мисля, че мога да върна нещата както си бяха — мъжете се приближиха. — Но само ако приемете условията ми. Мисля, че са справедливи. — Те бяха готови да се съгласят с всичко. — Добре тогава, ако се съгласите отсега нататък да казвате на всички, че магията не прави човека лош; че за човек се съди по действията му; и ако се приберете в къщи при семействата си и им кажете, че без малко да направите ужасна грешка тази нощ, като им обясните защо, тогава всичко ще се върне както си е било. Честно ли е?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Повече от честно — каза Джон. — Благодарим ти, Зед. — Хората се обърнаха и забързано тръгнаха да си вървят. Зед стоеше и ги гледаше.

— А, господа, още нещо. — Те замръзнаха на местата си. — Моля ви, вземете си оръжията от земята. Стар човек съм. Мога лесно да се спъна и да се нараня. — Те го гледаха предпазливо, докато протягаха ръце да си приберат оръжията, след това се обърнаха и забързаха по пътеката, не след дълго вече тичаха.

Ричард се приближи и застана от едната страна на Зед, Калан от другата. Магьосникът стоеше, подпрял ръце на кокалестите си хълбоци, и гледаше как мъжете се отдалечават.

— Идиоти — промърмори той шепнешком. Беше тъмно. Единствената светлина идваше от предния прозорец на къщата зад тях и Ричард едва различаваше лицето на Зед, но го виждаше достатъчно добре, за да може да каже, че приятелят му не се усмихва.

— Приятели — каза старецът, — това беше попара, забъркана от нечия тайна ръка.

— Зед — попита Калан, отвръщайки очи от лицето му, — ти наистина ли направи така, че… е, нали знаеш, така, че да им се изпари мъжествеността?

Зед се изкикоти.

— Е, това вече щеше да е наистина магия! На каквато аз, страхувам се, не съм способен. Не, скъпа моя, аз просто ги накарах да си мислят, че съм. Просто ги убедих в истинността на това, оставих всичко на собственото им мислене.

Ричард се обърна към магьосника.

— Номер? Това е било просто номер? Мислех, че наистина си направил магия — изглеждаше някак разочарован.

Зед сви рамене.

— Понякога ако номерът е направен както трябва, той може да свърши по-добра работа от магията. Всъщност мога дори да твърдя, че добрият номер си е направо магия.

— Но все пак е само номер.

Магьосникът издигна пръст във въздуха.

— Резултатите, Ричард. Те са от значение. Ако беше станало по твоя начин, всички тези мъже щяха да изгубят главите си.

Ричард се ухили.

— Зед, мисля, че някои от тях биха го предпочели пред онова, което ти им стори. — Зед се изкикоти. — И това ли е, което искаше да видим и запомним? Че номерът може да свърши същата работа като магията?

— Да, но и още нещо, нещо по-важно. Както вече казах, тази попара е забъркана от нечия тайна ръка, от ръката на Мрачния Рал. Но тази нощ той направи грешка; грешка е да използваш недостатъчна за свършването на една работа сила. По този начин даваш втора възможност на врага си. Това е урокът, който бих искал да научиш. Научи го добре; когато настъпи твоето време, може да нямаш втора възможност.

Ричард се намръщи.

— Чудя се защо го е направил?

Зед сви рамене.

— Не знам. Може би защото тук все още няма достатъчно сила, но тогава също е грешка да опитва, защото по този начин само ни предупреждава.

Те тръгнаха към вратата. Имаха още много работа, преди да си легнат. Ричард започна да прехвърля мислено списъка, но се почувства обезпокоен от странно чувство.