Ричард закачи раницата си на облегалката на стола, извади от нея котарака и го подаде на Калан. Тя го сложи в скута си и започна да го гали по гърба, при което той моментално замърка. Зед седна от другата страна на Ричард. Чейс наметна една риза върху масивното си тяло и запали няколко лампи, висящи от дебели дъбови греди. Той сам беше отсякъл дърветата, беше нацепил и оформил трупите. Върху едната греда бяха изрязани имената на децата им. Зад стола му близо до масата имаше камина, изградена от камъни, събирани при пътуванията му през годините. Всеки камък имаше неповторима форма, цвят и структура. Чейс беше готов да разкаже на всеки, който би проявил желание да го слуша, от къде идва всеки един, какви проблеми му е създало донасянето му. В средата на солидната орехова маса беше поставена обикновена дървена купа, пълна с ябълки.
Ема я премести и на нейно място сложи чайника и един буркан мед, след това им раздаде канчета. Каза на Ричард да си свали ризата и да седне обратно на стола си, за да може тя да почисти раните му — дейност, която не й беше непозната. С твърда четка и гореща сапунена вода остърга гърба му, сякаш почистваше мръсен чайник.
Докато това продължаваше, Ричард хапеше долната си устна, като от време на време задържаше дъх и стискаше очи. Тя се извини, че му причинява болка, но обясни, че ще трябва да изчисти добре цялата мръсотия, полепнала по гърба му, защото в противен случай нещата ще се влошат по-късно. След като свърши с раните, тя подсуши гърба му с хавлия и го намаза със студен мехлем, а Чейс му донесе чиста риза. Ричард с удоволствие я облече, защото тя поне символично му осигуряваше защита срещу по-нататъшните грижи на Ема.
Тя се усмихна на тримата си гости.
— Има ли някой гладен?
Зед вдигна ръка.
— Ами, аз не бих… — Ричард и Калан му хвърлиха унищожителен поглед. Той се отпусна обратно на стола си. — Не. За нас нищо. Благодаря.
Ема застана зад Чейс и нежно прокара пръсти през косата му. Той седеше очевидно ядосан, едва понасяйки нейния неприкрит изблик на чувства. Най-после не издържа и се наведе напред под предлог, че иска да си налее чай.
Чейс намръщено бутна меда към другата страна на масата.
— Ричард, откакто те познавам, ти умееш да заобикаляш проблемите. Но напоследък май си изгубил тая си способност.
Преди Ричард да успее да отговори, Лий, една от дъщерите им, се появи на вратата, разтърквайки с юмручета сънените си очи. Чейс се намръщи насреща й. Тя му се нацупи в отговор.
Чейс въздъхна.
— Сигурен съм, че ти си най-грозното дете, което съм виждал.
Нацупеното й личице грейна в слънчева усмивка. Тя се затича към него, обгърна с ръчички крака му, постави главата си на коляното му и го стисна с всичка сила. Той разроши косата й.
— Ей сега се връщаме в леглото, мъничката ми.
— Чакай — обади се Зед. — Ела тук, Лий, — Тя заобиколи масата. — Старият ми котарак ми се оплака, че му се играе с деца. — Лий тайничко погледна към скута на Калан. — Да знаеш някакви деца наблизо, които може да посети?
Очичките на детето се ококориха.
— Зед, може да остане тук! С нас ще му е забавно!
— Наистина ли? Е, щом е така, той би останал за малко.
— Добре, Лий — каза Ема, — връщаме се в леглото.
Ричард вдигна поглед.
— Ема, мога ли да те помоля за една услуга? Имаш ли някакви дрехи, подходящи за път, които би могла да заемеш на Калан?
Ема погледна Калан.
— Ами, раменете й са по-широки от моите, за да й дам нещо свое, а и краката й са по-дълги, но мисля, че сред дрехите на по-големите момичета ще намерим неща, които биха свършили чудесна работа. — Тя топло се усмихна на Калан и й подаде ръка. — Ела, скъпа, да видим какво ще открием.
Калан подаде Котарак на Лий и я хвана за другата ръка.
— Надявам се Котарак да не те притеснява. Той настоява да спи при теб на леглото.
— О, не — каза Лий сериозно, — ще бъде чудесно.
На излизане Ема деликатно затвори вратата след тях.
Чейс отпи глътка чай.
— Е?
— Ами ти знаеш за заговора, за който говореше брат ми, нали? Положението е по-лошо, отколкото той може да си представи.
— Така ли — неопределено каза Чейс.
Ричард измъкна Меча на истината от ножницата и го постави между тях на масата. Гладкото му острие проблясваше. Чейс се наведе и опря лакти на масата, повдигайки меча с върха на пръстите си. Остави го да се плъзне в дланите му, разглеждайки го внимателно, прокара пръсти по надписа „Истина“ върху дръжката и ги плъзна към предпазителите от двете страни на острието, проверявайки остротата на ръба. Не показа нищо повече от спокойно любопитство.
— Не е необичайно един меч да бъде наименован, но обикновено името се изписва върху острието. Никога не съм виждал име, изписано върху дръжката.
Чейс изчакваше някой да каже нещо съществено.
— Чейс, ти си виждал и преди този меч — опита се да го накара да си признае Ричард. — Знаеш какво представлява.
— Знам. Но никога не съм го виждал толкова отблизо. — Очите му се плъзнаха нагоре напрегнати и мрачни. — Въпросът е в това, Ричард, какво правиш с него.
Ричард същия го погледна напрегнато.
— Беше ми поверен от велик и благороден магьосник.
Челото на Чейс се сбърчи още по-мрачно. Той погледна Зед.
— Ти какво участие имаш в тая работа, Зед?
Зед се наведе напред, на тънките му устни се изписа лека усмивка.
— Аз съм онзи, който му го даде.
Чейс се изправи на стола си и бавно поклати глава.
— Слава на духовете — прошепна той. — Истинският Търсач. Най-после.
— Не разполагаме с много време — каза Ричард. — Трябва да науча някои неща за границата.
Докато се изправяше, Чейс въздъхна дълбоко и се приближи до огнището. Опря ръка на камината и се загледа в пламъците. Двамата чакаха, докато големият мъж ровичкаше из грубата дървена рамка на камината, като че се опитва да изрови необходимите му думи.
— Ричард, знаеш ли в какво се състои работата ми?
Ричард сви рамене.
— Да държиш хората настрани от границата, за тяхно добро.
Чейс поклати глава.
— Знаеш ли как да се спасиш от вълци?
— Като ги застрелям, предполагам.
Граничният надзирател отново поклати глава.
— Така може и да унищожиш няколко, но ще се родят нови и в края на краищата броят им пак ще остане същият. Ако наистина искаш да го намалиш, трябва да преследваш храната им. Така да се каже, да залагаш капани на зайките. По-лесно е. Щом има по-малко храна, по-малко поколение ще им се роди. Това ми е работата. Да ловя зайки.
Ричард почувства как през тялото му преминава тръпка на страх.
— Повечето хора не разбират границата, нито нашата работа. Мислят си, че защитаваме някакъв глупав закон. Мнозина се страхуват от границата, предимно по-старите. Много други пък си мислят, че знаят кое е най-доброто за тях, и идват тук, горе, да бракониерстват. Те не се страхуват от границата, така че ги караме да изпитват страх от граничните надзиратели. Ние за тях сме нещо реално и затова се стремим да поддържаме тая представа. Това едва ли им харесва, но понеже се страхуват от нас, стоят настрана. За друга малка част границата е игра, с която си пробват силите. Не очакваме да ги изловим всичките; всъщност те не ни интересуват особено. Това, което правим, е да изплашим достатъчно на брой и за вълците по границата да не останат необходимите за укрепване силите зайци.
Ние пазим хората, но не като им забраняваме да навлизат в територията на границата. Всеки, който е достатъчно глупав да го направи, е извън обсега ни. Работата ни е да държим по-голямата част надалеч, да държим границата достатъчно слаба, така че съществата, живеещи в нея, да ловуват някъде другаде. Всеки надзирател е виждал неща, които никога преди не са се случвали. Ние разбираме това; другите не. Напоследък тези неща стават все повече. Правителството на брат ти може да ни плаща, но то също не разбира; нашите задължения не са към тях, нито към какъвто и да е закон или правило. Единственото ни задължение е да предпазваме хората от съществата, които излизат по тъмно. Смятаме себе си за независими. Заповеди приемаме единствено ако те не вредят на работата ни. Така запазваме приятелските си отношения с управляващите. Но ако се наложи, тогава, ами тогава ще следваме собствения си път, собствените си заповеди.
