Ейди леко се усмихна.

— Какво ще кажеш за паница супа, магьоснико?

— Вече си мислех, че никога няма да ми предложиш, чародейке.

Зед последва Ейди, която се отправи към висящия над огнището съд и след като тя сипа две паници супа, той ги занесе до масата. Тя подпря патерицата си на стената и седна срещу него, отряза и на двамата по един дебел резен хляб и по парче сирене и му ги подаде през масата. Зед се наведе и моментално започна да яде, но още след първата лъжица спря и погледна в белите й очи.

— Тази супа я е готвил Ричард — каза той с равен глас, втората лъжица увисна във въздуха между паницата и устата му.

Ейди откъсна парче хляб и го потопи в супата си, без да сваля очи от него.

— Това бъде вярно. Ти бъдеш с късмет; моята нямаше да е толкова вкусна.

Зед върна лъжицата в паницата си и се огледа.

— А къде е той?

Ейди отхапа от хляба и задъвка, загледана в Зед. След като преглътна, му отговори:

— Двамата с Майката Изповедник тръгнаха през просеката към Средната земя. Макар за него тя да е просто Калан; тя все още не е разкрила самоличността си пред него.

Ейди разказа на магьосника как Ричард и Калан дошли при нея с молба да помогне на пострадалите им приятели.

Зед взе сиренето в едната си ръка, хляба в другата и като отхапваше ту от едното, ту от другото, се заслуша в разказа на Ейди. Когато разбра, че са го поддържали само с каша, потръпна.

— Ричард пожела да ти предам, че не може да те чака — каза тя, — но бе сигурен, че ще го разбереш. Търсачът ми нареди да предам на Чейс да се върне и да направи приготовления за момента, в който границата ще падне, да е готов да посрещне армията на Рал. Съжаляваше, че не знае какъв бъде плана ти, но се страхуваше, че времето му бъде скъпо.

— Толкова по-добре — каза под носа си магьосникът. — Планът ми не го включваше.

Зед продължи да лапа лакомо. Когато изяде супата си, отиде до огнището и си сипа втора паница. Предложи на Ейди да сипе и на нея, но тя още не беше привършила с първата, тъй като през по-голямата част от времето седеше с очи вперени в магьосника. Когато той отново седна, му подаде още хляб и сирене.

— Ричард пази от теб една тайна — тихо каза тя. — Ако не беше свързана с тая работа около Рал, нямаше да говоря за това, но мисля, че трябва да знаеш.

Светлината на лампата осветяваше тънкото лице и бялата му коса и изостряше чертите му, правеше го да изглежда още по-слаб сред ръбестите сенки. Той взе лъжицата си, за момент сведе очи към супата си, после отново ги вдигна към Ейди.

— Както добре знаеш, всички ние имаме тайни, магьосниците повече от всеки друг. Ако всеки от нас знаеше тайните на другия, светът щеше да изглежда доста странно. Освен това щеше да се изгуби очарованието на това да си ги споделяме — тънките му устни се разтегнаха в усмивка, очите му заискриха. — Но аз не се страхувам от тайните на човек, комуто вярвам, така че и той не бива да се страхува от моите. Това е част от приятелството.

Ейди се облегна на стола си, празните й бели очи го гледаха, леката й усмивка отново се върна на лицето й.

— За негово добро се надявам да си прав, задето му имаш доверие. Не искам да създавам на един магьосник причина да се ядосва.

Зед сви рамене.

— Та защо, като магьосник аз съм напълно безобиден.

Тя се вгледа в очите му на светлината на лампата.

— Това бъде лъжа — прошепна тихо с дрезгавия си глас.

Зед се покашля и реши, че би било добре да промени темата на разговор.

— Изглежда, трябва да ти благодаря за грижите, скъпа госпожо.

— Това бъде вярно.

— И че си помогнала на Ричард и Калан — той хвърли поглед към Чейс и го посочи с лъжицата си, — а също и на граничния надзирател. Длъжник съм ти.

Усмивката на Ейди грейна.

— Може би някой ден ще ми върнеш услугата.

Зед повдигна полите на робата си и отново се зае със супата си, но не тъй настървено като преди. Двамата с чародейката не сваляха очи един от друг. Огънят в огнището пращеше, навън цвърчаха нощните насекоми. Чейс продължаваше да спи.

— От колко време са на път? — най-после попита Зед.

— Това бъде седмият ден, откакто той повери теб и граничния надзирател на моите грижи.

Зед привърши с яденето и внимателно бутна паницата си встрани. Сключи тънките си ръце върху масата и като сведе поглед, забарабани с палци. Светлината на лампата проблясваше и танцуваше върху разрошената му бяла коса.

— Ричард каза ли как да го намеря?

За момент Ейди остана мълчалива. Магьосникът продължи да чака отговор, докато накрая тя проговори.

— Дадох му нощен камък.

Зед скочи на крака.

— Какво си направила!

Ейди кротко го погледна.

— Да не искаш да го изпратя през просеката нощем, без да има с какво да си свети? Да ходиш из просеката слепешката означава сигурна смърт. Исках да успее. Това бъде единственият възможен за мен начин да му помогна.

Магьосникът опря кокалчетата си в масата и се наведе напред, оредялата му бяла коса се разпиля около лицето му.

— А предупреди ли го?

— Разбира се.

Той присви очи.

— Как? С някоя от твоите загадки?

Ейди извади две ябълки и подхвърли едната на Зед. Той прати срещу плода безмълвно заклинание.

Ябълката се понесе във въздуха и започна бавно да се върти. Зед продължаваше да гледа втренчено старицата.

— Седни си на мястото, магьоснико, и престани да ми се правиш на велик. — Тя отхапа парче ябълка и задъвка бавно. Зед седна намусен. — Не исках да го плаша. И без друго вече беше достатъчно наплашен. Ако му бях казала какво може нощният камък, сигурно щеше да се страхува да го използва и всичко щеше да завърши със сигурната победа на отвъдния свят над него. Да, предупредих го със загадка, за да може да я разбере по-късно, след като вече е преминал през просеката.

Клечестите пръсти на Зед се протегнаха във въздуха и хванаха ябълката.

— По дяволите, Ейди, ти не разбираш. Ричард мрази загадките, винаги ги е мразил. Възприема ги като оскърбление към искреността. Не се занимава с подобни неща. Това е принципното му отношение. — Той мощно заби зъби в ябълката.

— Той бъде Търсач; Търсачите правят това: решават загадки.

Зед издигна кокалестия си пръст във въздуха.

— Загадките на живота, а не на думите. Има разлика.

Ейди остави ябълката си на масата и се наведе напред. Лицето й придоби по-мек израз, погледът й стана загрижен.

— Зед, опитвах се да помогна на момчето. Искам да успее. В просеката загубих крака си; на него можеше да му струва живота. Ако един Търсач загуби живота си, ние всички губим нашите. Не исках да му причиня нищо лошо.

Зед остави ябълката си на масата и с махване на ръка потуши гнева си.

— Ейди, знам, че не си искала да го нараниш. И през ум не ми е минавало подобно нещо. — Той взе ръцете на Ейди в своите. — Всичко ще се оправи.

— Аз бъда глупак — горчиво каза тя. — Той ми каза, че не обича загадките, но аз не се замислих върху думите му. Зед, открий го чрез нощния камък! Виж дали е успял да премине оттатък.

Зед кимна. Затвори очи и остави брадичката си да се отпусне върху гърдите му, като същевременно си пое три пъти дълбоко дъх. След това спря да диша за дълго време. Въздухът наоколо се изпълни с тихия, мек звук на далечен вятър, вятър, реещ се из открито поле: самотен, гибелен, неотстъпен. Най-после този звук затихна и магьосникът отново започна да диша. Главата му се повдигна, отвори очи.

— Той е в Средната земя. Преминал е през просеката.

Ейди кимна с облекчение.

— Ще ти дам една кост, така че да можеш безопасно да преминеш и ти. Веднага ли тръгваш след него?

Магьосникът сведе поглед към масата, встрани от белите й очи.

— Не — каза тихо. — Ричард трябва да се справи сам. Както ти самата каза, той е Търсач. Щом сме се заели с Мрачния Рал, ще трябва да свърша още някоя и друга важна работа. Междувременно се надявам Ричард да е в безопасност.