— Тайни? — попита чародейката, усмихвайки се леко.

— Тайни — кимна магьосникът. — Трябва да тръгвам веднага.

Тя измъкна ръката си измежду неговите и погали увисналата му кожа.

— Вън бъде тъмно.

— Тъмно — съгласи се той.

— Защо не прекараш нощта тук? Тръгни на зазоряване.

Очите на Зед отскочиха нагоре, поглеждайки я изпод вежди.

— Да прекарам нощта?

Галейки ръцете му, Ейди сви рамене.

— Понякога тук бъде самотно.

— Ами — дяволитата усмивка на Зед грейна на лицето му, — както казваш, навън е тъмно. И предполагам би било по-добре да тръгна сутринта — той внезапно се намръщи. — Това не е някоя от загадките ти, нали?

Тя поклати глава и усмивката отново грейна на лицето му.

— Нося със себе си магьосническия си камък. Не искаш ли да опитаме?

Лицето на Ейди омекна и на устните й се появи срамежлива усмивка.

— Много бих желала — тя се отпусна назад на стола си и без да сваля очи от него, отхапа от ябълката.

Зед изви вежда.

— Голи?

Докато двамата се движеха напред през откритото равно поле, вятърът и дъждът накланяха избуялата трева, която се поклащаше на тежки, бавни вълни. Дърветата бяха нарядко и далеч на хоризонта, предимно брези и елши, струпани на ивици покрай потоците. Калан внимателно оглеждаше тревата; приближаваха земите на Калните. Ричард я следваше безмълвно, както винаги без да я изпуска от наблюдателното си око.

Не й се искаше да го води при тях, но той имаше право, трябваше да знаят къде да търсят последната кутия, а наблизо нямаше никой друг, който да ги насочи в правилната посока. Есента си отиваше, времето им изтичаше. Оставаше обаче възможността Калните да откажат да им помогнат и в такъв случай времето им щеше да се окаже пропиляно напразно.

Нещо повече, макар Калан да знаеше, че те вероятно не биха се осмелили да убият Изповедник, макар да пътува без закрилата на магьосник, тя нямаше представа дали е възможно да посегнат на Търсач. Никога преди не беше пътувала из Средната земя без магьосник. Нито един Изповедник не го беше правил; криеше прекалено много опасности. Ричард й беше по-добра закрила от Гилер, последният прикрепен към нея магьосник, но неговата задача не беше да я закриля, напротив, тя трябваше да пази него. Тя не би позволила той отново да изложи живота си на риск заради нея. Неговата роля беше по-важна от нейната в играта срещу Рал. Това имаше най-голямо значение. Тя беше обрекла живота си в закрила на Търсача… на Ричард. Никога в живота си не се бе отдавала на някаква кауза с такава жар. Ако настъпи момент, в който трябва да се прави избор, тя трябваше да бъде тази, която да умре.

Пътеката през тревите стигна до два кола, забодени от двете й страни. Коловете бяха увити в кожи, боядисани на червени ивици. Ричард застана до тях и се загледа в забодените отгоре им черепи.

— Това някакво предупреждение да се махаме ли е? — попита той и посегна с ръка към една от кожите.

— Не, това са черепите на техни уважавани предци, които трябва да пазят земите им. Подобна чест се оказва само на най-тачените.

— Това не ми звучи като заплаха. Може би в крайна сметка няма да се окажат чак толкова негостоприемни.

Калан се обърна към него и повдигна вежда.

— Един от начините да се превърнеш в уважавана от Калните личност е да убиваш чуждоземци.

Ричард отдръпна ръката си от кола и въздъхна дълбоко.

— Да видим дали ще успеем да ги накараме да ни помогнат, за да могат да продължават да почитат предците си и да държат чуждоземците далеч.

— Помни какво ти казах — предупреди го тя. — Те може да откажат. Ако такова е решението им, ще трябва да се съобразиш с него. Калните са единият от народите, които се опитвам да спася. Не искам да ги нараняваш.

— Калан, нямам нито желание, нито намерение да ги наранявам. Не се тревожи, ще ни помогнат. В техен интерес е.

— Те може да не гледат на нещата по същия начин — настоя тя. Дъждът беше спрял, на негово място се появи искряща студена мъгла, която тя почувства върху лицето си. Отметна назад качулката на пелерината си. — Ричард, обещай ми, че няма да ги нараниш.

Той също отметна качулката си, постави ръце на хълбоците си и я изненада с лека усмивка, извила крайчеца на устните му.

— Сега вече знам какво е.

— Моля? — попита тя, като в гласа й се усещаха нотки на подозрение.

Той я погледна и усмивката му се разшири.

— Помниш ли, когато бях в треска от змийската лоза и те помолих да не причиняваш зло на Зед? Сега вече знам как си се чувствала, не можейки да ми обещаеш подобно нещо.

Калан погледна сивите му очи и си помисли колко силно е желанието й да попречи на Рал, сети се за всички убити от него.

— А аз разбрах как си се чувствал ти, след като не можех да ти обещая подобно нещо. — Тя се усмихна въпреки желанието си да остане сериозна. — И ти ли се чувстваше така глупаво, когато трябваше да ме молиш да го направя?

Той кимна.

— Когато разбрах какво става. И когато разбрах що за човек си, когато разбрах, че по никакъв начин не би наранила който и да е, освен ако нямаш друг избор. Тогава се почувствах глупаво. Че не ти бях повярвал.

Тя също се чувстваше глупаво, по същата причина. Но знаеше, че той й вярва прекалено много.

— Съжалявам — каза тя, все още с усмивка на уста. — Би трябвало да те познавам по-добре.

— Знаеш ли някакъв начин да ги накараме да ни помогнат?

Тя беше ходила в селото на Калните няколко пъти, но нито веднъж по тяхна покана; те никога не биха поканили Изповедник. Сред Изповедниците беше обичайна практика да правят професионални визити на различни места в Средната земя. Калните бяха достатъчно любезни да ги приемат, не се страхуваха от тях, но недвусмислено показваха, че живеят по свои закони, че не се нуждаят от външна намеса. Не бяха хора, които могат да бъдат заплашвани.

— Калните свикват една среща, наречена Съвещание на пророците. Никога не ми е било разрешавано да присъствам на него, не знам дали защото съм чужденка, или защото съм жена. Там се предричат отговорите на въпроси, касаещи селото. Те не биха организирали тази среща принудително; ако решат да ни помогнат, ще свикат Съвещанието по своя воля. Ти ще трябва да ги спечелиш на наша страна.

Той се вгледа настоятелно в очите й.

— С твоя помощ ще успеем. Длъжни сме да успеем.

Тя кимна и още веднъж се извърна към пътеката. Над тревистите поляни бяха надвиснали ниски, плътни облаци, които се движеха бавно в безкрайна процесия, небето приличаше на огромен врящ казан. Тук, на полето, сякаш имаше повече небе откъдето и да е другаде. Едно всеобемащо присъствие, от което безкрайната, равна земя изглеждаше нищожно малка.

Дъждовете бяха погълнали потоците и сега завихрящата се кална вода подскачаше и се пенеше с бумтене в долната страна на пъновете, изпълняващи ролята на мостове. Калан усещаше силата на водата, от която тези пънове трепереха под краката им. Тя пристъпваше внимателно, тъй като повърхността им беше хлъзгава и нямаше странични въжета, за които да се хванат. Ричард й подаде ръка, за да я придържа, докато минат по моста, и тя се зарадва, защото си намери извинение да я поеме. Установи, че търси с поглед бродове, където ще може отново да държи ръката му. Но болката й беше толкова силна, че не можеше да си позволи да насърчава чувствата му. Толкова силно й се искаше да бъде просто жена като всяка друга. Но не беше. Тя беше Изповедник. Въпреки всичко в някои редки моменти си позволяваше да забрави този факт и се преструваше, че не е.

Искаше й се Ричард да върви до нея, но наместо това той я следваше плътно, без да я изпуска нито за миг от погледа си, като същевременно внимателно оглеждаше околността. Това място му беше непривично, тук не можеше да разчита на нищо, във всичко виждаше потенциална заплаха. Тя изпитваше същото в Западната земя, така че усещането й беше познато. За да се пребори с Рал, да излезе срещу някой, който не е виждал никога през живота си, той подлагаше живота си на голям риск, така че имаше право да бъде нащрек. В Средната земя човек бързо забравяше за притесненията си, но още по-бързо можеше отново да се сблъска с тях.