Когато тази сутрин се събуди, не знаеше как той ще се отнася с нея, дали не го е наранила по някакъв начин, дали няма да я мрази, или пък да е сърдит. Макар да беше лежала цяла нощ до него с разголена гръд, притеснено се извърна с гръб към него, когато си закопчаваше ризата. Докато пръстите й промушваха копчетата на местата им, му каза, че никой никога не е имал толкова търпелив приятел. Увери го, че искрено се надява някой ден да му докаже, че може да бъде също толкова добър приятел.

— Вече си го доказала. Ти повери вярата си, живота си в мои ръце. Посвети живота си в моя защита. Какви други доказателства бих могъл да искам от теб?

Тя се обърна и като едва сдържаше желанието си да го целуне, му благодари, че я приюти.

— Въпреки всичко ще трябва да призная — усмихна се той, — че отсега нататък вече никога няма да гледам на ябълката със същите очи.

Това я накара да се усмихне, отчасти за да прикрие объркването си, и двамата дълго се смяха. Стана й по-добре, смехът изтръгна тръна от сърцето й.

Изведнъж Ричард спря на пътеката. Тя също, останалите продължиха напред.

— Какво има, Ричард?

— Слънцето — той пребледня. — За миг сноп слънчева светлина озари лицето ми.

Тя се обърна на запад.

— Виждам само облаци.

— Видях я като малък процеп, но сега вече и аз не я виждам.

— Мислиш ли, че може да означава нещо?

Той поклати глава.

— Не знам. Но откакто Зед струпа облаците, това е първият път, в който виждам слънчева светлина. Може би няма нищо.

Отново тръгнаха. През ветровитите, равни тревисти полета до тях достигаха тайнствените звуци на болдите. Пристигнаха в селото по мръкнало. Празненството все още продължаваше. Както през цялата предишна нощ, така и предстоящата то нямаше да спре. Докато не бъде разпуснато Съвещанието. Всички изглеждаха свежи освен децата; много от тях обикаляха насам-натам със сънливи физиономии, други доволно спяха по ъглите.

Шестимата старейшини чакаха под навеса без жените си. Ядяха ястие, поднесено им от точно определени жени; единствено на тях се позволяваше да приготвят храната при свикването на Съвещанието. Калан гледаше как наливат някакво питие на всеки от старейшините. Беше червено на цвят, различно от всички останали питиета на празненството. Погледите на шестимата блестяха, сякаш идваха от много далеч, сякаш виждаха невидими за останалите неща. Калан потръпна.

Духовете на предците им бяха с тях.

Пилето започна да им говори. Когато онова, което те му казаха, го задоволи, той кимна с глава, шестимата се изправиха и в редица един зад друг поеха към къщата на духовете. Звукът на барабаните се промени така, че ръцете на Калан настръхнаха. Пилето се върна при тях, очите му както винаги бяха пронизителни и настойчиви.

— Време е — каза той на Калан. — Двамата с Ричард трябва да вървим.

— Какво искаш да кажеш с това „двамата с Ричард“? Аз също идвам.

— Не може.

— Защо?

— Защото на Съвещанието присъстват само мъже.

— Аз съм водач на Търсача. Трябва да съм там, за да превеждам.

Очите на Пилето помръднаха от неудобство.

— Но на Съвещанието присъстват само мъже — повтори той, очевидно без желание да се съобрази с мнението й.

Тя скръсти ръце.

— Е, на това ще присъства и една жена.

Ричард отмести поглед от лицето й към лицето на Пилето, после още веднъж върху нейното и върху неговото, по тона й разбра, че нещо става, но реши да не се намесва. Пилето се наведе към нея и сниши глас.

— Когато викаме духовете, трябва да сме като тях.

Тя присви очи.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не може да сте облечени с дрехи?

Той въздъхна дълбоко и кимна.

— И трябва да мажем телата си с кал.

— Чудесно — каза тя с изправена глава. — Нямам възражения.

Той се приближи още малко.

— Добре, а Търсачът? Може би ще трябва да го попиташ дали е съгласен да направиш това.

Тя му хвърли продължителен поглед, после се обърна към Ричард.

— Трябва да ти обясня нещо. Когато човек свиква Съвещание, понякога духовете му задават въпроси посредством старейшините, за да са сигурни, че играта е честна. Ако отговориш по начин, който духовете на предците счетат за непочтен или неискрен… могат да те убият. Не старейшините, а духовете.

— Имам меча си — напомни й той.

— Не, нямаш го. Ако искаш да се свика Съвещание, трябва да правиш онова, което правят старейшините, да останеш сам лице в лице с духовете. Без меч, без дрехи и намазан с кал — тя си пое въздух и отметна кичур коса назад. — Ако не съм там, за да превеждам, могат да те убият просто защото не можеш да отговориш на въпроси, които не разбираш. Тогава Рал печели. Трябва да съм там, за да превеждам. Но ако съм там, аз също трябва да съм без дрехи. Пилето е притеснен и иска да знае твоето мнение по въпроса. Надява се да ми забраниш да го направя.

Ричард скръсти ръце и я погледна в очите.

— Мисля, че така или иначе ти е писано и си решена да свалиш дрехите си в къщата на духовете.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре и очите му заблестяха. Калан трябваше да прехапе долната си устна, за да не се засмее. Пилето гледаше объркан ту единия, ту другия.

— Ричард! — каза тя, като предупредителните нотки в гласа й ставаха по-настойчиви. — Говоря сериозно. И не се надявай много на това. Вътре е тъмно — въпреки всичко все още едва сдържаше смеха си.

Лицето на Ричард възвърна сериозното си изражение и той се обърна към Пилето.

— Съвещанието се свиква по мое желание. Имам нужда от Калан вътре.

Тя усети как Пилето подскочи, като чу думите му.

— Вие двамата започнахте да прекрачвате всякакви граници още от момента, в който пристигнахте — той въздъхна дълбоко. — Защо да променяме нещата сега? Да вървим.

Ричард и Калан тръгнаха един до друг, следвайки силуета на Пилето, който ги водеше през тъмните улички на селото. На няколко пъти се обръщаше първо надясно, после наляво. Ръката на Ричард намери нейната. Калан се притесняваше много повече, отколкото показваше, от това, че ще трябва да седи в една стая с осем голи мъже. Но не биваше да допуска Ричард да присъства на Съвещанието без нея. Времето им беше твърде ценно, за да оставят нещата да им се изплъзнат: бяха положили твърде много усилия; оставаха броени дни.

Тя си сложи лицето на Изповедник.

Преди да стигнат до къщата на духовете, Пилето ги прекара през една тясна врата в малка стая в съседната къща. Останалите старейшини бяха там, седнали на пода с кръстосани крака, вгледани пред себе си с празни погледи. Тя се усмихна на Савидлин, но той не отвърна на усмивката й. Пилето взе една малка пейка и две глинени панички.

— Когато ви извикам, елате, дотогава чакайте.

Когато Пилето се шмугна през вратата заедно с пейката и съдовете, Калан предаде думите му на Ричард. Не след дълго той извика името на Калдус, а след още малко и имената на останалите старейшини поред, Савидлин беше последен. Той не им каза нито дума, нито по някакъв начин показа, че ги вижда. Очите му бяха обладани от духовете.

Калан и Ричард седяха мълчаливо в празната тъмна стая и чакаха. Тя човъркаше тока на обувката си и се опитваше да не мисли за онова, което сама беше предизвикала. Въпреки всички усилия то не й излизаше от главата.

Ричард щеше да бъде без меча си — неговия защитник. Но нейната сила щеше да е с нея. Тя щеше да го пази. Макар да не го бе казала на глас, това беше другата причина, поради която настояваше да е вътре с него. Ако нещата се объркаха, щеше да умре тя, а не той, това поне знаеше със сигурност. Щеше да се погрижи да стане точно така. Тя се стегна, влезе в себе си. Чу как Пилето извика името на Ричард. Той се изправи.

— Да се надяваме, че ще се получи. Ако не, ще се окажем в голямо затруднение. Радвам се, че си с мен — Това й прозвуча като предупреждение да е нащрек.

Тя кимна.

— Помни едно, Ричард, сега това е нашият народ, ние принадлежим към него. Те искат да ни помогнат; правят всичко възможно.