— Желанието ти да спреш Мрачния Рал те накара да направиш онова, което сметна за необходимо. Понякога да направиш грешен избор е по-добре, отколкото изобщо да не избереш. Ти имаш смелостта да продължиш нататък, това рядко се среща. Човек, който стои на гребена на вълната и не може да направи своя избор, няма да стигне до никъде.

— Но толкова много ме боли, когато го ядосам — изплака тя.

— Ще ти кажа една тайна, която няма как иначе да научиш, освен когато вече си твърде стара, за да се възползваш от знанието си. — Мокрите й очи се вгледаха в усмивката му. — Когато ти е сърдит, него го боли точно толкова, колкото и теб.

— Наистина ли?

Той се засмя тихичко и кимна.

— Приеми го на доверие, дете.

— Нямах право, трябваше да го разбера по-рано. Толкова съжалявам, че го направих.

— Не го казвай на мен. А на него.

Тя се изправи и се взря в закаленото му лице.

— Мисля да направя точно това. Благодаря ти, многоуважаеми старейшино.

— Щом ще поднасяш извинения, поднеси му и моите.

Калан се намръщи.

— За какво?

Той въздъхна.

— Това да си стар, да си старейшина, не те застрахова от глупави хрумвания. Днес аз също направих грешка. За Ричард и за племенницата ми. Аз, също като теб, нямах право. Благодари му от мое име за това, че ми попречи да му налагам нещо, за което трябваше да го попитам по-напред. — Той свали свирката от врата си. — Дай му този подарък от мое име заедно с благодарностите ми за това, че ми отвори очите. Дано да му служи добре. Утре ще му покажа как да я използва.

— Но ти имаш нужда от нея, за да викаш птиците.

Той се усмихна.

— Имам и други. А сега върви.

Калан взе свирката и здраво я стисна в ръка. Избърса сълзите от лицето си.

— Доскоро не бях плакала никога. Откакто границата с Д’Хара падна, това май е единственото, което правя.

— Всички го правим, дете. Върви.

Тя бързо го целуна по бузата и си тръгна. Огледа се наоколо, не го откри никъде. Хората, които попита за него, не го бяха виждали. Вървеше в кръг и го търсеше. Къде ли беше отишъл? Децата се опитаха да я включат в танца си, хора й предлагаха храна, други искаха да си поговорят с нея. Тя учтиво отказа на всички.

Най-накрая тръгна към къщата на Савидлин, като реши, че сигурно се е прибрал. Но вътре нямаше никой. Отпусна се замислено върху кожата на пода. Би ли тръгнал без нея? Сърцето й заби панически. Очите й огледаха пода. Не. Раницата му бе все още тук, където я остави, след като извади ябълката. Освен това той не би си тръгнал преди Съвещанието.

Тогава й хрумна нещо. Знаеше къде е. Усмихна се на себе си, взе от раницата една ябълка и пое по тъмните пътечки между сградите в селото на Калните към къщата на духовете.

В тъмнината внезапно проблесна светлинка, която освети стените около нея. Отначало не разбра откъде идва; след това се огледа между сградите и видя светкавица. На хоризонта, разпростираща се върху цялото небе, впиваща гневни пръсти в тъмните облаци, осветявайки ги отвътре с кипящи цветове. Не се чу гръм. След миг вече я нямаше, отново настъпи тъмнина.

Нямаше ли край лошото време, запита се тя. Щеше ли някога отново да види звезди или слънце? Магьосници и техните облаци, помисли си, поклащайки глава. Запита се дали някога отново ще види Зед. Добре поне че облаците пазеха Ричард от Мрачния Рал.

Къщата на духовете почиваше в мрака, далеч от шума и веселията на празненството. Калан внимателно бутна вратата. Ричард седеше на пода срещу огъня, мечът в ножницата почиваше някъде встрани. Не се обърна при шума.

— Водачът ти иска да говори с теб — смирено каза тя.

Вратата изскърца и се затвори след нея, а тя коленичи на пода, отпускайки се на пети близо до него, сърцето й щеше да се пръсне.

— И какво иска да ми каже моят водач? — той се усмихна, макар тя да си мислеше, че не иска да го прави.

— Че е направила грешка — каза тихо Калан, докато навиваше на пръста си един конец от панталона си. — И че съжалява. Много, много съжалява. Не само за онова, което направи, а най-вече, че не ти повярва.

Той седеше със свити колене, ръцете му, вкопчени една в друга, ги обгръщаха. Обърна се и я погледна, топлата червена светлина на огъня се отразяваше в нежните му очи.

— Изрепетирал си бях цяла реч. Но сега не мога да си спомня нито дума от нея. Винаги ми действаш така — отново се усмихна. — Извинението прието.

През тялото й премина вълна на облекчение. Сърцето й като че се пооправи. Погледна го изпод вежди.

— И хубава ли беше тази реч?

Усмивката му грейна.

— Преди малко ми се струваше така, но вече не съм на същото мнение.

— Ти си доста добър в речите. Едва не изкара акъла на старейшините, включително и на Пилето — тя протегна ръка, вдигна свирката над главата му и я сложи на врата му.

Той отпусна ръце и докосна свирката.

— За какво служи това?

— Подарък от Пилето, с извинение за онова, което се опита да те накара да направиш. Каза, че той също не би трябвало да постъпва така и че иска да ти благодари с този подарък, че си отворил очите на сърцето му. Утре ще ти покаже как да я използваш — Калан се обърна с гръб към огъня, с лице към него, близо до него. Нощта беше топла и от горещината Ричард блестеше от пот. Символите, изрисувани по гърдите и около раменете му придаваха диво изражение. — Ти знаеш как да отвориш очите на човек — каза тя сдържано. — Мисля, че сигурно си използвал магия.

— Може би. Зед казва, че понякога номерът е най-силната магия.

Гласът му резонираше с нещо дълбоко вътре в нея, караше я да се чувства слаба.

— А Ейди каза, че притежаваш магията на езика — прошепна Калан.

Погледът на сивите му очи я пронизваше цяла, учестяваше дишането й. Натрапчивите звуци на болдите, долитащи отдалеч, се смесваха с пукането на огъня, с дишането му. Тя никога не се бе чувствала толкова спокойна, толкова отпочинала и същевременно толкова напрегната. Действаше й объркващо.

Погледът й се луташе от очите му към други части на лицето му: формата на носа му, ъгъла на бузите му, овала на брадата му. Очите й се спряха върху устните му. Тя изведнъж осъзна колко горещо е в къщата на духовете. В главата й просветна.

Погледът й отново се залута, извади ябълката от джоба си и отхапа бавно голяма сочна хапка, оставяйки следи със зъбите си. Железният му поглед не помръдна. Плавно, импулсивно, тя поднесе ябълката към устата му и задържа ръката си там, докато той отхапа голяма, мокра хапка. Какво не би дала да докосне и устните й по този начин, помисли си тя.

Защо не? Нима щеше да си умре в това преследване, без дори да успее да стане жена? Нима трябваше да бъде боец и нищо друго? Да се бори за щастието на всеки друг освен за своето собствено? В най-добрите времена Търсачите са умирали твърде бързо, а сега времената определено не бяха добри.

Беше настъпил краят на времената. Заболя я при мисълта, че той може да умре.

Притисна ябълката още по-силно към зъбите му, без да сваля поглед от очите му. Дори да избере него, помисли си тя, той ще може да продължи борбата на нейна страна, може би дори с повече решителност от сега.

Може би той така или иначе щеше да умре, дори още по-скоро. От друга страна обаче щеше да се промени, нямаше да е вече същият човек. Този сегашният Ричард щеше да си отиде завинаги.

Но поне ще е неин. Желаеше го толкова отчаяно, по начин, по който не бе желала нищо през живота си, умопомрачително. Щяха ли и двамата да умрат, преди още да са живели истински? Обзе я болезнена слабост, извираща от копнежа по него.

Закачливо дръпна ябълката от устата му. По брадата му потече сок. Бавно, съзнавайки какво прави, тя се наведе и облиза сладкия сок. Той не помръдна. Лицата им бяха съвсем близо; усещаше дъха му, бърз и топъл. Бяха толкова близо един до друг, че очите й едва успяваха да го фокусират. Трябваше да преглътне влагата в устата си.

Здравият разум бързо се изпаряваше от съзнанието й, избутван от чувства, обещаващи й неосъществимото, сграбчваха я в капана на горещото желание.