Към Ричард.

— Ето! — изкрещя той. Тълпата се обърна като един. Хиляди очи се насочиха към Ричард. — Там стои обичаният ми брат!

Ричард се опита да се дръпне назад.

— Обичаният ми брат, който споделя с мен — той притисна юмрук към гърдите си — трагедията от загубата на нашата майка, загуба, причинена от огъня! Огънят отне майка ни, когато бяхме малки, и ни остави да отраснем сами, без нейната любов и грижи, без напътствията й. Не някакъв въображаем враг отвъд границата я отмъкна, а врагът, наречен огън! Нея я няма да ни утеши, когато страдаме, когато плачем нощем. И онова, от което боли най-много, е, че това не трябваше да се случва.

Сълзи, блестящи на слънцето, се стекоха по бузите на Майкъл.

— Съжалявам, приятели, моля да ми простите — Той изтри сълзите си с кърпичка, която му беше под ръка. — Просто тази сутрин разбрах за още един огън, взел живота на красиви млади майка и баща и оставил дъщеря им сираче. От това болката се възроди в мен и не можех да си замълча.

Сега вече всички бяха отново категорично на негова страна. Никой не спираше сълзите си. Една жена обви ръка около рамото на Ричард, който стоеше безмълвен. Тя прошепна колко много съжалява.

— Чудя се колко ли от вас са изпитали болката, с която живеем аз и брат ми всеки ден. Моля ви, онези от вас, които имат любим човек или приятел, наранен или дори убит от огъня, моля ви, вдигнете ръце — Доста ръце се вдигнаха, някои от хората заридаха. — Видяхте ли, приятели — каза той с пресипнал глас, широко разтваряйки ръце, — мъката е сред нас. Няма нужда да се взираме извън пределите на тази стая.

Ричард се опита да преглътне буцата в гърлото си, предизвикана от спомена за преживения ужас, който се върна в съзнанието му. Един човек, който си беше въобразил, че баща им го мами, изпусна нервите си и бутна лампата от масата, докато Ричард и брат му спяха в задната стая. Докато той изкарвал с ритници баща им от къщата, майка им изнесла Ричард и брат му от горящата къща и се върнала да спаси нещо, те никога не разбраха какво, и изгоряла жива. Писъците й отрезвили двамата мъже и баща им се опитал да я спаси, но не могъл. Изпълнен с вина и отвращение от стореното, мъжът избягал, като плачел и крещял, че съжалява.

Това се получава, беше им повтарял баща им хиляди пъти, когато човек загуби контрол над себе си. Майкъл беше пропуснал думите му покрай ушите си. Ричард ги запомни за цял живот. Те му бяха внушили страх от собствения гняв и всеки път, когато той се надигаше, Ричард го възпираше.

Майкъл грешеше. Не огънят беше убил майка им; гневът я уби.

С отпуснати покрай тялото ръце и наведена глава Майкъл отново продължи с мек глас.

— Какво да направим, за да предотвратим опасността от огъня в нашите домове? — Той тъжно поклати глава. — Не зная, приятели. Но сформирам комисия, която ще се занимае с проблема, и подканям всеки гражданин с чувство за отговорност да излезе с предложения. Вратата ми винаги е отворена. Заедно можем да направим нещо. Заедно ще направим нещо.

А сега, приятели, моля да ме извините и да ми позволите да отида да утеша брат си, за който споделянето на личната ни трагедия вероятно е било нещо изненадващо, тъй че трябва да го помоля да ми прости.

Той скочи от подиума, тълпата се разцепи, за да го пусне да мине. Тук-там се протягаха ръце, които се опитваха да го докоснат, докато минава. Той не ги забеляза.

Ричард стоеше и наблюдаваше как брат му си пробива път към него. Тълпата се разпръсна. Само Калан остана до него и пръстите й леко докосваха ръката му. Хората се върнаха към трапезата и започнаха оживени разговори помежду си. Ричард стоеше изправен и се опитваше да потисне гнева си.

Усмихнат, Майкъл го тупна по рамото.

— Чудесно слово! — похвали се той. — Какво ще кажеш?

Ричард се загледа във фигурите по мраморния под.

— Защо намесваш смъртта й тук? Защо беше нужно да я разгласяваш пред всички? Защо я използва по този начин?

Майкъл го прегърна през рамо.

— Знам, че боли, и съжалявам, но го правя в името на по-добрите времена. Видя ли сълзите в очите им? Това, което започнах, ще осигури на всички ни по-добър живот и ще спомогне името на Западната земя да се разчуе. Вярвам в това, което казах; трябва да се вглеждаме в предизвикателствата на бъдещето с трепет, не със страх.

— А какво беше онова за границите?

— Нещата се променят, Ричард. Аз трябва да ги изпреварвам.

Усмивката му се стопи.

— Това е всичко, което имах предвид. Границите няма да са вечни. Не мисля, че някой някога е искал това. Ние всички трябва да сме готови да го приемем.

Ричард промени темата.

— Какво откри за смъртта на баща ни? Следотърсачите попаднаха ли на нещо?

Майкъл отново взе ръката му.

— Порасни, Ричард. Джордж беше един стар глупак. Той вечно взимаше разни неща, които не му принадлежат. Вероятно е взел нещо, принадлежащо другиму. На някой с лош нрав и голям нож.

— Не е вярно! Знаеш го!

Ричард мразеше Майкъл да нарича баща им „Джордж“.

— Той никога през живота си не е откраднал!

— Това, че човекът, от който си взел някаква вещ, отдавна е умрял, не ти дава право да го правиш. Очевидно някой друг е искал същата вещ за себе си.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Ричард. — Какво си открил?

— Нищо! Просто здрав разум. Къщата беше на парчета! Някой е търсел нещо. Не го е намерил, Джордж не е казал къде е и са го убили. Това е всичко. Следотърсачите казаха, че следи няма. Вероятно никога няма да узнаем кой го е направил. — Майкъл му хвърли ядосан поглед. — По-добре свикни да живееш с тая мисъл.

Ричард си пое дълбоко въздух. В думите на брат му имаше смисъл; някой е търсел нещо. Не трябваше да се ядосва на Майкъл, задето не е открил кой. Нали беше опитал. Ричард се чудеше как е възможно да няма никакви следи.

— Съжалявам. Може би си прав, Майкъл.

След малко му хрумна нещо друго.

— И какво излиза, че това няма нищо общо със заговора? Не са били онези, които се опитват да се доберат до теб?

Майкъл махна с ръка.

— Не, не, не. Няма нищо общо с това. По този въпрос вече се работи. Не се тревожи за мен, аз съм в безопасност, всичко е наред.

Ричард кимна. На лицето на Майкъл се изписа досада.

— И така, скъпи братко, защо изглеждаш толкова ужасно? Не можа ли поне да се поизмиеш? Не можеш да кажеш, че не бях те предупредил. Знаеш за това празненство от седмици.

Преди Ричард да може да отговори, се обади Калан. Беше забравил, че тя все още стои до него.

— Моля ви, простете на брат си, вината не е негова. Трябваше да ме придружи до Града на елените, а аз закъснях. Моля, не губете уважението си към него заради мен.

Очите на Майкъл се плъзнаха по тялото й, преди да се спрат на очите й.

— А ти си?

Както си беше права, тя се изпъна.

— Казвам се Калан Амнел.

Майкъл леко се усмихна и едва забележимо кимна с глава.

— Излиза, че не си охраната на брат ми, както си помислих. И откъде идваш?

— От едно отдалечено оттук малко селище. Сигурна съм, че едва ли сте чували за него.

Майкъл не настоя за отговор, а вместо това се обърна към брат си.

— Тук ли ще прекарате нощта?

— Не. Трябва да се видя със Зед. Търсил ме е.

Усмивката на Майкъл се изпари.

— Ще трябва да си намериш по-добри приятели. Нищо добро няма да излезе от това, дето прекарваш времето си с този противен старец.

Той се обърна отново към Калан:

— А ти, скъпа моя, си мой гост тази нощ.

— Имам други планове — предпазливо каза тя.

Майкъл протегна ръце към нея, обгърна задника й и го придърпа силно към себе си. Кракът му се намести между бедрата й.

— Ще ги промениш. — Усмивката му беше студена като зимна нощ.

— Махни си ръцете. — Гласът й беше твърд и застрашителен. Двамата се бяха вгледали в очите си.

Ричард се стъписа. Не можеше да повярва, че брат му прави това.

— Майкъл! Престани!

И двамата не го забелязваха и продължаваха схватката си, лицата им почти се доближаваха, погледите им не отстъпваха един на друг. Ричард стоеше до тях безпомощен. Чувстваше, че и двамата искат той да стои настрана. Тялото му се напрегна, мускулите му се втвърдиха, готови да устояват на това чувство.