— Точно за това говоря — прошепна Ричард. — Цял ден човешки крак не е стъпвал на пътеката, а след онази поляна, през която минахме, паяжините изчезнаха.

— Какво може да е станало?

Той поклати глава.

— Не знам. Или някой е стигнал до поляната от другата страна през гората и след това се е включил в пътеката, което е доста трудно — той я погледна в очите, — или е паднал от небето. Къщата ми е отвъд този хълм. Да си държим очите на четири.

Ричард предпазливо тръгна нагоре, като по пътя и двамата оглеждаха внимателно гората. Искаше му се да избяга в обратна посока, да се махнат от там, но това беше невъзможно. Не можеше да си тръгне, преди да е взел зъба, оставен от баща му.

Когато се изкачиха до върха, застанаха зад един голям бор и погледнаха надолу към къщата. Прозорците бяха счупени, а вратата, която Ричард винаги заключваше, зееше отворена. Вещите му се въргаляха по земята.

Той се изправи.

— Претърсвали са я точно както и къщата на баща ми.

Калан го сграбчи за ризата и го дръпна обратно долу.

— Ричард! — прошепна гневно. — Баща ти може би се е прибирал у дома точно както ти се каниш да се прибереш, а те са го чакали.

Тя, разбира се, беше права. Той замислено прокара пръсти през косата си. Погледна пак къщата. Задната й стена опираше в гората, а вратата й гледаше напред към поляната. Тъй като това беше единствената врата, всеки би очаквал Ричард да се втурне през нея. Ето къде щяха да го дебнат, ако бяха вътре.

— Добре — отвърна шепнешком, — но вътре има нещо, което трябва да взема. Без него не тръгвам. Можем да се промъкнем отзад. Ще го взема и след това изчезваме.

Ричард би предпочел да не я взима със себе си, но не искаше да я оставя сама на пътеката. Проправиха си път през гората, през заплетените гъсталаци, заобикаляйки къщата отдалеч. Когато стигна до мястото, откъдето можеше да се приближи към задната страна, й направи знак да спре. Тя не искаше да се съгласи с него, но той беше непреклонен. Ако имаше някой вътре, Ричард не можеше да допусне той да хване и двама им.

Като я остави да чака под един смърч, внимателно тръгна към къщата, като се спусна по една виеща се пътека, за да стъпва само по килима от иглички, а не по сухите листа. Когато накрая видя прозореца на спалнята на гърба на къщата, замръзна на място, напрегнал слух. Не се чуваше никакъв шум. Внимателно, с разтуптяно сърце, той приклекна и тръгна бавно. Под краката му нещо се раздвижи. Една змия се плъзна през пътеката. Той я изчака да отмине.

Когато стигна до дъсчената задна стена на къщата, внимателно постави ръка върху празното черчеве на прозореца и погледна вътре. Почти цялото стъкло липсваше и се виждаше, че в спалнята му цари пълен хаос. Дюшекът и завивките му бяха разпрани. Ценни книги се валяха по пода разпокъсани, с разпилени страници. В дъното на стаята се виждаше полуотворената към дневната врата, но отворът не позволяваше да надникне в другата стая. Вратата винаги сама се отваряше толкова, тъй като нямаше райбер.

Ричард бавно пъхна главата си в рамката на прозореца и погледна надолу към леглото. Точно под него се падаше долната табла на леглото, от която висяха раницата му и кожената връв със зъба, точно там, където ги бе оставил. Протегна напред ръка и се опита да ги вземе през прозореца.

В другата стая нещо изскърца — изскърцване, което Ричард добре познаваше. Вцепени се от страх. Беше столът му. Не го беше смазал, защото това беше част от индивидуалността на стола, която Ричард не искаше да променя. Безшумно се дръпна отново назад. Нямаше съмнение: в другата стая има човек, който седи на стола му и го чака.

Нещо привлече погледа му и го накара да се обърне надясно. Върху един изгнил пън се беше настанила катеричка, която го гледаше. Моля те, отчаяно си помисли той, моля те, не започвай да ми крещиш да напусна територията ти. Цял безкраен миг катеричката остана загледана в него, след това скочи от пъна върху едно дърво, заприпка нагоре по ствола му и се изгуби.

Ричард въздъхна с облекчение и отново насочи поглед към прозореца. Вратата все още стоеше в предишното положение. Бързо пъхна ръката си в празната рамка и внимателно повдигна раницата и кожената връв със зъба от таблата на леглото, като през цялото време се вслушваше да долови и най-лекия шум оттатък.

Ножът му лежеше върху една малка масичка от другата страна на леглото. Нямаше как да стигне до него. Извади раницата през прозореца, като внимаваше да не удари с нея някое от останалите парчета счупено стъкло.

С плячката в ръка Ричард безшумно и бързо се върна по обратния път, едва удържайки силното си желание да побегне. Отдалечавайки се, от време на време хвърляше по някой поглед през рамо, за да е сигурен, че няма опашка. Пъхна главата си в кожената примка на връвта и скри зъба под ризата си. Никога на никой не го беше показвал; можеше да го види единствено притежателят на тайната книга.

Калан го чакаше там, където я беше оставил. Когато го видя, скочи на крака. Той постави пръст пред устните си, за да я предупреди да мълчи. Като преметна през лявото си рамо раницата, той нежно постави другата си ръка върху гърба й, подканвайки я да тръгва. Понеже не искаше да се връщат по същия път, Ричард я поведе през гората натам, където пътеката се издигаше над къщата му. Непокътнатите паяжини блестяха на последните лъчи на залязващото слънце и двамата въздъхнаха с облекчение. Тази пътека беше по-дълга и доста по-стръмна от другата, но водеше натам, накъдето беше тръгнал. Към Зед.

Къщата на стареца беше твърде далеч, за да могат да бъдат там преди мръкнало, а пътеката беше прекалено опасна, за да се движат нощем. Обаче Ричард искаше да се отдалечи колкото е възможно повече от онзи, който го чакаше долу в къщата му. Докато не мръкнеше съвсем, щяха да се движат.

Той хладно си зададе въпроса дали онзи в къщата му и убиецът на баща му са един и същ човек. Двете къщи бяха разбити по еднакъв начин. Дали е бил причакван като баща си? Същият човек ли е бил? Ричард искаше да може да му излезе насреща или поне да види кой е, но нещо вътре в него настоятелно му подсказваше, че е по-добре да изчезва.

Той разтърси глава, за да разбърка мислите си. Беше дал на въображението си прекалено много свобода. Разбира се, че нещо вътре го беше предупредило за опасността, беше му казало да изчезва. За днес вече веднъж без малко да се раздели с живота си. Да се оставиш един път на късмета си е глупаво; два пъти обаче си е направо нагло. Беше взел най-доброто решение — да си тръгне.

Все пак му се щеше да беше видял кой го чака вътре, за да се убеди напълно, че между двете събития няма връзка. Че защо беше нужно да разбиват къщата му като тази на баща му? И какво ако е бил един и същ човек? Искаше да знае кой е убил баща му. Умираше от желание да узнае.

Макар да не му позволиха да види тялото на баща си, той пожела да разбере как е бил убит. Чейс му беше казал — много щадящо, но все пак му беше казал. Коремът на баща му е бил разпран и червата му са били разхвърляни навсякъде по пода. Как е могъл някой да направи подобно нещо? От самата мисъл за това му се повдигна и той се почувства прекалено слаб, за да задържи вниманието си върху нея. С мъка преглътна буцата в гърлото си.

— Е? — гласът й го изтръгна от мислите му.

— Какво? Какво „е“?

— Ами намери ли онова, за което се върна?

— Да.

— И какво беше то?

— Какво беше ли? Раницата ми. Трябваше да си взема раницата.

Тя се обърна да го погледне с ръце на хълбоците и смръщено лице.

— И ти, Ричард Сайфър, очакваш да ти повярвам, че рискува живота си заради една раница?

— Калан, след малко ще получиш ритник — усмивката му не се получи.

С килната на една страна глава тя продължаваше да го гледа изпод вежди, но забележката му беше угасила страстите й.

— Сега сме квит, приятелю — спокойно каза тя, — квит сме.

Ричард със сигурност можеше да каже, че Калан е човек, който е свикнал да получава отговори на въпросите си.