Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Калан беше продължила напред по пътеката. Ричард бързо я настигна и постави ръка на кръста й, под раницата, за да не я спира. Наведе се към рамото й и прошепна в ухото й:

— Погледни наляво, между дърветата. Кажи ми какво виждаш.

Не сваляше ръката си от кръста й, не й позволи да спре, докато се обръщаше, за да погледне между дърветата. Калан отметна коса назад, очите й започнаха да се взират встрани от пътя. Видя го.

— Какво е това? — прошепна тя и се обърна към Ричард.

Той малко се изненада.

— Не знам. Надявах се ти да ми кажеш.

Тя поклати глава. Сянката остана неподвижна. Може би нямаше нищо, просто игра на светлината, опита се да се убеди той. Знаеше, че не е вярно.

— Може би е някой от зверовете, за които ни разказа Ейди, сигурно не може да ни види — предположи той.

Тя го погледна косо.

— Зверовете имат кости.

Тя, разбира се, имаше право, но Ричард се беше надявал да се съгласи с предположението му. Докато бързаха надолу по пътеката, нещото продължаваше да стои на мястото си, и те скоро престанаха да го виждат. Ричард си пое въздух по-леко. Изглежда, костта от колието на Калан и неговият зъб ги бяха скрили.

Вечеряха, без да спират — хляб, моркови и пушено месо. И на двамата не им хареса. Докато ядяха, очите им се взираха в гъстата гора. Макар цял ден да не беше валяло, всичко все още беше мокро и от дърветата от време на време капеше вода. На места по скалата имаше полепнала лепкава кал и трябваше да внимават, за да не паднат. Оглеждаха околността за какъвто и да е знак за опасност. Не видяха нищо.

Този факт започна да притеснява Ричард. Нямаше нито катерички, нито птици, никакви животни. Беше прекалено тихо. Дневната светлина угасваше. Скоро щяха да стигнат Теснината. Това също го притесняваше. Плашеше го и мисълта, че може пак да се сблъскат със съществата от границата. При мисълта, че пак може да срещне баща си, изпитваше ужас. Коремът го сви при спомена за онова, което им беше разказала Ейди — че онези от границата ще ги викат. Спомни си колко изкусителни бяха гласовете им. Трябваше да се приготви да им устоява. Да стане по-твърд. Когато бяха в хралупестия бор, тогава, през първата нощ след като се запознаха, Калан почти пропадна в отвъдния свят. След това, когато вървяха със Зед и Чейс, нещо отново се опита да я отмъкне. Притесняваше се, че толкова близо до границата костта може би няма да я опази.

Пътеката набра височина и отново се разшири, така че отново можаха да вървят един до друг. Изкачването през деня го беше изтощило, а имаха да вървят още цяла нощ и цял ден, преди да могат да починат. Да преминат Теснината нощем, и то изморени, не му се струваше добра идея, но Ейди настоятелно ги беше предупредила да не спират. Той не би задавал въпроси на човек, който не познаваше просеката като нея. Знаеше, че разказът й за хващача ще го държи нащрек.

Калан огледа гората, хвърли поглед и зад гърба си. Изведнъж се спря и го сграбчи за ръката. На пътеката, на десетина метра зад тях имаше сянка.

Подобно на другата, тази също не помръдваше. Ричард виждаше през нея, виждаше дърветата отзад, сякаш сянката беше само сгъстен въздух. Калан продължаваше да го стиска за ръката, докато двамата продължиха напред, леко извърнати настрани, за да могат да я наблюдават. Завиха зад един завой и се отдалечиха. Усилиха крачка.

— Калан, спомняш ли си, когато ми разказа за хората-сенки, които изпратил Панис Рал? Възможно ли е тези да са същите?

Тя го погледна притеснено.

— Не знам. Никога не съм виждала хора-сенки; те са се появили по време на последната война, преди да се родя. Но винаги съм чувала за тях едно и също — че се носели във въздуха. Не знам да са стояли така неподвижни.

— Може би е заради костите. Може би знаят, че сме тук, но не могат да ни открият, така че стоят на едно място и ни търсят.

Тя се загърна в пелерината, очевидно изплашена от предположението му, но не отвърна нищо. Продължаваха да вървят в настъпващата нощ, близо един до друг, обзети от едни и същи тревожни мисли. Отстрани на пътеката видяха друга сянка. Калан го сграбчи здраво за ръката. Минаха покрай нея бавно, тихо, без да я изпускат от поглед. Тя не помръдна. Ричард почувства, че започва да се паникьосва, но знаеше, че не може да си го позволи; трябваше да останат на пътеката и да използват главите си. Може би сенките се опитваха да ги сплашат, да ги накарат да се отклонят от пътеката и неволно да прекрачат в отвъдния свят. Отдалечавайки се, двамата се обърнаха назад, за да огледат терена. Докато Калан се взираше зад себе си, един храст обърса лицето й. Тя рязко скочи към Ричард. После се огледа и се извини. Ричард й се усмихна успокоително.

По боровите иглички бяха останали капки дъжд и мъгла и щом лекият бриз разлюлееше клоните, водата се спускаше надолу. В обграждащата ги тъмнина беше трудно да установят дали около тях има сенки, или виждат само тъмните силуети на дърветата. На два пъти обаче ги видяха; сенките стояха близо до пътеката и нямаше съмнение, че наистина са такива. Отново не тръгнаха след двамата, не помръднаха, стояха неподвижни, сякаш вгледани в нещо, макар да нямаха очи.

— Какво ще правим, ако ни нападнат? — попита Калан с напрежение в гласа.

От здравата й хватка ръката започваше да го боли, така че той разтвори пръстите й и сложи дланта й в своята. Тя я стисна.

— Извинявай — каза му със смутена усмивка.

— Ако ни нападнат, мечът ще ги спре — уверено отвърна той.

— Откъде си толкова сигурен?

— Той възпря онези същества от границата.

Този отговор явно я задоволи — поне Ричард така се надяваше. В гората беше абсолютно тихо, чуваше се само някакво тихо скрибуцане, което той не можеше да разбере откъде идва. Нямаше нито един от обичайните нощни звуци. Вятърът поклащаше клоните край тях, от което сърцето му трепваше.

— Ричард — каза Калан тихо, — не им позволявай да те докоснат. Ако това са хора-сенки, докосването им означава смърт. А пък ако не са, тогава не знаем какво ще се случи. Не бива да допускаме да ни докосват.

Той стисна ръката й успокоително.

Не искаше да се поддава на изкушението да извади меча. Може би бяха твърде много, за да може да се справи, ако магията на меча изобщо действаше срещу хора-сенки. Ако не му оставаше друго, щеше да прибегне към меча, но засега инстинктивно реши да не го прави.

Гората ставаше все по-тъмна. Дърветата се възправяха в мрака като черни колони. Ричард усети погледите на безброй невидими очи, които ги наблюдаваха. Пътеката започваше да прехвърля хълма и той видя отляво да се издигат силуетите на тъмни скали. Чуваше се ромон на вода, падаща върху камък. Тя бълбукаше, капеше и се разпръскваше. Отдясно зееше пропаст. Когато отново се обърнаха назад, видяха на пътеката три сенки, едва забележими. Двамата продължиха напред. Ричард отново чу тихия стържещ звук, идваше откъм гората и от двете им страни. Не му беше познат. По-скоро усети, отколкото видя, че отляво, отдясно и отзад ги заобикаляха сенки. Някои от тях стояха съвсем близо до пътеката, така че нямаше никакво съмнение, че наистина са такива. Пътят беше чист единствено отпред.

— Ричард — прошепна Калан, — не мислиш ли, че е време да извадиш нощния камък? Едва различавам пътеката. — Тя държеше здраво ръката му.

Ричард се поколеба.

— Не ми се ще, докато не стане неизбежно. Страхувам се от онова, което може да стане.

— Какво имаш предвид?

— Ами тези сенки все още не са ни нападнали. Може би защото не ни виждат, заради костите. — Той млъкна за момент. — Но какво ще стане, ако могат да видят светлината на нощния камък?

Калан притеснено прехапа долната си устна. Напрягаха се, за да улучат пътеката, която започна да се извива покрай дървета и канари, камъни и корени, да си проправя път напряко през хълма. Тихият стържещ звук се чуваше по-ясно отвсякъде. Звучеше като… Звучеше като скърцане на нокти по камък, помисли си той.

Отпред на пътеката бяха застанали две сенки, близо една до друга, разделяше ги само пътеката. Калан се притисна плътно до него и задържа дъха си, докато се промъкваха покрай тях. Зарови лице в рамото му, щом се изравниха. Ричард я обви с ръка и я притисна здраво. Знаеше как се чувства. Той също изпитваше ужас. Сърцето му щеше да се пръсне. Струваше му се, че всяка следваща стъпка ги отнася невъзвратимо далеч, че потъват все по-надолу. Огледа се зад себе си, но в тъмнината не можа да види дали сенките все още стоят на пътеката.

65
{"b":"283527","o":1}