Дишането на Рал се учести, сърцето му заби бясно. Времето наближаваше. Още съвсем малко. Припомняйки си пронизителните писъци на момичето, Рал топло се усмихна на Карл.

— Не мога да понеса мисълта да се излагаш на опасност заради мен, Карл. През последните няколко дни започнах да те опознавам; за мен ти си повече от обикновен младеж, избран да ми помогне в церемонията, ти се превърна в мой приятел. С теб споделих най-съкровените си мисли, надеждите си, мечтите си. Малцина са хората, пред които съм правил подобно нещо. Достатъчно ми е да знам, че те е грижа за мен.

Карл вдигна насълзени очи към Господаря.

— Татко Рал — прошепна той. — Готов съм на всичко за теб. Моля те, нека остана с теб! След церемонията нека остана и бъда до теб! Ще направя всичко, от което имаш нужда, обещавам, стига да мога да остана при теб.

— Карл, това е толкова мило от твоя страна. Но ти имаш свой живот, родители, приятели. И Тинкър, не забравяй кучето си. Скоро ще пожелаеш да се върнеш при всички тях.

Без да сваля поглед от Рал, Карл бавно поклати глава.

— Не, няма. Единственото, което искам, е да остана с теб. Обичам те, Татко Рал. Готов съм на всичко за теб.

Със сериозно изражение на лицето Рал обмисляше думите на момчето.

— За теб ще е опасно да останеш с мен — усещаше как сърцето му ще се пръсне.

— Не ме интересува. Искам да ти служа, не ме е грижа дали ще ме убият. Единственото, което искам да правя, е да ти помагам в борбата с твоите врагове. Татко Рал, ако докато ти помагам, ме убият, ще си е струвало. Моля те, нека остана. Ще правя всичко, което пожелаеш. Винаги.

За да овладее учестеното си дишане, Рал си пое дълбоко въздух и произнесе бавно:

— Сигурен ли си в това, което казваш, Карл? Сигурен ли си, че наистина го мислиш? Имам предвид, сигурен ли си, че би жертвал живота си за мен?

— Кълна се. Готов съм да умра, за да ти помогна. Животът ми ти принадлежи, само го вземи.

Рал леко се дръпна назад, подпря ръце на коленете си, сините му очи се приковаха върху момчето.

— Да, Карл, ще го взема.

Карл не се усмихна, но леко кимна от възторг, лицето му изразяваше решителност.

— Кога ще извършим церемонията? Искам да помогна на теб и на хората.

— Скоро — каза Рал, като очите му ставаха все по-големи, думите му — все по-бавни. — Тази нощ, след като те нахраня. Готов ли си да започваме?

— Да.

Рал се изправи, усещайки натиска на кръвта във вените си; положи усилие, за да овладее прилива на кръв при ставането. Навън беше тъмно. Факлите излъчваха трепкаща светлина, която танцуваше в сините му очи, блестеше върху дългата му руса коса и караше белите му дрехи да сияят. Преди да влезе в помощната стаичка, той остави рога за хранене близо до устата на Карл. Пазачите, скръстили огромни ръце на гърдите си, го очакваха. Потта, бликаща от телата им, оставяше тънки следи върху покритата им със сажди кожа. На огъня беше поставен казан за топене на метал, от който се разнасяше остра миризма.

С широко отворени очи Рал се обърна към пазачите.

— Демин върна ли се?

— Преди няколко дни, Господарю.

— Кажете му да дойде и да чака — каза Рал, неспособен да произведе нещо повече от шепот. — После искам вие двамата да ме оставите сам.

Те се поклониха и излязоха от задната врата. Рал прокара ръка над огнището и миризмата се промени в сладостен аромат. Притвори очи, произнасяйки на ум молитви към духа на баща си. Дишането му беше накъсано и учестено. Разпалените му чувства не му позволяваха да го овладее. Облиза треперещите си пръсти и ги забоде върху устните си.

Хвана казана с дървени дръжки, за да може да го вдигне, без да се изгори, и използва магия, за да направи тежестта му подходяща за носене, след това излезе през вратата, през която беше влязъл. Факлите осветяваха пространството около момчето, белия пясък с изобразените върху него символи, обръча трева, олтара над клиновидния бял камък. Светлината на факлите се отразяваше от гладкия каменен блок, държащ желязната купа с Шинга върху капака.

Докато се приближаваше към момчето, сините очи на Рал не изпуснаха и най-малката подробност от всичко това. Той спря до широката част на рога за хранене, близо до Карл. Когато се обърна към възбуденото му лице, очите му блестяха.

— Сигурен ли си, че го искаш, Карл? — дрезгаво попита той. — Мога ли да ти се доверя безпрекословно?

— Кълна се във верността си към теб, Татко Рал. Завинаги.

Рал си пое рязко въздух и затвори очи. По лицето му се стичаше пот, робата му полепваше по тялото. От казана, който носеше, към него се плъзгаха горещи вълни. Към това той прибави и топлината на своята магия, за да поддържа съдържанието му врящо.

Тихичко започна да припява на древния език свещените магически формули. Магии и заклинания изпълваха въздуха със сладките си гласове. Рал усети как силата преминава през тялото му, давайки му горещи обещания, и изви гръбнак. Без да прекъсва монотонната си песен, започна да се поклаща, думите му бяха насочени към духа на момчето.

В полуотворените му очи кипеше буйна страст. Дишането му беше накъсано; ръцете му леко трепереха. Сведе поглед към момчето.

— Карл — дрезгаво прошепна той. — Обичам те.

— Обичам те, Татко Рал.

Очите на Рал се затвориха.

— Постави устата си на отвора на рога, момчето ми и стискай здраво.

Докато Карл изпълняваше заръката му, Рал с разтуптяно сърце довърши последното заклинание. Горящите факли съскаха и танцуваха, звуците им се сливаха със звуците на магическите думи.

Той изсипа съдържанието на казана в рога.

Очите на Карл рязко се ококориха и щом разтопената стомана се блъсна в устата му и започна да прониква в тялото му, той, без да иска, едновременно я вдиша и преглътна.

Мрачният Рал потръпна превъзбуден. Остави празния казан да се изхлузи от ръцете му и да падне на земята.

Господарят премина към следващата група заклинания, изпращащи духа на момчето в отвъдното. Той произнесе думите — всяка на своето точно определено място, — които проправяха пътя към отвъдния свят, отваряха празното пространство, черната празнота.

Когато простря ръце нагоре, около него се завъртяха тъмни силуети. Нощният въздух се изпълни с ужасяващи писъци. Мрачният Рал застана до студения каменен олтар, коленичи пред него, простря ръце напред, доближи лице до повърхността му. Произнесе на древния език думите, които щяха да прикрепят духа на момчето към неговия. Набързо направи необходимите заклинания. Щом свърши, се изправи с почервеняло лице и юмруци, прибрани покрай тялото. Демин Нас пристъпи напред, излязъл от сенките.

Погледът на Рал се фокусира върху приятеля му.

— Демин — прошепна той с дрезгав глас.

— Господарю Рал — отвърна в поздрав другият, свеждайки глава.

Рал се приближи до него, лицето му беше изпито и обляно в пот.

— Извади това тяло от земята и го постави върху олтара. Вземи ведрото с вода и го измий — той хвърли поглед към късия меч, който Демин носеше. — Разбий му черепа вместо мен, само това, след това се отдръпни и чакай.

Той прокара ръце около главата на Демин; въздухът потрепери.

— Заклинанието ще те предпазва. Така че ме чакай, докато се завърна, точно преди да настъпи утрото. Ще имам нужда от теб. — Потънал в мисли, той отмести поглед.

Демин се зае с черната работа, която трябваше да свърши, докато Рал продължаваше да припява странните думи, поклащайки се напред-назад със затворени очи, като че изпаднал в транс.

Демин избърса меча в мускулестата си ръка и го върна обратно в ножницата. Хвърли един последен поглед на Рал, който все още не излизаше от транса.

— Мразя това — промърмори той на себе си. Обърна се и отново се скри в сянката на дърветата, оставяйки Господаря сам.

Мрачният Рал застана зад олтара, дишаше дълбоко. Внезапно протегна ръка надолу към огнището и от него с бумтене избълваха пламъци. Вдигна напред ръце с разкривени пръсти и желязната купа се повдигна и отлетя, падайки сама в огнището. Рал извади кривия си нож и го постави върху мокрия корем на момчето. Свали робата от раменете си и я остави да се свлече на земята, след което я ритна надалеч. Жилавото му тяло се обливаше в пот, която се спускаше на струйки надолу по врата му.