Жените го следваха навсякъде, като не изпускаха от поглед нито едно негово движение. Очевидно си беше осигурил подкрепата им. Скоро около него се събра цяла тълпа усмихнати, бърборещи жени, които правеха глинените парчета и ги разстилаха във формите, като му показваха как стават по-хубави. Скоро глината изсъхваше и плочките можеха да бъдат извадени от формите. Докато те се опечеха на огъня, жените, които вече преливаха от любопитство и жужаха около него, приготвяха нови. Когато го попитаха колко плочки са необходими, той просто им каза да продължават.

Ричард ги остави с новата им работа, отиде при къщата на духовете, където се зае да строи огнище от тухлите, с които правеха къщите си. Савидлин го следваше по петите, опитвайки се да запамети всичко.

— Правиш керемиди от глина, нали? — беше го попитала Калан.

— Да — беше й отвърнал той с усмивка.

— Ричард, виждала съм сламени покриви, които не текат.

— И аз.

— Тогава защо просто не подредиш по-добре тревата върху покривите им, така че да не текат?

— Знаеш ли как се правят сламени покриви?

— Не.

— И аз не знам. Но знам как се правят керемиди.

Докато строеше огнището и показваше на Савидлин как става това, беше накарал неколцина други да махнат тревата от стария покрив, след което от него остана само скеле от колове с дължината на къщата, колове, използвани да прикрепят една за друга туфите трева. Сега щяха да държат глинените керемиди.

Керемидите лягаха от едната редица колове до другата, долният им край върху първия кол, горния — върху втория, след което се завързваха здраво за коловете с помощта на двете дупки в горния им край. Втората редица керемиди беше поставена така, че долният им край да покрива горния на първата редица, като скрива дупките, привързващи керемидите към коловете. Благодарение на вълнообразната си форма всяка прилепваше плътно до предхождащата я. Тъй като глинените керемиди бяха по-тежки от тревата, преди да започне да ги подрежда, Ричард укрепи коловете с подпори, високи до покрива и свързани една с друга.

Сякаш половината село помагаше в правенето на покрива. Пилето се появяваше от време на време, за да види как върви работата, и оставаше доволен от видяното. Понякога присядаше до Калан без да каже нищо, понякога си разменяха по някое изречение, но най-вече просто наблюдаваше. От време на време изпускаше по някой въпрос относно характера на Ричард.

През по-голямата част от времето, докато Ричард работеше, Калан, беше сама. Жените не обръщаха внимание на предложенията й да им помогне; мъжете се държаха на разстояние, наблюдавайки я с крайчеца на очите си; а девойките бяха твърде срамежливи, за да се осмелят да я заговорят. Понякога тя виждаше как стоят накуп с вперени в нея очи. Щом ги попиташе за имената им, те просто свенливо й се усмихваха и побягваха. Малчуганите искаха да се приближат, но майките им се грижеха те да стоят настрани от нея. Не й позволяваха да помага в готвенето, нито в изработването на керемидите. Предложенията й бяха учтиво отклонявани с извинението, че тя е високоуважаван гост.

Тя знаеше истинската причина. Беше Изповедник. Те се страхуваха от нея.

Калан беше свикнала с това отношение, с погледите, с шушукането. Това вече не я притесняваше както някога, когато беше по-млада. Спомни си как майка й с усмивка на уста й обясняваше, че хората са си такива и това не може да се промени, че тя не бива да допуска това да я огорчава; и че някой ден ще го надмогне. Калан си мислеше, че вече го е надмогнала, че всичко това е без значение за нея, че е приела себе си такава, каквато е, живота си, това, че тя никога не ще има онова, което притежават другите хора, че всичко е наред. Така беше преди да срещне Ричард; преди той да й стане приятел, да я приеме, да говори с нея, да се отнася с нея като с обикновен човек. Да се грижи за нея.

Но, от друга страна, Ричард не знаеше коя е.

Поне Савидлин се отнасяше приятелски с нея. Той заведе двамата с Ричард в малката си къщичка при него, жена му Веселан и малкото им момче Сидин и им осигури място за спане на пода. Макар по настояване на Савидлин, Веселан прие Калан в дома си с изискано гостоприемство и не показваше студенината си дори мъжът й да не я гледаше. Вечер, когато станеше твърде тъмно за работа, Сидин сядаше с ококорени очи на пода до Калан, която му разказваше приказки за крале и замъци, за далечни земи и кръвожадни чудовища. Той се сгушваше в скута й и молеше за още и още, прегръщаше я. Сега, когато се замисли как Веселан бе позволила на сина си да е близо до нея, без да го дърпа настрани, как тя беше толкова любезна да не й показва страха си, очите на Калан се напълниха със сълзи. Щом Сидин заспеше, тя и Ричард разказваха на Савидлин и Веселан за пътешествието си от Западната земя. Савидлин беше човек, отнасящ се с уважение към победителите в боя, и слушаше с очи, ококорени почти колкото тези на сина си.

Новият покрив очевидно се харесваше на Пилето. Поклащайки бавно глава, той леко се бе усмихнал на себе си, когато видя достатъчно, за да проумее как ще стане всичко. Останалите шестима старейшини обаче бяха по-малко впечатлени. По тяхно мнение някоя и друга капка дъждовна вода в къщите им не беше нещо, над което си струва човек да се замисля; те бяха прекарали по този начин целия си живот и не им се харесваше, че един чужденец идва и им показва колко глупави са били. Някой ден, когато един от шестимата умре, Савидлин щеше да заеме неговото място. На Калан й се прииска това вече да е станало, защото биха имали силна подкрепа в негово лице.

Калан се притесняваше какво ще стане, когато покривът бъде завършен, какво ще стане, ако старейшините откажат да провъзгласят Ричард за един от Калните. Не успя да склони Ричард да й обещае, че няма да им причини зло. Макар да не беше човек, който може да направи подобно нещо, той беше Търсачът. Пред него стояха по-важни задачи от живота на шепа хора. Много по-важни. Търсачът трябваше да има предвид това. И тя трябваше да го има предвид.

Калан нямаше представа дали убийството на последния от четворката е променило Ричард, дали го е направило по-суров. Щом човек се научи да убива, започва да преценява нещата по по-различен начин; става му по-лесно да убие отново. По този въпрос тя беше напълно наясно.

Калан силно желаеше той да не се бе връщал за нея в просеката; да не бе убивал онзи мъж. Нямаше сърце да му каже, че не беше нужно да го прави. Тя сама можеше да се справи. В края на краищата сам човек срещу нея не представляваше смъртна опасност. Ето защо Рал изпращаше след Изповедниците четворки: един, който да бъде докоснат от силата й, и още трима, които да убият докоснатия и Изповедника. Понякога оцеляваше само един от четиримата, но и той беше достатъчен, след като Изповедникът е изразходвал силата си. Но сам? Почти нямаше шанс да оцелее. Независимо от огромните му размери, тя беше по-бърза от него. Когато той замахна с меча, тя просто отскочи встрани. Преди да успее да замахне за втори път, тя щеше вече да го е докоснала и той щеше да е неин. Това щеше да е краят му.

Калан знаеше, че по никакъв начин никога няма да може да каже на Ричард, че не е било необходимо да убива. Онова, което утежняваше двойно нещата, беше, че бе убил заради нея, беше си помислил, че спасява живота й.

Калан знаеше, че по следите й вероятно вече е тръгнала друга четворка. Те бяха непреклонни. Мъжът, когото Ричард уби, знаеше, че ще умре, знаеше, че няма никакъв шанс сам срещу Изповедник, но въпреки всичко се беше изправил срещу нея. Те никога не се отказваха, не знаеха смисъла на онова, което вършеха, мислеха единствено за жертвата си, за нищо друго.

Онова, което правеха с Изповедниците, им харесваше.

Макар да се опита да не мисли за това, тя не можеше да не си спомни за Дени. Всеки път, когато се сещаше за четворките, не можеше да не си спомни какво направиха те с Дени.

Преди Калан да стане жена, майка й страдаше от ужасна болест, болест, която нито един лечител не бе способен да излекува. Тя без време и много бързо я погуби. Изповедниците бяха много задружна общност; ако един от тях биваше сполетян от беда, всички страдаха. Майката на Дени взе при себе си Калан и я утеши. Двете момичета, най-добри приятелки, бяха въодушевени от мисълта, че ще станат сестри, и така започнаха да се наричат една друга от този миг нататък; това помогна на Калан да преглътне по-лесно болката от загубата на майка си.