Старейшините слушаха мълчаливо, по лицата им не бе останала и следа от веселие. Другите хора в селото чакаха с тих ужас. Ричард плъзна поглед по старейшините, оглеждайки лицата им едно по едно, след това започна тихо.

— Мрачният Рал търси магията, която ще му позволи да стане властелин на света, включително и на народа на Калните. Аз също търся тази магия, за да мога да му отнема силата. Бих искал да свикате Съвещанието на пророците, за да ми кажете къде да търся тази магия, преди да е станало твърде късно, преди Рал да я е намерил пръв.

Лицето на Тофалар придоби сурово изражение.

— Ние не свикваме Съвещанието заради чужденци.

Калан забеляза, че Ричард започва да се изнервя, че прави опити да овладее гнева си. Без да мърда глава, тя плъзна очи по всичко наоколо, фиксирайки положението на хората, особено на въоръжените, за да са подготвени, в случай че се наложеше да се бият. Не мислеше, че шансовете им да избягат са особено големи. Изведнъж й се прииска да не го беше водила никога тук.

Очите на Ричард шареха по хората от селото, след това се плъзнаха по старейшините. В тях блестяха гневни искри.

— В замяна на това, че ви донесох дъжда, единственото, за което ще ви помоля, е да не вземате прибързани решения. Направете преценката си за мен — гласът му остана спокоен, но във важността на думите му нямаше съмнение. — Помислете добре върху това. От решението ви зависи животът на много хора. Моят. На Калан. Вашите.

Докато превеждаше, Калан внезапно бе обладана от леденото чувство, че Ричард не говори на старейшините. Той се обръщаше към някой друг. Внезапно почувства погледа на този някой върху себе си. Потърси с очи из тълпата. Всички гледаха втренчено в тях двамата; не можеше да каже чий поглед усеща върху себе си.

— Справедливо е — каза най-после Тофалар. — Двамата сте свободни да останете в селото ни като почитани гости, докато размислим. Моля, ползвайте се от всичко, което имаме, споделете храната и домовете ни.

Под лекия дъждец старейшините се оттеглиха към обществените сгради. Тълпата се върна към работата си, децата се пръснаха. Савидлин си тръгна последен. Той се усмихна и предложи помощта си за всичко, от което биха могли да имат нужда. Когато той тръгна да излиза навън под дъжда, Калан му поблагодари. Двамата с Ричард останаха сами на мокрия дървен под, опитваха се да избягват дъждовните капки, процеждащи се през покрива. Зад тях останаха плетените подноси, пълни с хляб от тава и печени чушки. Тя се протегна и си взе по едно от двете, увивайки хляба около чушката. Подаде комата на Ричард, а за себе си направи друг.

— Сърдиш ли ми се? — попита я той.

— Не — призна усмихнато тя. — Гордея се с теб.

Лицето му грейна, сякаш беше малко момче. Започна да яде с дясната ръка. След като преглътна и последната си хапка, заговори отново:

— Погледни през дясното ми рамо. На стената се е подпрял един човек със скръстени на гърдите ръце. Кажи ми дали го познаваш.

Калан отхапа от хляба и чушката и хвърляйки поглед в указаната посока, задъвка.

— Казва се Пилето. Не знам нищо за него, освен че може да вика при себе си птиците.

Ричард си взе друго парче хляб, зави го на руло и отхапа.

— Мисля, че е време да отидем да си поговорим с него.

— Защо?

Ричард я погледна изпод вежди.

— Защото той е човекът, който знае какво става тук.

Калан се намръщи.

— Старейшините са тези, които знаят какво става тук.

Ричард се усмихна с крайчеца на устата си.

— Брат ми винаги казваше, че същинската власт никога не се излага на показ — той настойчиво я погледна със сивите си очи. — Старейшините са за показ. Тях ги уважават и за това ги показват. Като черепите, забучени на коловете, само дето те все още имат глави около черепите си. Хората ги ценят, уважават ги, но нещата не се ръководят от тях — с бързо отместване на погледа си Ричард посочи облегнатия на стената зад него човек, наречен Пилето. — А от него.

— В такъв случай защо не ни се представи?

— Защото — каза той широко усмихнат — иска да разбере колко струваме.

Ричард се изправи и й протегна ръка. Тя пъхна останалата част от хляба в устата си, избърса се в панталона си и пое ръката му. Докато я издърпваше нагоре, тя си помисли колко много харесва начина, по който Ричард винаги й подава ръка да се изправи. Беше първият човек, правил подобно нещо. А то представляваше само малка частичка от всичко, което правеше живота с него толкова приятен.

Прекосиха калното пространство под студения дъжд и се отправиха към Пилето. Той все още стоеше опрян на стената и ги наблюдаваше с пронизителните си кафяви очи. По раменете му се спускаше дълга коса, преобладаващо сребристосива, която покриваше отчасти туниката му от еленова кожа, избрана в тон с панталона му. По дрехите му нямаше украса, само на врата му висеше кожена връв, на която беше закачена резбована кост. Не беше нито стар, нито млад, все още приятен на вид, висок почти колкото Калан. Кожата на закаленото му лице изглеждаше жилава, подобна на тази, от която бяха ушити еленовите му дрехи.

Двамата спряха пред него. Той продължаваше да стои с рамене, опрени в стената, и свит десен крак, така че коляното му стърчеше напред, а стъпалото му опираше в измазаната тухлена стена. Изучаваше лицата им със скръстени пред гърдите ръце.

Ричард скръсти своите по същия начин.

— Бих искал да говоря с теб, ако не се страхуваш, че съм дух.

Докато Калан превеждаше, очите на Пилето я гледаха, след това отново се спряха върху Ричард.

— Виждал съм духове — каза той тихо. — Те не носят мечове.

Калан преведе думите му. Ричард се засмя. Хареса й естествения му смях.

— И аз съм виждал духове, прав си, не носят мечове.

Ъгълчетата на устата на Пилето се извиха в лека усмивка. Той отпусна ръце и се изправи.

— Сила на Търсача — плесна той леко Ричард.

— Сила на Пилето — отвърна Ричард, като му върна плесницата.

Пилето хвана увисената на кожената връв резбована кост и я целуна. Калан осъзна, че го направи с подсвирване. Духна леко в костта и бузите му изпуснаха въздуха, но звук не се чу. Всмуквайки обратно въздуха си, той протегна ръка напред, без да изпуска Ричард от очи. След миг от сивото небе се появи ястреб, който кацна на протегнатата му ръка. Разпери перата си, след което ги прибра край тялото, докато черните му очи примигваха, а главата му се въртеше на кратки, отсечени движения.

— Ела — каза Пилето. — Ще говорим.

Той ги поведе между големите обществени сгради към една по-малка в края, встрани от останалите. Калан познаваше тази сграда без прозорци, макар никога да не беше влизала в нея. Това беше къщата на духовете, където свикваха Съвещанието си.

Докато Пилето отваряше вратата и им кимаше да влизат, ястребът стоеше на ръката му. В ъгъла гореше малък огън, осветявайки слабо иначе тъмната стая. Димът излизаше през малка дупка в покрива, но тя явно не беше достатъчна, мястото беше изпълнено с остра миризма на пушек. Около вратата се въргаляха керамични съдове, а върху плоска дъска по продължение на едната стена имаше двайсетина черепа на предци. Това бяха единствените предмети в стаята. Пилето намери място в центъра на помещението, където не капеше, и седна върху мръсния под. Калан и Ричард седнаха един до друг срещу него, ястребът следеше всяко тяхно движение.

Пилето погледна Калан в очите. Тя усети, че той е свикнал хората да изпитват страх от него, щом ги погледне. Разбра го, тъй като усещането й беше познато. Този път той не срещна страх в очите им.

— Майко Изповедник, ти все още не си си избрала другар — загледан в нея, той леко погали ястреба по главата.

Калан реши, че тонът му не й харесва. Проверяваше я.

— Не съм. Да не би да ми предлагаш себе си?

Той леко се усмихна.

— Не. Извинявай. Не исках да те обидя. Защо си без магьосник?

— Всички магьосници, освен двама, са мъртви. От тези двама единият продаде услугите си на една кралица. Другият беше ударен от звяр от отвъдния свят и почива в сън. Не остана никой, който да ме защитава. Всички останали Изповедници са убити. Времената са тежки.