— Свалете я на земята и я дръжте долу — избоботи той.

Коляното на Калан се вдигна към слабините му. Той се преви на две със стон, другите двама се изсмяха. Когато се изправи, в очите му блестеше огън. Юмрукът му разцепи устната й. Брадичката й се обля в кръв.

Чейс, все още с вързани здраво зад гърба ръце, се стрелна с главата напред към корема на мъжагата. Двамата се строполиха на земята, като панталоните се замотаха около глезените на русокосия. Още преди той да може да реагира, Чейс сключи краката си около дебелия му врат. Сините очи изскочиха напред. Граничният надзирател се изви на една страна, издърпвайки рязко главата му назад. Чу се силно изпукване и мъжът се отпусна на земята.

Демин Нас започна да рита Чейс по ребрата и главата, докато той престана да се движи.

Изневиделица върху Нас връхлетяха остри нокти и козина. Вълкът ръмжеше яростно и разкъсваше мъжагата. Двамата се строполиха на земята и се затъркаляха в прахта, приближавайки се до огъня. Във въздуха проблесна нож.

— Не! — изкрещя Калан. — Брофи! Не! Махай се!

Твърде късно. Ножът се заби в тялото на вълка с тъп звук. Удар след удар, Нас разпори тялото на вълка. Всичко свърши за секунди. Брофи лежеше проснат на земята, козината му плуваше в кръв. Краката му леко потръпнаха, след това се отпусна.

Калан висеше на ръцете и косата си, плачеше и през сълзи повтаряше името на вълка.

Нас се изправи, задъхан от усилието в кратката, но жестока схватка. От раните по гърдите и ръцете му течеше кръв. В очите му блестеше гняв.

— Накарайте я да си плати — просъска той на двамата мъже. — Направете й хубавото.

Калан се дърпаше и извиваше в ръцете им.

— Какво става, Демин? — изкрещя тя. — Не си достатъчно мъж, та да го направиш сам? Трябват ти истински мъже, които да го направят вместо теб?

Моля те, Калан, молеше се Зед наум, моля те, дръж си устата затворена. Моля те, не казвай нищо повече.

Лицето на Нас пламна. Гърдите му се повдигнаха. Той я стрелна с поглед.

— Добре поне, че има истински мъже! Добре че поне притежават онова, което може да зарадва една жена! Ти сигурно го нямаш! Стига ти само колкото за малки момченца! Страхуваш се да покажеш на една истинска жена какво притежаваш? Ще се изсмея в лицето ти, докато истинските мъже правят онова, което ти не можеш!

Нас се приближи към нея със стиснати зъби.

— Млъквай, кучко!

Тя се изплю в лицето му.

— Това щеше да направи баща ти, ако знаеше, че не можеш да се справиш с една жена. Ти си позор за бащиното си име!

Зед се запита дали Калан не си е загубила ума. Изобщо нямаше представа защо прави това. Ако искаше да предизвика Нас да направи още по-ужасни неща, това определено щеше да свърши работа.

Нас изглеждаше така, сякаш всеки миг ще експлодира, но след секунда лицето му се отпусна, усмивката отново грейна на устните му. Огледа се и откри каквото търсеше.

— Ей там — посочи той. — Дръжте я с лице към тоя пън. — Той приближи лицето си до нейното. — Искаш го от мен? Добре, кучко, ще го получиш. Но ще стане по моя начин. Нека да видим колко силно можеш да крещиш.

Лицето на Калан беше огненочервено от гняв.

— Мисля, че те бива само на приказки! Мисля, че ще разочароваш сам себе си. Ние с хората ти ще се посмеем добре. После пак ще се наложи да свършат работата вместо теб. — Устата й се разшири в злобна усмивка. — Чакам, момченцето ми. Направи го така, както баща ти го е правил с теб, за да се посмеем добре, представяйки си как коленичиш пред баща си. Покажи ми как го е правил с теб.

Вените по челото му щяха да се пръснат; очите му едва не изскочиха от орбитите си. Ръката му се впи в гърлото й, стисна здраво, повдигайки я от земята. Той трепереше от гняв. Хватката му се затягаше, тя започваше да се задушава.

— Командир Нас — тихо го предупреди един от мъжете, — ще я убиете.

Демин вдигна поглед, стрелкайки мъжа, и след малко отпусна хватката си. Отново се обърна към Калан.

— Какво ли изобщо знае кучка като теб?

— Знам, че си лъжец. Знам, че господарят ти не би позволил на едно малко момченце като теб да узнае какво се е случило с Търсача. Ти нищо не знаеш. Не можеш да ми кажеш, защото не знаеш, толкова си безполезен, че не можеш дори да си го признаеш.

Значи това било. Зед разбра. Калан знаеше, че ще умре, и искаше да размени всички онези ужасяващи неща, които Нас можеше да й стори, за да разбере дали Ричард е добре. Не искаше да умре, без да е разбрала дали той е в безопасност. Величието на онова, което се случваше, изпълни очите на Зед със сълзи. Той чу как Чейс се размърда на земята.

Нас отпусна гърлото й и направи знак на двамата мъжаги да я пуснат. Най-неочаквано я удари с юмрук. Тя се строполи по гръб на земята. Той се надвеси над нея, повдигайки я за косата й, сякаш бе лека като перце.

— Ти нищо не знаеш! Всичко, което имаш, е юмруци.

— Добре. Добре, ще ти кажа. Ще бъде много забавно, докато съм върху теб, да научиш какво правим с малките вредители като Търсача. Тогава може би ще разбереш, че като се противиш, само си губиш времето.

Калан стоеше гола пред него, лицето й беше червено от ярост. Не беше от дребните жени, но пред Демин Нас изглеждаше миньонче. Докато чакаше, дишаше тежко, единият й юмрук отстрани на тялото й, другата й ръка отпусната безжизнено, по тялото й се стичаше кръв.

— Преди около месец един художник нарисува заклинание, та да може Търсачът да бъде хванат. Той уби художника, но така или иначе беше хванат. Хванат от Морещица.

Лицето на Калан пребледня. Стана бяло като платно.

Зед почувства как нещо го пробожда в сърцето. Ако можеше, би се строполил на земята на мига.

— Не — прошепна тя с широко отворени очи.

— Да — подигра й се той. — И то определено отвратителна Морещица. На име Дена. Дори аз гледам да стоя на разстояние от нея. Тя е любимката на Господаря Рал заради нейните… — той се ухили — …таланти. От онова, което съм чувал, с Търсача тя е надминала себе си. Един ден дори я видях с очите си на вечеря, беше покрита от главата до петите с неговата кръв.

Калан леко потръпна, очите й бяха пълни със сълзи, Зед беше сигурен, че е станала още по-бяла.

— Но той все още е жив — прошепна тя със сломен глас.

Демин се усмихна самодоволно, щастлив от разказаното, виждайки реакцията й.

— Всъщност, Майко Изповедник, последния път, когато видях Търсача, той беше на колене пред Господаря Рал, а Дена държеше Агиел, опрян в тила му. Не мисля, че може да каже дори собственото си име. Когато Господарят Рал е недоволен от нещо, умират хора. По това, което Господарят Рал ми каза, когато тръгвах мога да съдя със сигурност, че Търсачът така и не се е изправил повече на крака. Досега тялото му сигурно вече се е разложило.

Зед зарида, че не може да я утеши, че тя не може да утеши него.

Калан притихна.

Ръцете й бавно се повдигнаха във въздуха с юмруци, насочени към небето. Главата й се завъртя назад.

Нададе неземен крясък. Той премина през Зед като хиляди ледени иглички, отекна през хълмовете, понесе се из долините, обгърна всички дървета наоколо, карайки ги да затреперят. Нас и останалите двама отскочиха назад.

Ако Зед вече не беше се вкаменил, със сигурност щеше да го направи сега от страх пред онова, което правеше тя. Калан не би трябвало да може да направи това.

Тя си пое дълбоко дъх, стисна юмруци още по-силно, по лицето й се стичаха сълзи.

Изкрещя още веднъж. Дълго, пронизително, нечовешки. Звукът се изсипа като лавина във въздуха. По земята затанцуваха камъни. Водата в околните езера се залюля. Самият въздух затрептя и се задвижи. Мъжете запушиха ушите си. Зед би направил същото, стига да можеше да помръдне.

Тя още веднъж пое дълбоко дъх. Изпъна тяло към небето, извивайки гръб назад.

Третият вик беше още по-ужасен. Неговата магия разсече въздушната тъкан. Зед почувства как тялото му се разпада. Въздухът се завихри около нея, вдигнаха се облаци прах.