На два пъти пускаше коня в ходом, за да го остави да почине, но през останалата част от времето го пришпорваше здраво. Полетата Азрит изглеждаха безкрайни. Равнината, лишена почти изцяло от растителност, се простираше, докъдето поглед стига. Подпяването му помагаше да държи съзнанието си изчистено от всякакви мисли освен от една: ужаса, че е убил Дена. Този спомен не искаше да избледнее. Тези сълзи не можеше да преглътне.

Зората го подгони след собствената му сянка. Появиха се камънаци, които изглеждаха не на място на фона на равното поле и хвърляха дълги сенки. Докато напредваше, ставаха все повече. Местността започна да се начупва, появиха се дерета, издигнаха се рифове. Той яздеше по теснини и цепнатини, спускайки се по каньон, врязан в трошлива скала. Пътят се изви наляво, а надясно свърна друг, по-тесен път. Ричард пое наляво, спомняйки си какво му беше казал стражът.

В чистото му съзнание се появи една мисъл. Ричард внезапно спря коня си. Погледна надясно към другия път. Размисли за миг, след това обърна коня натам и го пришпори.

Мрачният Рал му беше казал, че може да отиде, където си пожелае. Дори го снабди с кон, за да може да го направи. Може би Мрачният Рал нямаше да има нищо против, ако Ричард вземе на заем дракона му.

Оставяйки коня сам да подбира пътя си, той внимателно се озърташе на всички страни, ръката му бе до дръжката на меча. Сигурно нямаше да е трудно да забележи един червен дракон. Не се чуваше друг звук освен тракането на конските копита по камъните. Ричард не знаеше къде точно е драконът и продължи доста навътре в каньона по каменистата пътека. Вече започваше да се притеснява, че драконът сигурно не е тук, че може би самият Рал е отишъл с него някъде. Може би да вземе кутията. Нямаше представа дали идеята му да тръгне насам е добра, но тя беше единствената, която му хрумна.

Изригна ослепителен огнен вулкан, придружен от оглушителен тътен. Конят се дръпна назад. Ричард отскочи от седлото и се приземи на крака, прикляквайки зад един камък, за да се прикрие от летящите във въздуха камъни и огнени пламъци. Покрай главата му прелетяха огромни каменни късове. Конят се строполи на земята и Ричард усети мирис на опърлено. Чу се ужасяващо цвилене, след което разтрошаване на кости. Ричард се притисна плътно до камъка, страхувайки се да погледне.

Докато се вслушваше в периодичното профучаване на огнените езици във въздуха, в трошенето на кости и раздирането на плът, Ричард реши, че идеята му очевидно е била изключително глупава. Не можеше да повярва, че драконът се е скрил толкова добре, че той не го е видял предварително. Чудеше се дали знае, че той се е свил зад камъка. Поне засега не изглеждаше да е така. Огледа се за възможности за бягство, но местността беше твърде равна, за да можеше да се измъкне незабелязано. От звуците, по които разбираше, че конят му е изяден, коремът му се преобърна. Най-накрая всичко утихна. Запита се дали драконите подремват след ядене. Чу се някакво похъркване. Приближаващо се. Ричард се опита да се смали.

Камъкът, зад който се криеше, бе сграбчен от хищни нокти, повдигнат от земята и захвърлен встрани. Ричард вдигна поглед към свирепите жълти очи. Почти всичко друго около тях беше яркочервено. Главата, от която стърчаха гъвкави кичури, оцветени на връхчетата в черно и разположени в основата на челюстта и на тила зад ушите, се намираше на края на дълъг, дебел врат, извисяващ се от огромно туловище. Гъвкавата опашка също завършваше с черни в крайчеца кичури, същите като на главата, само че по-твърди и здрави. Опашката небрежно се клатеше насам-натам, разхвърляйки камъни на двете страни. Когато размърда крилете си, лъскавите, червени, застъпващи се люспи по раменете му изпъкнаха релефно. Остри като бръснач зъби, червени от последното ястие, се подреждаха по дължината на цялата муцуна точно под ръмжащите устни. Звярът изпухтя. От ноздрите му, с които завършваше острата зурла, избълва дим.

— Какво имаме тук? — чу се определено женски глас. — Вкусна изненадка?

Ричард скочи на крака и извади меча си, завъртайки го във въздуха.

— Имам нужда от помощта ти.

— С радост ще ти помогна, мъничко човече. Веднага след като те излапам.

— Предупреждавам те, стой настрана! Този меч притежава магия.

— Магия! — драконът ахна, престорено уплашен. Постави лапа на гърдите си. — О, моля те, храбри човече, не ме посичай с магическия си меч! — чу се някакво боботене през дим, което Ричард взе за смях.

Той стоеше с изваден меч, но внезапно се почувства смешен.

— Имаш намерение да ме изядеш, така ли?

— Ами трябва да призная, по-скоро за забавление, отколкото поради вкусовите ти качества.

— Чувал съм, че червените дракони са независими същества, но ти си нещо не много по-различно от домашен любимец на Мрачния Рал. — От пастта срещу него блъвна огнена топка, издигаща се във въздуха. — Мислех, че няма да имаш нищо против да върнеш свободата си и отново да станеш независима.

Главата, по-голяма от целия Ричард, с уплаха забеляза той, се приближи на не повече от няколко ярда. Ушите се проточиха напред. Лъскав червен език, раздвоен в края като на змия, се стрелна към него, опипвайки го любопитно. Ричард дръпна меча встрани, докато езикът се плъзна по тялото му от чатала до гърлото. Докосването не беше грубо — поне за дракон — и въпреки това го оттласна няколко стъпки назад.

— И как ще може да направи това малко човече като теб?

— Опитвам се да попреча на Мрачния Рал, да го убия. Ако ми помогнеш, ще бъдеш свободна.

Драконът навири глава, чу се нещо като боботещ смях, а от ноздрите му изригна дим. Земята потрепери. Чудовището погледна надолу към Ричард, примигна, след това отново вдигна глава, избухвайки още веднъж в смях.

Боботенето затихна и главата се обърна, веждите се бяха извили в ядосана гримаса.

— Не мисля така. Не мисля, че ще оставя съдбата си в ръцете на малко човече като теб. По-скоро ще продължа и за в бъдеще да служа на Господаря Рал — то изгрухтя, издухвайки облаци прах около Ричард. — Забавлението свърши. Време е за вкусната ми изненада.

— Добре. Готов съм да умра — Ричард трябваше да измисли нещо, за да спечели време. Защо един червен дракон би се подчинил на волята на Мрачния Рал? — Но преди да ме изядеш, мога ли да ти кажа нещо?

— И какво е то?

— Ти, без съмнение, си най-потресаващо красивото същество, което съм виждал.

Това си беше вярно. Независимо от отвратителната си същност, драконът беше невероятно красив. Вратът се изви на S, главата се дръпна назад, очите примигнаха от изненада. Челото леко се смръщи в съмнение.

— Вярно е — каза Ричард, — ще бъда изяден. Нямам причина да лъжа. Ти си красива. Никога не съм предполагал, че докато съм жив, ще срещна такова прелестно създание. Имаш ли си име?

— Скарлет.

— Скарлет. Какво прекрасно име. Всички червени дракони ли са толкова впечатляващи, или ти си по-специална?

Скарлет доближи лапа до гърдите си.

— Това не мога да кажа — главата още веднъж се плъзна надолу към него. — Никога не ми се е случвало човек, когото се готвя да изям, да ми говори така.

В главата на Ричард се зароди идея. Той прибра меча в ножницата си.

— Скарлет, знам, че гордо същество като теб не би могло да живее под властта на който и да е, още по-малко на някой с толкова изисквания като Мрачния Рал, освен ако не му се наложи ужасно. Ти си прекалено красиво и благородно създание, за да го направиш.

Главата на Скарлет се плъзна още по-близо.

— Защо ми говориш всичко това?

— Защото вярвам в истината. Мисля, че и ти вярваш.

— Как се казваш?

— Ричард Сайфър. Аз съм Търсачът.

Скарлет доближи нокътя си с черен връх до зъбите си.

— Търсач — намръщи се тя. — Не вярвам преди да съм яла Търсач. — На устните й се изписа странна, драконска усмивка. — Ще бъде деликатес. Разговорът ни приключи, Ричард Сайфър. Благодаря за комплимента — главата се приближи, устните се дръпнаха назад, разкривайки острите зъби.