— Хвърлен камък.

Ричард дълго гледа Агиела, стиснат здраво в юмрука му, преди да осъзнае, че това му причинява болка, накрая го отпусна на веригата, висяща около врата му.

Поемайки си въздух, погледна мъртвата Морещица. Благодаря ти, Дена, помисли си той, за това, че ме научи да понасям болката. Ти ми спаси живота.

Отне му близо час, докато намери изхода през лабиринта от коридори и се озове навън в скованата от студ нощ, сред широкото поле. Когато минаваше покрай двамата огромни стражи от двете страни на отворената порта на външната стена, ръката му стискаше здраво дръжката на меча, но те само почтително му кимнаха, сякаш той беше желан гост, тръгващ си след кралско празненство.

Ричард спря, оглеждайки пейзажа, осветен от звездното небе. Никога не се беше чувствал по-добре при тази гледка. Обърна се на всички страни, поглъщайки с поглед света около себе си. Народният дворец, заобиколен от внушителни гладки стени, се извисяваше най-отгоре на едно просторно плато, което преминаваше в поле пред него. Платото се издигаше на стотици метри над голата земя, но имаше път, изкопан в скалите, който се виеше надолу и свързваше двореца с равнината.

— Кон, сър?

Ричард се обърна. Един от стражите му говореше.

— Моля?

— Попитах ви дали искате да ви доведа кон, сър. Изглежда, си тръгвате. Чака ви дълъг път.

— Докъде?

Стражът кимна с глава към равнината долу.

— Полетата Азрит. Гледате на запад, през тях. За да ги пресечете, ще ви трябва много време. Желаете ли кон?

Ричард се подразни от това, че Мрачният Рал проявяваше такава незаинтересованост от онова, което Ричард можеше да направи, та чак му предлагаше кон.

— Да, бих желал кон.

Стражът наду малка свирка, надавайки поредица от къси и дълги изсвирвания към друг човек на стената. Ричард чу как този сигнал се повтори в далечината.

Стражът обясни накратко.

— Няма да чакате дълго, сър.

— Колко път е до планините Ранг’Шада?

Мъжът смръщи чело.

— Къде по-точно? Те са доста дълга верига.

— Северозападно от Тамаранг. Там, където почти допират до нея.

Той замислено потърка брадичката си.

— Четири, може би пет дена — обърна се към другия страж. — Ти какво ще кажеш?

Другият сви рамене.

— Ако язди здраво ден и нощ и сменя конете си начесто, може би пет, но се съмнявам, че може да се вземе за четири.

Сърцето на Ричард потъна в петите. Разбира се, че Рал нямаше какво да го е грижа дори Ричард да имаше кон. Къде можеше да отиде той? Майкъл и войската му бяха на четири-пет дена път, в Ранг’Шада. Нямаше как да се добере до тях и да се върне обратно, преди да е изтекла седмицата, преди първия ден на зимата.

Но Калан сигурно беше по-близо. Рал изпрати оня мъж с черния кичур и двете четворки, за да я доведат. Какво правеше тя толкова близо? Беше им казал да не се връщат за него. Гневът му се изсипа върху Чейс, задето не беше спазил нарежданията му, че не ги беше държал на разстояние. След това гневът му се стопи. Ако той беше на негово място, нямаше да може да си седи на мястото, без да знае какво става с приятеля му. Може би не бяха в планините, а всички бяха поели насам. Но какво можеше да му помогне войската? Десет здрави мъжаги на място като това можеха да задържат цяла армия дори месец.

Двама войници в пълно бойно снаряжение преминаха на коне през портата, водейки със себе си трети кон.

— Бихте ли искал да ви придружат, сър? — попита стражът. — Те са добри войници.

— Не — стрелна го с поглед Ричард. — Тръгвам сам.

Стражът махна на войниците да си вървят.

— Къде ще вървите на запад — югозапад? — Ричард не отговори, така че стражът продължи: — Тамаранг. Мястото в Ранг’Шада, за което попитахте. Намира се на юг-югозапад. Мога ли да ви дам един съвет, сър?

— Давай — наостри уши Ричард.

— Тръгнете ли натам, през полетата Азрит, то до сутринта ще стигнете до едно каменисто поле между остри хълмове. Там пътят се разклонява и тръгва по един каньон. Вие хванете лявото разклонение.

Ричард присви очи.

— Защо?

— Защото тръгнете ли по дясното, ще попаднете в леговището на един дракон. Червен дракон. Червен дракон с лош характер. Драконът на Господаря Рал.

Ричард яхна коня си и погледна стража.

— Благодаря за съвета. Ще го запомня.

Той пришпори коня и тръгна надолу по стръмния път откъм страната на платото, следвайки острите завои. Зад един от тях видя подвижен мост, който започна да се спуска, щом той се приближи. Докато го достигне, мостът беше вече спуснат, така че не се наложи да забавя темпото на галопиращия през дървената настилка кон. Ричард видя, че пътят е единственият разумен начин да се стигне до двореца, а зейналата под моста бездна щеше да се окаже непреодолимо препятствие за всяка наближаваща армия. Дори и без огромния брой защитници, които знаеше, че се намират от другата страна, дори без магията на Мрачния Рал недостъпността на Народния дворец беше сама по себе си достатъчна защита.

Яздейки, той разкопча омразната яка и я захвърли в нощта. Закле се, че никога през живота си няма да носи яка. Заради никого. По никаква причина.

Без да забавя темпото през полето, Ричард хвърляше по едно око през рамо към черния силует на Народния дворец, извисяващ се над платото, врязващ се в небето, закриващ цяла галактика. От студения въздух очите му се насълзиха. Или може би от мисълта за Дена. Колкото и да опитваше, не можеше да я прогони от съзнанието си. Ако не бяха Калан и Зед, той щеше да убие себе си там вътре; толкова го болеше.

Да убиваш разгневен с меча, от ярост и омраза, беше отвратително. Да убиваш с цялата магия на меча, от любов, беше по-ужасно от всеки ужас. Острието беше възвърнало гладката си сребриста повърхност, но той знаеше как отново да го направи бяло. Надяваше се да умре, преди отново да му се наложи. Не знаеше дали би имал силата за това.

И въпреки всичко, ето, той препускаше в нощта, запътил се към Зед и Калан, за да открие кой от двама им е предал всички на Мрачния Рал.

Това му се струваше невероятно. Та защо му е на Рал да използва нощния камък, за да постави капан на Зед, ако Зед беше предател? И защо му е да праща хора за Калан, ако беше тя? Въпреки това Шота беше казала, че всеки от двамата ще се опита да го убие. Че ще е един от тях. Какво трябваше да направи Ричард? Да върне белия цвят на меча и да убие и двамата? Знаеше, че това е глупаво. По-скоро сам би умрял, отколкото да причини зло на който и да е от тях. Но какво щеше да стане, ако Зед предаваше всички им и единственият начин да спаси Калан беше, като убие стария си приятел? Или пък обратното? Тогава дали все още би искал сам да умре?

Важното беше да попречи на Рал. Трябваше пак да открие последната кутия. Нямаше смисъл да пилее енергията си за неща, които не би могъл да знае. Единственото важно нещо беше да попречат на Рал; тогава всичко щеше да се подреди. Веднъж вече откри кутията; ще трябва да го направи още веднъж.

Но как? Нямаше време. Как щеше да намери Зед и Калан? Беше просто един ездач, а имаше да претърсва цяла огромна страна. Те едва ли щяха да се движат по пътя, не и ако Чейс беше с тях. Чейс щеше да ги води по странични пътеки, добре скрити. Ричард не познаваше пътищата, камо ли пътеките.

Беше налудничаво. Мястото, което трябваше да претърсва, беше твърде огромно.

Мрачният Рал беше посадил твърде много съмнения в душата му. Мъчителни мисли се завихряха сами около себе си, ставаха все по-объркани, безнадеждни. Почувства, че в този момент собствените му мисли са най-големият му враг. Ричард прочисти съзнанието си и запя отдаването, за да го отклони от мислите му. Усмихна се на глупостта да пее отдаване на мъж, когото искаше да убие, но така или иначе продължи да го прави, яздейки в нощта. Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.