Навсякъде имаше хора, повечето облечени в бели или не крещящи на цвят роби. Като че ли никой от тях никога не се забързваше, макар повечето явно бяха тръгнали с определена цел, имаше обаче и хора, насядали по мраморните пейки. Ричард видя няколко войници. Повечето минаваха покрай тях с Дена, сякаш двамата бяха невидими, но неколцина се усмихнаха и размениха поздрав с нея.

Размерът на това място беше поразителен; коридори и коридорчета се губеха в далечината. Широки стълбища водеха нагоре или надолу към незнайни пространства в огромната сграда. В един от коридорите бяха подредени статуи на голи хора в горди пози. Статуите бяха изработени от гравиран и полиран камък, предимно бял, понякога с инкрустации от злато, но винаги поне два пъти по-големи от Ричард. Ричард не видя нито едно мрачно или грозно, или мръсно кътче; всичко, което срещаше погледът му, беше красиво. Звукът от стъпките на минаващите хора отекваше по коридорите като божествен шепот. Ричард се запита как ли се измисля такава необозримо огромна сграда, още повече как ли се строи. Сигурно това е продължило с поколения.

Дена го изведе на просторен площад, отворен към небето. От мъхестата земя в цял ръст се издигаха дървета, а пътека от кафяви глинени плочки пресичаше през средата вътрешната горичка. Докато вървяха по пътеката, Ричард оглеждаше дърветата. Бяха прекрасни, макар и без листа.

Дена го погледна.

— Дърветата ти харесват, нали?

Той кимна, оглеждайки се около себе си.

— Много, Господарке Дена — прошепна.

— Защо ти харесват?

Ричард се замисли за миг.

— Сигурно защото са част от миналото ми. Смътно си спомням, че някога бях водач. Горски водач, струва ми се. Но не помня много от онова време, Господарке Дена. Освен че обичам гората.

— Когато си прекършен, забравяш някои неща от миналото си — тихо каза тя. — Колкото повече те обучавам, толкова повече ще забравяш миналото си, освен някои неща, за които ще те питам специално. Скоро вече няма да помниш нищо.

— Да, Господарке Дена. Господарке Дена, какво е това място?

— Нарича се Народен дворец. То е седалището на силата в Д’Хара. Домът на Господаря Рал.

Обядваха на място, различно от обичайното за обяд. Тя му даде да седне на стол; той не разбра защо. Отидоха на следобедни отдавания на едно от местата с вода вместо пясък, а след отдаването се разходиха още малко из просторните коридори, за да се върнат на позната територия за вечеря. От разходката Ричард се почувства по-добре. Мускулите му имаха нужда от разтягане.

След вечерното отдаване в малката стаичка до покоите й Дена сключи ръцете му зад гърба с механизма и го изпъна на въжето, но не толкова, че да увисне на тежестта си. Въпреки това той отново почувства болката във възпалените си стави, но потръпна съвсем леко.

— Гърбът ви по-добре ли е, Господарке Дена? Разходката помогна ли?

— Няма нещо, което да не мога да понеса.

Тя бавно го заобиколи, забила поглед в земята. Най-после спря пред него, превъртайки Агиел в ръцете си известно време, гледайки го втренчено.

Не повдигна поглед. Гласът й беше малко по-силен от шепот.

— Кажи ми, че ме смяташ за грозна.

Той задържа погледа си върху нея, докато очите й най-накрая се плъзнаха към неговите.

— Не. Това би било лъжа.

На устните й се изписа тъжна усмивка.

— Направи грешка, любов моя. Не се подчини на директна моя заповед, освен това забрави обръщението.

— Знам, Господарке Дена.

Тя затвори очи, но гласът й малко укрепна.

— Ти ми носиш само беди. Не знам защо Господарят Рал ме натовари с твоето обучение. Спечели си два часа.

Тя му даде спечелените два часа, но не с обичайното усърдие, въпреки това достатъчно, за да го накара да заплаче от болка. След обучението му каза, че гърбът все още я боли, и отново спа на пода, заповядвайки му да легне в леглото й.

Следващите няколко дни преминаха към обичайния график, обучението не беше толкова продължително и мъчително както в началото, освен когато идваше Констанс. Дена я наблюдаваше внимателно, направлявайки я повече от преди. На Констанс това не й харесваше и понякога хвърляше на Дена гневни погледи. Когато Констанс беше по-груба, отколкото Дена позволяваше, на следващия сеанс тя не биваше поканена.

Благодарение на по-лекото обучение, главата му започна да се прояснява, започна да си спомня някои неща, неща от миналото си. На няколко пъти, когато Дена я болеше гърбът, правеха дълги разходки, разглеждайки различни, впечатляващо красиви места.

Веднъж, след едно следобедно отдаване, Констанс я попита дали може да дойде за обучението. Дена се усмихна и каза да. Констанс я помоли тя да проведе сеанса и получи позволение. Беше по-груба от обикновено и причини на Ричард продължителни болки, по бузите му потекоха ручеи от сълзи. Ричард се надяваше Дена да прекъсне това, тъй като вече беше на ръба на издръжливостта си. Щом Дена стана от стола си, в стаята влезе един мъж.

— Господарке Дена, Господарят Рал ви вика.

— Кога?

— Веднага.

Дена въздъхна.

— Констанс, ще довършиш ли сеанса?

Констанс се вгледа в очите на Ричард и се усмихна.

— Ами, разбира се, Дена.

Ричард изпадна в ужас, но не посмя да каже нищо.

— Времето му почти изтече, когато свършиш, просто го заведи в покоите ми и го остави там. Сигурна съм, че няма да се забавя.

— С удоволствие, Дена. Можеш да разчиташ на мен.

Дена тръгна да излиза. Констанс му се ухили злобно с приближено до неговото лице. Сграбчи го за колана и го откопча. Ричард едва дишаше.

— Констанс — върна се в стаята Дена. — Не искам да правиш това.

Констанс попадна натясно.

— В твое отсъствие аз ще се грижа за него и ще правя каквото си искам.

Дена се върна и приближи лицето си до нейното.

— Той е моят другар и аз ти казвам, че не искам да правиш това. Освен това не желая да поставяш Агиел в ухото му.

— Ще направя каквото…

— Няма. — Дена стисна зъби и сведе поглед към по-ниската жена. — Аз съм тази, която пое наказанието върху себе си, когато убихме Растин. Аз. Не ти и аз. Само аз. Никога досега не съм го правила на въпрос, но сега ти го припомням. Знаеш какво направиха с мен, а аз не им казах, че и ти си имала участие в това. Той е моят другар, а аз съм неговата Морещица. Не ти. Аз. Ще се съобразяваш с желанията ми или помежду ни ще се появи проблем.

— Добре, Дена — изфуча Констанс. — Добре. Ще се съобразявам с желанията ти.

Дена все още не сваляше гневния си поглед от нея.

— Гледай да го направиш, сестро Констанс.

Констанс привърши обучението, влагайки всичко от себе си, макар да държеше Агиел предимно там, където искаше Дена. Ричард знаеше, че обучението просрочва полагащото му се време. Когато го заведе обратно в покоите на Дена, тя цял час му удряше плесници, след което закачи веригата му за долната табла на леглото и му каза да стои прав, докато Дена се върне.

Констанс доближи лицето си до неговото колкото можеше повече, като се има предвид височината й, и го стисна между краката си.

— Пази си го добре — озъби му се тя. — Не ти остава още дълго време да го имаш. Имам причини да мисля, че Господарят Рал скоро ще те пренасочи към мен, а когато това стане, ще ти поразбъркам анатомията. — Лицето й цъфна в злобна усмивка. — И хич не си мисли, че ще ти достави удоволствие.

Гневът му избухна, предизвиквайки болката на магията. Тя го повали на колене. Напускайки стаята, Констанс се изсмя. Той успя да овладее гнева си, но докато стоеше прав, болката не утихна.

През прозореца нахлуваше топла слънчева светлина. Той се надяваше Дена скоро да се върне. Слънцето залезе. Времето за вечеря дойде и отмина. Дена все още не се връщаше. Ричард започна да се притеснява. Имаше предчувствие, че нещо не е наред. Чу камбаната за вечерно отдаване, но нямаше как да се отзове, тъй като беше вързан за леглото. Запита се дали трябва да коленичи където е, но установи, че няма как да го направи; беше му заповядано да стои прав. Помисли си, че въпреки всичко трябва да започне да пее отдаването, но реши, че тук никой няма да го чуе, така че нямаше да има значение.