Той се закашля в кръв, опитвайки се да говори.

— Това не е начинът да говориш с мен! На колене! Веднага!

Той се опита да се изправи на колене, но с ръцете на гърба му беше невъзможно. Дена го сграбчи за косата и го вдигна. Замаян, той се строполи върху нея, с лице срещу все още топлата кръв по корема й. Собствената си кръв.

Тя го отдалечи от себе си с върха на Агиел, опрян в челото му. Това накара очите му да се отворят. Той вдигна поглед към нея, готов да отговори.

Дена го перна през лицето с опакото на ръката си.

— Когато говориш с мен, гледай в земята! Никой не ти е дал разрешение да ме гледаш! — Ричард погледна в ботушите й. — Бавиш се! Отговори на въпроса ми!

Ричард изкашля още кръв; тя потече по брадичката му и той с мъка се въздържа да не повърне.

— Защото, Господарке Дена — дрезгаво каза той, — зная, че ви боли, когато пипате Агиел. Зная, че ви боли, когато ме обучавате. Исках Господарката Констанс да го прави, за да ви спестя болката. Не искам да ви боли. Зная какво е да те боли; вие ме научихте. Вече достатъчно ви е боляло; не искам повече да ви боли. Предпочитам Господарката Констанс да ме наказва, вместо да ви боли вас.

Той с усилия пазеше равновесие на колене. Настъпи продължителна тишина. Ричард гледаше втренчено в ботушите й и от време на време се закашляше леко, опитвайки се да диша въпреки болката в раменете. Сякаш тази тишина никога нямаше да свърши. Той нямаше представа какво ще направи Дена с него в следващия момент.

— Не те разбирам, Ричард Сайфър — каза меко тя най-после, яростта беше изчезнала от гласа й. — Мътните ме взели, не те разбирам.

Дена мина зад него и откачи механизма, който държеше ръцете му, след това излезе от стаята, без да каже нито дума повече. Ричард не можеше да изправи ръцете си нормално и се строполи по лице на пода. Не се опита да се изправи, само заплака в локвата кръв.

След известно време чу камбаната, която ги призоваваше на вечерно отдаване. Дена влезе в стаята, седна до него на пода, нежно го обгърна с ръце, помагайки му да се изправи.

— Нямаме право да пропускаме отдаване — обясни му с тих глас и закачи веригата за колана си.

Видът на кръвта, опръскала обилно бялата й кожа, беше шокиращ. Петна кръв имаше дори по лицето и косата й. Докато вървяха към залата за отдавания, хора, с които тя обикновено говореше, отвръщаха очи и й правеха път. Когато коленичи с лице, опряно до земята, ребрата го заболяха така, че едва си поемаше дъх, камо ли да пее. Нямаше представа дали произнася правилно думите, но Дена не го поправи, така че той просто продължи. Как успя да стои изправен през цялото време, без да се строполи на земята — това не знаеше.

Когато камбаната иззвъня два пъти, Дена се изправи, но не му помогна. Появи се Констанс, на лицето й имаше усмивка — нещо рядко срещано при нея.

— Виж ти, виж, Дена, явно добре си се позабавлявала. — Констанс го перна през лицето с опакото на ръката си, но той успя да се задържи на крака. — Лошо момче, а?

— Да, Господарке Констанс.

— Много лошо, както виждам. Колко приятно — жадните й очи се обърнаха към Дена. — Аз съм свободна. Хайде да му покажем на какво са способни две Морещици.

— Не, не тази вечер, Констанс.

— Не? Какво искаш да кажеш с това „не“?

Дена избухна.

— Искам да кажа не! Той е мой другар и аз го връщам обратно, за да го обучавам като такъв! Искаш ли да дойдеш да погледаш, докато лежа със своя другар! Желаеш ли освен това да погледаш какво правя, когато пъхна Агиел между зъбите си!

Ричард потъна. Тя значи това е планирала. Ако го направи тази нощ, след като той вече беше в такова състояние…

Хора в бели роби — Дена ги беше нарекла мисионери — ги гледаха. Констанс ги стрелна с огнен поглед и те се разбързаха по пътя си. Лицата и на двете жени бяха червени — на Дена от ярост, на Констанс от неудобство.

— Разбира се, че не, Дена — каза тя тихо. — Съжалявам. Не знаех. Ще те оставя да си вършиш работата — тя мазно се ухили на Ричард. — Май вече доста си го загазил, момчето ми. Надявам се, че ще се справиш със задълженията си.

Тя го ръгна в корема с Агиел и си тръгна. Замаян, Ричард се хвана за мястото, стенейки. Ръката на Дена се пъхна под мишницата му и го подкрепи. Дена ядно изгледа отдалечаващата се Констанс, след това тръгна, като очакваше Ричард да я последва. Той го направи.

Когато отново бяха в покоите на Дена, тя му подаде кофата. Ричард едва не припадна при мисълта, че ще трябва да напълни ваната й.

Гласът й беше спокоен.

— Иди и донеси една кофа гореща вода.

Ричард едва не умря от облекчение, когато чу, че няма да пълни ваната. Малко объркан, донесе водата. Тя явно беше ядосана, но гневът й не беше насочен към него. След като остави кофата на пода, зачака със сведени надолу очи. Дена донесе стола. Ричард се изненада, че не накара него да го донесе.

— Седни. — Тя отиде до масата край леглото си и се върна с една круша. За момент я погледа в ръката си, като я обръщаше от всички страни и я търкаше на места с палеца си, после му я подаде.

— Донесох това след вечеря. Но вече не съм гладна. Ти не си вечерял; изяж я.

Ричард погледна крушата в протегнатата й ръка.

— Не, Господарке Дена. Тя си е ваша. Не е моя.

— Знам чия е, Ричард — гласът й все още беше спокоен. — Направи каквото ти казвам.

Той взе крушата и я изяде цялата, със семките. Дена коленичи и започна да го мие. Той нямаше представа какво става, но от водата го болеше, макар че не можеше изобщо да се сравни с Агиел. Запита се защо ли го прави, когато вече беше време за следващото обучение.

Дена явно подразбра мислите му.

— Боли ме кръстът.

— Съжалявам, Господарке Дена. Аз съм виновен за това с моето поведение.

— Мълчи — нежно каза тя. — Искам да легна на нещо твърдо, за гърба. Ще спя на земята. Щом като ще спя на земята, ти ще трябва да спиш на леглото ми, а не искам да го оцапаш с кръв.

Ричард беше малко объркан. Подът със сигурност беше достатъчно голям и за двама им, освен това тя със сигурност беше цапала и друг път леглото си с неговата кръв. Никога досега това не я беше притеснявало. Той реши, че моментът не е подходящ за въпроси, така че не попита нищо.

— Добре — каза тя, щом привърши, — влизай в леглото.

Той легна под погледа й. Примирено взе Агиел от масата до леглото и й го подаде, усети болка в ръката си. Искаше му се тази нощ да не му причинява това.

Дена взе Агиел от ръката му и го върна обратно на масата.

— Не тази нощ. Вече ти казах, боли ме кръстът. — Тя духна лампата. — Заспивай.

Чу я да ляга на пода, прошепвайки си някаква клетва. Беше твърде изморен, за да може да мисли, и заспа бързо.

Щом призивът на камбаната го събуди, Дена вече беше станала. Беше почистила кръвта от белите си дрехи и притегнала плитката си. На път за отдаванията не му каза нищо. Беше болезнено за него да коленичи и когато свършиха, се зарадва. Не видя Констанс. Вървейки след Дена, тръгна да завива към залата за обучение, но тя не се насочи натам и веригата се опъна. Болката го накара да спре.

— Не отиваме натам — каза тя.

— Да, Господарке Дена.

Тя продължи напред по безкрайни коридори, след това го погледна нетърпеливо.

— Върви близо до мен. Отиваме на разходка. Понякога обичам да го правя. Когато ме боли гърбът. Помага.

— Съжалявам, Господарке Дена. Надявах се, че тази сутрин ще сте по-добре.

Тя го погледна, след това се обърна напред.

— Но не съм. Така че ще се поразходим.

Ричард никога не се беше отдалечавал повече от покоите на Дена. Очите му бавно се плъзгаха по новите гледки. От време на време виждаше места съвсем същите като онова, където правеха отдаванията си, отворени към небето и слънцето, всяко с по един камък в центъра, върху който имаше камбана. На някои от тях вместо пясък имаше трева, в някои дори басейн с вода, в центъра на който стоеше камъкът. В чистата вода се плъзгаха рояци риби. Коридорите понякога бяха просторни като зали, с цветни плочки по пода, осеяни с арки и колони и с губещи се нагоре тавани. Светлината нахлуваше щедро в тези помещения и те се насищаха с простор и въздух.